по заглавие   по съдържание

Здравка Евтимова: "Юрко"

17.06.2013
Снимка 1

Като слушам Никола, си мисля за годините, които е трябвало да изтърпи, за да дойде тук, на последната спирка на рейс 17. Думите режат, много ножове е имало в живота му, затова е зъл. Но гласът е дълбок. Точно преди да млъкне, към мене иде топло, зимата бяга. Мисля за Никола и се съмва бързо. Има такива хора – колкото и триони да са ги рязали, те си остават Никола. Аз меся банички на спирка  „Бучински път“, последната спирка на рейс 17 в  Перник. В пет сутрин вече съм опекла една фурна - купува народът от първия влак за София. Стъпки звънят в студа и се лепят по небето, толкова е тъмно, че не се познава кое е нощ, кое е облак и кое човек. Баничките ми са по-силни от виелицата, хората тичат за втория влак, зората е още бяло петно над блоковете. Мъжете за втория влак  са тъмни якета, хукнали към фурната. Виждам само ръцете – мазоли, късо изрязани ноти, толкова плитко, че нокът въобще не е останал. „Три от 90“ казват и аз давам три големи баници от деветдесет стотинки.Това са строителите. Баничките от 65 са за санитарките, те пътуват към смъртта в  софийските болници, но с баничките ми я държат на разстояние. Третият влак е за учениците, те хапват най-много, забравят си шапки, ръкавици. Кога моят Юрко ще стане ученик? Сега е на село. Там има двеста къщи и 32 човека, всичките над седемдесет и пет. Юрко е едно хлапе на цялото село. Ходел по къщите и пеел, разправя баба Доста. Още е малък, няма къде да го бавя във фурната. Там съм от три през нощта - наоколо само лампи, черни прозорци и аз. Плаша се, че смъртта ме чака и много искам някоя санитарка от втория влак за София да е наблизо, да ми скръцне със зъби – я стига глупости! Но още е рано, тъмнината е гладна, аз и страхът замесваме тестото.

Когато се роди Юрко, Никола беше казал: - „Ще дойда до болницата да ви прибера“ и аз чаках ли чаках в родилното, но не дойде. Сигурно е бил зает. Никой не дойде да ни изпише и докторът каза:– „Ако искаш, дай го за осиновяване. Детето е здраво.“ Как ще го дам за осиновяване, докторе, аз ще го науча да пее. Баща му пее хубаво!“

Блоковете около мене греят посред нощ, като баба Доста ми каже, че Юрко за всеки дядо в селото знаел отделна песен. А аз можех още в техникума да пека банички, а който знае да пече, той не умира, не оставя Юрко за осиновяване, ами замесва тестото и дава три големи от деветдесет на строителите от първия влак.. Шефката ми в пекарната Стефка беше медицинската сестра в родилния дом. Тя ме изписа с Юрко и докато се пооправя  и започна да ходя, ме прибра при нея. Въобще хората от крайните квартали са свестни, а тя е от най-крайния квартал. Още живея при Стефка, тя не е женена, не е развеждана, а най-обикновена самотна жена. Двете започнахме тази фурна за банички. Заедно издирихме къде  живее майката на Никола. „Сигурно ще помогне с нещо, надяваше се Стефка. Но майката на Никола каза: - „Я си гледай работа, това дете не е на сина ми, нито те знам, нито те познавам.“

Аз ще дойда ли при тебе с Юрко, ако не е на Никола, казах ù, но тя заплаши: – „Ще се обадя на полицията“.

Тогава със Стефка се натоварихме на автобуса и заминахме при нейната майка баба Доста в Старо село  - с 32 човека все стар народ. Насред площада една дърта баба  - стара, та се прегънала към плочките - ни посрещна и каза:

- Не бой се, момиче. Аз съм Доста и аз ще го гледам туй, твоето дете. Козичка имам, Ленче се казва и за наш Юрко ще има мляко. Хич и не мисли, че ще го оставя гладно това мъничко гърло. Никакъв страх нямай.

Стефка, медицинската сестра, която ми е и приятелка, и майка, и баба, и шефка, и подчинена, рече:

– Хубаво, мамо.

