по заглавие   по съдържание

Георги Чепилев: Дон Кихот, Ян Бибиян и Батман

10.06.2019
Снимка 1

Изследванията на комикс дружество „Диаскоп” се публикуват с официалната подкрепа на Европейска столица на културата Пловдив 2019

Когато един обикновен читател вземе някой комикс в ръка, или присъства на театрално представление, или слуша поетичен рецитал, той изпитва съвкупност от състояния на духа, които се наричат естетическа наслада. Без да се прави анализ на интелектуалните и емоционални елементи в това вътрешно преживяване, трябва да се разбере, че в много малка степен тук влиза разсъдъчното отношение към художественото произведение, т.е. критическото. От значение за читателя е, да добие една илюзия за живота, да се постави така, като че има преки впечатления от света на своето въображение, да се вживее в характери и отношения, на които в действителност е чужд и да постигне вътрешно просветление, което Аристотел нарича „катарзис”.

Само в една незначителна степен към тези движения на сърцето се примесва рефлексията, която цени художественото произведение от гледна точка на известни норми и критерии, на научния интерес към начина на възникване, на формални качества или  историческо значение и т.н.

 Читателят не се интересува от психологията или социологията на изкуството. Обаче ученият, критикът, доколкото не търси временни цели и не играе ролята на посредник между автор и публика, си поставя съвсем други задачи. Всяко едно художествено произведение го навежда на три важни въпроса, на които той търси методично и упорито ясен отговор.

На първо място се интересува от личността на автора, която не смесва с общото ниво на мислищите (заради творческото начало в нея). После се пита за художествените качества и накрая пред него е въпроса за взаимодействието между автор и произведение, от една страна, и съвременния свят, от друга. Ако обикновения читател на комикси търси илюзия и наслада, теоретикът иска да вникне в механизма на душата, за да разбере скритите отправни точки на възникването, и анализира безброй сродни произведения, за да намери принципите на които се дължи естетическото въздействие, или за да схване духът на една епоха.

Колкото по-добре се знае епохата, с нейните обществени учреждения, нрави, идейни течения, икономически условия, форма на държавна власт и насока на художествените интереси, толкова по-лесно се врежда частното към големия поток на духовното движение. Защото всичко наглед се губи в усилията на групите, и творецът се оказва сума от една разпръсната навред енергия.

Всички българи имаме ясна представа за приноса на отец Паисий за националното ни възраждане, но издигним ли се по-високо и потърсим основните линии на литературния живот в цяла Европа през същия период, ролята му се възприема като твърде скромна. За да реши подобните поставени трудни задачи пред българското комикс изкуство, дружество „Диаскоп” от началото на 80-те г. споделя своите критични и аналитични наблюдения и заключения, с цел да са в полза на българските автори при представянето си на международна сцена.

На 12 Март 2012 г. „Диаскоп” публикува статията „Социалната роля на българските комикси”. Повод за написването е уточнение причините за отпечатване на комикса (епизод) „Дон Кихот”, в пробния брой на книжното издание „Диаскоп” ( декември 1991 г., Пловдивско университетско издателство, тираж 4000). Повод бе промяната, падането на желязната завеса и поглед към Европа. Потърси се един общ смях за цяла Европа от победата над пороците и се намери в романа "Дон Кихот". В статията се обръща внимание, че основният смисъл на романа се намира в поставянето на въпроса за уредбата на живота, за устройството на човешкото общество. Дон Кихот се бори да осъществи правдата на земята, за да направи хората честити. Това произведение представя хуманизма на един сатирик, който е тръгнал на бой против химерата – чудно огледало на нравите, вярванията и лудостите на един народ. Социалното състояние което рисува Сервантес в своите Нувели, създаде особен вид романи наречени Picaros – един тип свойствен на Испания. Към този вид романистите причислиха всички ония паразити, които презрението към честния труд и към труда въобще беше разплодило до неимоверности във всички слоеве на обществото.

Тук е мястото да се припомни, че върху витринната страница на този брой „Диаскоп” от 1991 г., са кадри от приключенията на „Тинтин”, една от перлите на европейските комикси.

Днес се забелязва особен интерес от страна на европейските комикс  специалисти към комикси за Дон Кихот, а в Америка след месец ще честват глобално "80 години Батман".

За Батман у нас нямаме специални публикации от времето на социализма. Има отпечатана самостоятелна статия „Супермен и общественото съзнание”, но за Батман само се споменава  в две публикации. По интересна е от първата българска статия за комикс изкуството „Изкуство ли е комиксът”, където е вметнато уточнение, че Батман (символ на справедливост, смелост и решителност)  води неуморна борба с нарушителите на закона и реда. Нека не се забравя цензурата през социализма и отрицателното отношение към комикс изкуството тогава.

