по заглавие   по съдържание

Жан-Мари Клинкенберг: "Курс по обща семиотика"

22.05.2019
Снимка 1

Жан-Мари Клинкенберг, "Курс по обща семиотика"

Изд. СОНМ, 2019

Превод от френски: Красимир Кавалджиев

Редактор: Мая Горчева

Художник на корицата: Веселин Праматаров

 

 „Курс по обща семиотика“ на Клинкенбергни предлага възможността да се запознаем с основите на тази кръстопътна наука, която представлява своеобразен диалог между антропологията и езикознанието, философията и науките за комуникацията. В този оригинален синтез, написан на достъпен език, авторът се застъпва за една когнитивна семиотика и я сподобява със социалното измерение на реториката.

 

Увод (откъс)

Семиотиката е парадоксална дисциплина: тя е навсякъде и същевременно никъде. Претендира, че заема място, в което се пресичат множество науки: антропология, социология, социална психология, психология на възприятието и в по-общ план – когнитивни науки, философия и в частност епистемология, лингвистика, науки за комуникацията... Нещо повече: претенцията ѝ е, че се прилага към толкова различни обекти, та тяхното изреждане заприличва на изброяване ала Превер или на сюрреалистичен колаж: пространствени изкуства, симптоматология, право, метеорология, мода, език и какво ли още не. В стремежа си да погълне всичко, тя вече се пука по шевовете. Защото семиотикът не може да претендира (освен ако не е мегаломан), че владее детайлно всяка една от тези дисциплини, всеки неин обект: кой би могъл да бъде едновременно психолог и антрополог, метеоролог и рентгенолог?

Би било погрешно да се вярва на такава претенция: семиотиката не претендира, че замества който и да било от гореизброените подходи. Ролята ù е по-скромна (или по-нескромна – както предпочитате): тя цели да улеснява диалога между всички тези дисциплини, да бъде техен общ посредник. Всички те в действителност имат обща черта, общ постулат: означаването. Антропологът придава смисъл на поведения и ритуали, така както говорещият придава такъв на звуковете, а обикновеният човек – на жестовете на своя съсед. Семиотиката си поставя за задача да изследва онова, което за другите е постулат. Да изучава означаването, да описва начините му на функциониране и отношенията му с познанието и действието. Това е строго определена и следователно рационална задача. Но тя е и амбициозна, защото като я изпълнява, семиотиката се превръща в метатеория, в теория за теориите.

Разнобоят между различните концепции на семиотиката (а те не са малобройни) произтича от множество фактори и най-вече от следния: променливата височина, която може да заема спрямо всяка дисциплина, с която поддържа връзки. Намира ли се само на равнището на общия обект – означаването? Тогава се характеризира с висока степен на абстрактност. "Случайна спекулация" – не пропускат да кажат онези, които не искат да се дистанцират от т.нар. от тях конкретни неща. Стреми ли се тя да описва технически начина, по който означаването се конструира и циркулира във всяка област, в която го откриваме? "Сциентистка претенция" – подмятат тогава онези, които отказват да видят, че смисълът винаги се въплъщава в ежедневието, и не понасят, когато губи от чистотата си. Ще изясня по-нататък своята позиция.

Но нека кажем най-напред, че този наръчник следва определен идеал. Амбицията му е да се обърне на ясен език към онези, които все още нямат никакви познания по семиотика. Авторът му предполага също така, че те нямат кой знае какви познания по езикознание и философия и че не са посветени в тази мъглявина от дисциплини, наречени науки за комуникацията.

Претендирайки, че пишат за тази публика, някои автори всъщност често се обръщат към своите колеги. Вземат редица предпазни мерки, за да им обяснят с помощта на ловки отклонения и деликатни остроумия, че много добре са им известни дебатите по света или че са наясно с водещите школи и техните най-видни корифеи.

Най-напред ще кажа на тези мои колеги, които впрочем на бърза ръка ще изоставя, че не се обръщам към тях. Макар че не изключвам да ги изненадам с някои свои постановки. Нещо повече: избягвал съм да мисля за тях, отдаден изцяло на проблема, който се опитвам да дефинирам. Но с риск да си плюя на кариерата, ще призная пред истинския адресат на тези страници, че Семиологията или Семиотиката с главна буква не съществува. Онова, за което тя се мисли, винаги е резултат от лични предпочитания към дадена школа.

И така, аз писах за начинаещия и само той може да каже дали съм постигнал заявените по-горе цели. Или по-скоро – за така наречения "обикновен човек" (израз, който е подозрителен поради ред причини, първата от които е, че няма съответствие в женски род). Или още по-точно – за студента или студентката, продукт на общодостъпното образование; за любопитния буден ум, който желае да се замисли за това, как се е изградила представата му за неговата вселена; за артиста, журналиста или занимаващия се с реклама, който желае да се замисли над своите практики; за гражданина, който иска да види с друг, нестандартен поглед света, който са му построили. Защото от всички представители на категориите, които изброих по-горе без претенции за изчерпателност, аз се обръщам именно към онези, които се стремят да хвърлят нов поглед към най-баналните ежедневни практики.

Книга за начинаещи. Това означава, че без да се жертва необходимата строгост и да се прикрива сложността на разглежданите проблеми (обратното би било равно на вулгаризация), тези проблеми са били строго подбирани. Освен това винаги сме предпочитали да представяме обща рамка, а не подробности. Но за сметка на това сме се старали да привеждаме богати и разнообразни примери.