 Аз видях, че всяка бръчка по бузите на баба Доста стана усмивка, а къщата зад нея се бялна по-широка от небето, макар че в първия момент ми се стори като да беше колиба.

И така един ден майката на Никола дойде и заприказва: – „Слушай, една колежка ми каза, че момчето пеело хубаво. Що не му направим, казва, една питка и аз да пристигна да си видя внука? Никола някъде се пропъди и вече втора година нито се обажда, нито хабер по някого праща. Ни вест от него, ни кост. Аз барем малкото да срещна.

Ами не може,той е на село, далече оттук, отвръщам аз.

На тебе Никола обажда ли ти се, пита ме жената, дето ми беше показала вратата преди години и дето искаше да вика полиция да ме арестува. А как се казваше детето?

 Юрко се казва, отвърнах аз. Но не е при мене. При баба Доста е.

Хлапето сигурно е останало доста просто – рече майката на Никола.

Никак не е останало просто, пее на всичките 32 човека в селото и то все различни песни. Баба Доста го е изучила.

Ами буквите познава ли? Само  Н, Ю и Д - буквата на баща си Никола, на неговото име Юрко, и баба Доста се казва Доста, затова знае и буквата „Д“. Понякога познава С на Стефка, друг път я обърква с „О“.

Къде се намира това село? - но не ù казах.  Намерих се в беля с тази жена. Разбрала за Старо село, почнала да ги проверява едно след друго всички стари села – то са пет или шест стари села в нашия край. Стефка ми го разправи това най-подробно.

След смяната в родилния дом, където още си работи и подава на новородените първата глътка въздух, Стефанийката идва и заедно месим тестото. По-умна е от мене, то се знае, хиляда деца са се родили в шепите ù, но откъм банички ръцете ù, да ме прощава, нищичко не разбират. И ето какво ми разправи Стефка - дошла майката на Никола в нашето Старо село. С трийсет и двама човека стар народ разговаряла, питала и разпитвала, накрая срещнала единственото дете - в синя риза, която ми била голяма.

Със Стефка тъкмо бяхме подхванали тестото за третия влак, когато майката на Никола дойде във фурната.

Аз направих грешка тогава, каза. Но човек грешка прави, човек грешка поправя. Скоро ще се пенсионирам и ако искаш да гледам Юрко.

- Детето е добре - каза Стефка. – Може да си поговорим – рече тя. – Аз не бързам, макар че смяната ù в родилния дом щеше да започне след час. - Юрко пее и весели всичкия народ в Старо село. Ние го отгледахме, сега  ни радва и е много добро дете. Красиво дете!

- Аз скоро ще съм свободна по цял ден - разправя майката на Никола.

А къде е сина ти, защо не отидеш при него? Ми не знам къде е, за последно се обади от Бразилия, някакво място с много трудно име, не можах да го запомня. Записах го на едно листче, но го забутах някъде и го загубих.

Майката на Никола започна да ходи в Старо село – първо само събота и неделя, после в понеделник, във вторник, в сряда, четвъртък и петък. Юрко научил всички букви за един месец и взел да срича.

Какво да кажа? Аз знам за думите – човек много години трябва да живее, докато се научи да изхвърля ножовете от тях и на тяхно място да слага хляб. Майката на Никола пак дойде с хляб – още преди строителите от първия влак - тогава хората са нощ и студ, студено им е, не приказват и само оставените стотинки показват, че човекът иска баничка.

- За Юрко е зле на село – каза ми майката на Никола.

Не е така. За всеки тревичка той е научил отделна песен. Няма други деца и си играе само с кучето – обади на недопечените банички майката на Никола. Замислих се за думите, които Никола е чувал от нея – сигурно са били скълцани като строшено стъкло, щом са го запратили в на онова място с трудното име.

Аз само горещото и светлото от Никола задържах. Зиморничава съм, все ми е студено.

Замрях. Познах гласа – дълбок глас, който ми беше обещал: – „Ще дойда да ви прибера - тебе и детето - от родилния дом“, а не дойде.  Още от първата дума го познах. Ръцете му – и те с мазоли и резки като на мъжете от първия, най-тъмния влак. Той не поиска: – „Дай три от 90“, а каза – „Измъчи се ти без мене“ – много тихо го рече. 