 Както се вижда оцелели са съвсем малко български комикс образци от периода преди 1944 г., по понятни причини. Следователно със загубата на собствената си история, едва ли сме в състояние да предоставим основа за история на българското комикс изкуство и да е представим пред чуждестранните специалисти. Затова се губи и връзката на българските комикс автори на с родното златно комикс културно наследство и стават в неравностойно положение спрямо чуждестранните си колеги за водене на диалог и състезание.

Днес има много информация и книги за комиксите. Например книгите на Paul Levitz все още са из рафтовете на българските книжарници. По тях може да се добие представа за американското комикс изкуство, проследедено е и развитието на Батман от 1939 до 2010 г.. Но въпросът е: необходимост от българско критично мнение и анализи на комикс изкуството, с цел да се прави пространство и печели време за българските автори, та да влезнат в час със световните тенденции и изисквания.

Може и да има публикувани нови български комикси на предстоящата тема в света на комикса - „Справедливост”, но за съжаление в редакционната поща на „Диаскоп” не е пристигнала такава информация. Не само от пробния брой на „Диаскоп” от 1991 г., но винаги и особено от сайта за българска култура, комикс, художници и изкуство „Диаскоп”, се чува призива за сътрудничество със всеки спазващ Етичния комикс кодекс. Ако има такива комикси и не са изпратени данни, това означава, че или има нежелание за сътрудничество или нещо гузно спрямо Кодекса. Ето защо се приема, че няма такива и ще потърсим  какво може да покажем по темата.

Първо е необходимо да се разгледа какво е „Справедливостта” в изобразителното изкуство. Тя е персонифицирана абстрактна концепция в човешка фигура, с определени атрибути. Испанския поет Пруденции, през 4 век описва „Добродетели и пороци” в своята „Психомахия”. Влиянието му се забелязва в европейското изобразително изкуство чак до 13 век. Тук е мястото да се поясни,че в християнското изкуство, канона за основните добродетели (цикъла от седем добродетели) се състои от 3 главни теологични добродетели  (Вяра, Надежда, Любов) и 4 главни ( Справедливост, Благоразумие, Храброст и Умереност).

Главните Добродетели са характеризирани от Платон в „Държавата” (Четири добродетели в идеалната държава), като такива които са необходими за идеалния гражданин. В идеалния град описан от Платон, Справедливостта е най-главната фигура и тя регулира действието на гражданите, както в социален, така и в индивидуален план. Тя лежи в основата на останалите добродетели.

Фигура на Справедливостта украсява винаги обществени сгради в които действа закона. Меча който държи се явява символ на силата, а везните – безпристрастност. Няма да се изброяват други символи заместители, напр. като завързаните очи, който също означава в някои случаи безпристрастност, но в други фигури като при Купидон или Невежеството е отсъствие на разсъдителност и здрав смисъл. В античността обаче Справедливостта е била известна със своя ясен поглед. На „Страшния съд”, тя е с везни. Търговец който накланя едната страна на везната, означава продажна справедливост или насочва към нечестна търговия.

След цар Кир, на престола в Персия е синът му Камбиз. В гнева си той бил безпощаден и правил нечути жестокости. Херодот описва една случка с него, която става повод за много картини. Тя е „Съдът на Камбиз”. Царят бил накзал със смърт продажен съдия, като от тяло одрали кожата му. Нарязали е на парчета и тапицирали съдийския престол. След това Камбиз назначил за съдия синът на продажния съдия и му казал да помни върху какво седи.

Справедливостта може да спасява Невинността, застрашена от диви зверове (олицетворения на пороци). Понакога Справедливостта се придружава от Добротата, за да бъде смекчена. От българската възрожденска литература има чуден пример за такова смекчаване от съдружие на Милосърдие и Справедливост: „Залевк (Локрийски цар) постановил закон с който да се изваждат и двете очи на хванати в прелюбодейство. Първият обаче който нарушил закона, бил неговия син. Всички го молели за снисхождение. Но справедливият цар разсъждавал: Правосъдието иска да ослепя сина си, да го лиша от най-ценното в живота – да изгуби светлината за очите си. Бащината ми любов изисква да му простя. Ако не го накажа както повелява закона, ще съм несправедлив съдия. Като цар мога да простя, мога и да накажа. Как да запазя закона и сина си? Трябва да се извадят две очи, нека извяадят едно от моите и друго от сина ми!”.

Подобна е причината през времето на Ренесанса най-често да се срещат от добродетелите - фигурите на Милосърдието и Справедливостта.