Става дума за примери, заети от ежедневието: нали целта е посвещаване в една дисциплина, която понякога дефинира обекта си като "живота на знаците в обществото"? Така че разнообразието от примери бе ограничено, и то по два начина. От една страна, разглеждахме най-вече ежедневната рамка на европееца, живеещ в градска среда в края на ХХ век. (Разбира се, би било лесно да се пресеят трактатите по антропология и да се вземат от тях хиляди плашещи със своята екзотика примери, но се отказахме от тази леснина и понякога давахме не толкова стандартни примери, за да докажем възможния общ характер на описваните схеми.) От друга страна, почти на всяка страница нарочно използвахме примери от някаква налагаща се на всеки човек реалност: например движението по пътищата и френският език. Като се съчетае казаното за тези два обекта, може да се получи едно кратко въведение в общото езикознание или сбит трактат по семиотика на движението по пътищата.

И най-вече подредихме проблемите, водени от съвета на Декарт: да се започва от най-простите и лесни за разглеждане обекти, за да се стигне лека-полека, като по стъпала, до познанието за най-сложните. Обектите, разглеждани като най-прости в труд по семиотика, са пряко свързани с комуникацията. Именно там визираната публика може най-добре да види как функционират знаците. Очевидността (тук вече се отделям от Декарт) определено не е критерий за избор при всеки интелектуален подход, още по-малко израз на оня здрав разум, който всеки си мисли, че притежава. Напротив – тук целта е да се преодолее очевидността и здравият разум. Да се покаже, че привидно прости факти, чието функциониране и описание си мислим, че владеем, са умело конструирани от нашата култура и общество.

Да помага да се преодолее очевидността и здравият разум, като хвърля нова, ярка светлина върху познатите феномени и привидно ги дистанцира – това може би е един от най-важните приноси на семиотиката. Борбата с методологическия провинциализъм, съчетаването на обикновено разграничавани човешки практики в една и съща концептуална рамка (от кулинарните съвети до правилата на културно поведение, от ежедневните жестикулации до пространственото разпределение в архитектурата или вътрешния дизайн, от религията до обличането) притежава немалка етическа полза: подобна практика може само да помогне на гражданина да направи един критически прочит на вселената, в която живее.

Но тръгвайки от комуникацията и подреждайки проблемите по гореспоменатия начин, се стига именно до сърцевината на семиотиката: смисъла. Това означава, че като се види как той функционира в конкретни области, често се стига до висшето абстрактно равнище, имплицирано от обекта на дисциплината.

Ето защо твърде много сме теоретизирали. Но за да служим вярно на начинаещия, винаги сме се старали да избягваме клопките на теоретичната полемика. Има два подхода към дисциплина, в която съвсем не цари единодушие. И двата имат предимства и недостатъци.

Първият е преглед на направеното досега. Едно се отдава на кесаря, друго – на Сосюр, Пърс или Греймас. Предимството е значително: това е предимството на всеки екуменизъм. Недостатъците са многобройни. На първо място, който не взема страна, насърчава читателя си да не мисли, а това противоречи на поставената цел. На второ място, подобни представяния бързо се оплитат в ловки дистинкции, в терминологични съответствия или несъответствия. Съчинението се усложнява и престава да бъде въведение.

Вторият подход е да се отдаде радикално предпочитание на дадена теза. Предимството е, че като напредваме в уникална вселена, можем да говорим свързано и дори просто. Но и това си има цена: подобно въведение ще се нареди до множество други. И няма да бъде въведение в общата семиотика, а в семиотиката на Сосюр, Прието, Пърс или Греймас. Тя също така излага семиотиката на риска да се превърне в най-обикновен придатък на деконструктивизма, в глуха провинция на езикознанието или в изтърсаче на теорията за информацията.

Възможно е, разбира се, с известни усилия да следваме тясна пътека по билото на планината. Но тя най-напред ще се вие по задния склон. Бихме сгрешили обаче, ако търсим тук фантома на невъзможната безпристрастност. За да гарантираме хомогенността и честността на изложението, трябва най-напред да кажем какво мислим – това е “ключът сол”. И ако пътеката е проправена с мисълта да се срещне другият, тя все някога ще изведе до върха, от който ще може да видим и предния склон. Но стига метафори – просто искахме да направим кохерентен синтез. Да, кохерентен, и оригиналността му е, че третира почти всички теми, разглеждани досега от различните семиотики, които са вече “на пазара”. Моите колеги лесно ще разпознаят своята стока тук-там (а може и да не успеят).

Перспективата, която възприех, като че ли фатално ме тласкаше да пребродя едно толкова обширно поле. Ще се опитам да дам представа за една именно когнитивна и прагматична семиотика.

За автора

Жан-Мари Клинкенберг(*1944) e белгийски езиковед и семиотик, професор в Лиежкия университет. Дълги години е бил представител на Белгия в Международната асоциация по семиотика и вицепрезидент на Международната асоциация по визуална семиотика. Сред многобройните изследвания, които осъществява сам или в рамките на световно известната Група μ, се открояват: “Обща реторика” (1970), “Стил и архаизъм в Легенда за Уленшпигел” (1973), “Реторика на поезията” (1977), “Езици и колективи” (1981), “Реторичният смисъл” (1992), “Трактат за визуалния знак” (1992), “Пет лекции по семиотика и реторика” (1996) и др.

 

  • Публикува се със съдействието Дора Минева и Калоян Праматаров, изд. СОНМ.

 


 

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.