Изведнъж блоковете се люшнаха, Бучински път подскочи до върха на небето. Наведох се към прозорчето и гледам – един висок, посивял човек. Брадясал.

- Остарях - каза той.

- Не си. Не си!

Има ли значение, нали се казва Никола. Нали е Никола!

 

от книгата "Пернишки разкази", номинирана за Национална награда "Христо Г. Данов", 2013
ИК "Жанет 45", ноември 2012
оформление: Румен Жеков
 

 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Здравка Евтимова е писател, преводач на англоезична фантастика и белетристика.

Завършва английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (1985). Автор на кратки разкази, публикувани в 30 страни от света, носител на национални и международни награди, представител на най-новата българска литература,широко публикувана в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Германия, Франция, Япония, Китай и др. Нейни романи са публикувани в България и САЩ. Основни характерни черти на нейната проза са сгъстеният реализъм и анализът на социалните явления.

Секретар на българския ПЕН-клуб.

Живее в Перник. С творбите си печели писателски резиденции в Швейцария, двукратно в САЩ и Китай.

Автор на романите:

  •  „В студената ти сянка, лейди“ ,1997, Корпорация Развитие КДА
  • „На две крачки от мен“ , 1999
  • „Линди“, ПАН - ВТ, 1999
  • „За теб, за мен“, ПАН - ВТ, 2002
  • „Четвъртък“, Жанет 45, 2003
  • „Арката“, Сиела, 2007
  • „В гръб“, Жанет-45, 2012

 

Разкази

  • „Разкази срещу тъга“, „Народна младеж“, 1985
  • „Разкази от сол“, „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1990
  • „Разкази за приятели“, „Народна младеж“, 1992
  • „Сълза за десет цента“, „Слънце“, 1994
  •  „Bitter Sky“, английското издателство „Skrev Press“, 2003, eng.
  • „В гръб“, Жанет 45, 2010
  • „Кръв от къртица“, Жанет 45, 2005

Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Франция, Германия, Япония, Китай, Русия, Аржентина, Норвегия, Словения, Иран, Румъния, Турция, Сърбия, Хърватска, Република Южна Африка, Виетнам, Гърция, Индия, Непал, Холандия, Австрия, Унгария, Полша, Нигерия, Чешката Република, Унгария, Словакия, нова Зеландия, Северна Ирландия, Албания, Македония. Следните нейни книги са излизали в различни страни по света:

Разказът на Здравка Евтимова “Vassil” е един от десетте разказа, спелелили световния конкурс за къс разказ на Радио ББС, Лондон през 2005.Разказът на Здравка Евтимова “It Is Your Turn” е един от десетте разказа, спечелили една от десетте равностойни награди на световния конкурс за разказ “Dix auteurs du monde entier” (Ten Writers from All over the world’, Нант, Франция, 2005

Награди

  • 1982 – Наградата „Чудомир“ на вестник „Стършел“ за хумористичен разказ (за разказа „Колата“),
  • 1985 – една от наградите за дебютна книга на фестивала „Южна пролет“ в Хасково за сборника „Разкази срещу тъга“,
  • 1987 – Национална награда на в. „Пулс“ за разкази, публикувани във вестника,
  • 1990 – Национална награда за разказ на списание „Космос“ за разказа „Реката“,
  • 1995 – Национална наградата за проза „Анна Каменова“,
  • 1996 – Награда за разказ на в. „Век 21“,
  • 1997 – Награда за съвременен роман „Развитие“ за романа „В студената ти сянка, лейди“,
  • 2000 – Награда за проза на английското списание „The Text“ за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“,
  • 2000 – Специална награда за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“,
  • 2003 – Награда за най-добър роман на Съюза на българските писатели за романа „Четвъртък“,
  • 2003 – Награда на английското издателство „Skrev Press“ за сборника с разкази „Bitter Sky“,
  • 2004 – Наградата „Генчо Стоев“ за къс разказ „Кръв от къртица“ от балкански автор на издателство „Балкани“.
  • Награда на радио ББС, Лондон, в световния конкурс за къс разказ - 2005
  • Награда от светонния конкурс за къс разказ "UTOPIA 2005", Нант, Франция
  • 2006 и 2010 - награда "Златен ланец" за разказ на вестник "Труд"

 


 

илюстрация: © "Диаскоп"