В „Тъмния рицар – Батман” виждаме, че злото като че ли обхваща в себе си цялото многообразие на живота. Зло цари навсякъде – в личния и обществения, в народния и международния живот. С напредъка в науката и техниката, вместо да се разширява границите от царството на доброто, те се стесняват в полза царството на злото.

Pico della Mirandola казва, че човек сам става зидар на собствената си съдба: той може да тръгне към един от двата пътя – на Добродетелта или Порока.

Философите поясняват, че проблема за злото може смислено да се реши само във връзка със свободата – злото е изтекло из недрата на свободата, заради което не е самостойно и първично битие. Винаги носи отрицателен характер, не зида живота и личността, а ги руши. Т.е. същноста му е в отрицанието и разрушението. Злобата, завистта, отмъщението, егоизмът, ревността са насочени против живота на другите, но същевременно рушат силите и на техния носител.

Има ли у нас комикси разглеждащи този въпрос и какво решение дава българското изкуство?

В началото на 30-те г. Елин Пелин редактира седмичен вестник за деца и юноши, в който се публикуват и комикси. В този вестник Елин Пелин започва да отпечатва „Ян Бибиян”. Илюстрациите са на Минчо Никифоров. През 1933-1934 г. „Ян Бибиян” е събран в две книги.

Нека сравним откъс от „Ян Бибиян” с един епизод от Батман, публикуван през времето когато се формират списанията „Дъга” и новия „Чуден свят” и показаните кадри от епизод на Батман върху заглавната илюстрация в настоящата статия:

„Ян Бибиян дълго ходи из черната огледална зала. Той се мъчеше да намери някаква врата. Искаше му се час по-скоро да излезе от тук. При това започна да го мъчи жажда.

А наоколо царуваше страшна тишина и самотност. Никакъв звук не идеше от никъде. Ян Бибиян чуваше собствените си стъпки. В залата владееше някакъв синкав полумрак, и той не можеше да разбере ден ли е, нощ ли е. Вътре нямаше никакви предмети. Само черният трон се издигаше сред тая пуста зала. Ян Бибиян се вгледа в тоя трон и видя, че горният му край е украсен с накакви стъклени ръце, които се простираха звездообразно и сочеха към всички посоки. От тия стъклени ръце излизаше особеното синьо сияние, което причиняваше тоя синкав полумрак. На всяка от тия ръце имаше надписи. Ян Бибиян започна да чете.

„Ляво” „дясно” „право”

„горе” „долу” „тук”

„стой” „мисли” „пази се”

От тия надписи Ян Бибиян нищо не можеше да разбере. Още повече че "ляво” пишеше на ръката, която сочеше надясно, " дясно” пишеше на ръката, която сочи наляво, "горе” пишеше на ръката, която сочи надолу и "долу” пишеше на ръката, която сочи нагоре.

Ян Бибиян изтръпна от страх. Той разбра, че е попаднал някъде, откъдето не може вече да излезе. И той турна ръце на лицето си и почна да плаче. Сълзи обилно капеха от очите му и хлипания задушаваха гърдите му. Сълзите капеха върху огледалния под и тупкаха като зърна от разсипана леща. Това се видя чудно на Ян Бибиян. Той наведе глава и погледна пода. Там, близо до краката му, бе се образувала малка, тънка вадичка от неговите горещи сълзи, и тая вадичка при движението си бе написала: „Ян Бибиян, върви след нас, не бой се!”... Тук писмото свърши, и сълзите почнаха да се редят като многоточие, докато стигнаха една рязка черта, която Ян Бибиян дотогава не бе забелязал. Като разгледа внимателно, той видя, че тая черта се очертава върху черното огледало във вид на врата... И наистина пред него се отвори врата... От двете му страни бяха наредени безброй врати, боядисани с различни бои – червени, зелени, сини, черни, бели... Над съседната врата, боядисана с черно, Ян Бибиян с ужас прочете: „Царство на дяволите”.

През 1983 г. „Ян Бибиян” е адаптиран като комикс в списание „Дъга”.

В приказката, сред черните огледала от които не може да намери изход, героят символично съзира деформацията на личността си. Накъдето и да се обърне, той вижда само себе си, затова каквото и да предприеме, то не води към промяна или успех. От безнадеждното положение в което се намира и невъзможността да се спаси сам, той заплаква и смирява себе си, след което получава надежда и насока за изход и промяна.

Можем да кажем, че българската комикс традиция на тема „Спарведливост” върви неразделно с темата „Милосърдие”, това е нашия поглед за решаване на проблемите в обществото.