по заглавие   по съдържание

Ирина Папанчева: "Перо от пеликан"

19.06.2013
Снимка 1

ЛИНА

Това слънце пече силно. Мозъкът ми се топи като сладолед. Онзи, който купувахме като малки от „Първи май”, за 25 стотинки, сметанов. Спомняш ли си? Вече няма такъв. Друг беше вкусът му. Не мога да мисля. Не искам да мисля. Искам да спра мислите си. Да се изключа поне за малко... Да си дам мùра. 

Как се озовах в този филм? Накъде съм тръгнала? Как стигнах дотук?

Искам да разбера, а не мога. Винаги съм се стремяла да бъда добра. Да живея по някаква мярка. Да не взимам нищо, което вече е взето.

Ръцете му по тялото ти. Устните ви. Проникването му. В дома ни, пред очите ми... Защо? Страстта си беше отишла, страстта неизменно си отива. И от вас ще си отиде някой ден... Какво мисля? Някой ден? Някой ден значи много, много дни. Много дни с ръцете му, които те обгръщат. Стотици заспивания и събуждания заедно. Хиляди целувки и стенания, които карат въздуха да трепти. Неизброимо много часове в празния ми дом.

Това море... Хората, които прииждат като мравки. Пъплят и запълват пясъка. Огромни, потящи се насекоми.

С Иван бяхме в Бристъл преди няколко години и посетихме Камера Обскура. Разказвал ли ти е това, Моника? От тъмната стаичка видяхме парка навън, преминаващите хора, тичащи кучета... През тази камера. Като в Биг Брадър - виждаш, но не те виждат. Така се чувствам. Сама в малката си тъмна стаичка, наблюдаваща всичко и всички. Извън. Черно-бял свят, с който не мога да се свържа. Депресията е като камера обскура.

Но повече от всичко болят мислите. Мислите, които не ми дават мира. И неразбирането. Как, защо се получи така? Защо, когато правим добро, то се наказва? Има ли ненаказано добро, Господи?

Приех те в дома си. Дадох ти всичко. Защо не ти стигна? Защо посегна на най-скъпото ми – на семейството ми? Сляпа ли съм била? Или пък много, много глупава. Да, много, много глупава съм. Да те пусна в дома си... Божеее, къде ми е бил акълът?!

Още от малки – все ти помагах. Бдях като орлица над теб. Ти беше бяла, пухкава, руса... Рано се разви, бюстът ти наедря...Още тогава момчетата се рояха около теб. Дърпаха те, закачаха те, все гледаха да те сграбчат и намачкат...

В шести клас сме. Голямо междучасие. Помниш ли? Аз съм на двора, купила съм си закуска и те търся. Мона, Мона... Няма те. Влизам в училището и се качвам по стълбите към кабинета по химия. Вратата е затворена. Влизам и тихо затварям след себе си. Стаята е празна. Но ми се струва, че не съм сама. Вратата на стаичката на учителя по химия е леко притворена. Приближавам и чувам тежко дишане. Сякаш някой изкачва стълби и се е задъхал. Надничам и в дъното, в сумрака виждам гърба на онзи хулигантия от 9-ти клас. Седи на стол. Пред него си ти. Права. Ризката ти е разкопчана, а гащичките смъкнати надолу, до коленете. Едната му ръка гали гърдата ти, другата е под полата. Ти си отворила леко устни и не помръдваш. Само ръката ти стиска рамото му. Гледаш право в мен. Отстъпвам назад, тихо стигам до вратата, излизам и тичам, тичам, тичам по целия коридор… Право в докторския кабинет. Казвам, че не ми е добре... Цялата пламтиш, треска ли имаш? Прибирам се вкъщи и си лягам с термометъра, който майка ми е сложила. А пред очите ми са все ръцете на онзи нехранимайко и ти - неподвижна и задъхана. Идвала си да ме търсиш, разбирам после, но майка ти е казала, че ми е лошо и спя. Всъщност се въртя цяла нощ. Тялото ми гори и ръцете на момчето сякаш не теб, а мен докосват...

Оставам в леглото и на следващия ден. Не знам как да отида на училище и да те погледна в очите. Чак на третия отивам. Хвърляш се на шията ми и казваш, че съм ти липсвала и ме питаш как съм… Изобщо не говорим за това, което видях. Никога не говорим за него.

Винаги си била мръсница. Защо те допуснах в дома си? Божеее, къде ми е бил акълът?!

Три години по-късно. Вече сме на 16. Момчето, което отдавна харесвам, ме е поканило на среща. Избираш с мен коя рокля да облека. После ме гримираш. Сами сме вкъщи. Аз съм притеснена. Ами ако се опита да ме целуне? Никога не съм се целувала. Дали той ще разбере? Ще се изложа ли? Ела, казваш ми, ще ти покажа....Подпираш страната ми с дланта си и ме целуваш по устните. Усещам как езикът ти ги разтваря и докосва моя език. Инстинктивно отговарям на докосването. Всичко трае само миг, но по тялото ми се разлива електричество. Много добре. Ще се справиш.

Такава си ти, мръсница!

И пак не разбирам. Сред всички мъже защо моят? Можеше да имаш всеки. Защо точно моят? Ръцете му, които те обгръщат...

А моето недокоснато тяло се носи като шамандура в тази червена, смърдяща вода. За какво ми е това тяло? Какво да правя с него?

Момчето, което първо ме целуна и ме направи жена, ме изпраща на гарата. И ти си тук. Често сме били тримата през тези две години. Но аз заминавам да уча. А вие оставате. Момчето ме целува дълго, шепне, че ме обича... Ти ме прегръщаш силно. Устните ти треперят и очите ти се насълзяват. Избърсвам една сълза с връхчетата на пръстите си. И ви махам от влака. Вятърът изпива мокротата на пръстите ми, дали е изсушил и твоите очи?

Асен идва да ме види в Студентски град. Делим двамата едно легло в стаята с двете ми съквартирантки. Когато тръгват на лекции сутринта, се любим страстно и задъхано. После си пишем и се чуваме все по-рядко. И се виждаме още по-рядко. Пишеш ми и ти – дълго и емоционално. Всяка седмица. Към края на първи курс съм и се приготвям да се прибера в Бургас за лятото. Дни преди да тръгна идва писмото ти. Казваш, че най-после си се влюбила и че си много щастлива. Но щастието ти няма да е пълно без моята благословия. Благословия? Какво ти става? Кога пък ти е  било нужно моето мнение за мъжете, които минават през живота ти, един след друг, като пътници на междинна гара? Но този път е различно. Не знам как да ти го кажа. Ти го познаваш добре. Даже много добре... Очите ми се разширяват от почуда. Кой може да е? Асен. Асен е. Смея се. Да беее… Как пък не! Асен... Моят Асен!... Но ти не се смееш. Не е шега, Лина, Асен е. Той знае ли? Заедно сте. Ще се жените. Моля те, не се сърди, моля те, моля те, моля те... Ти си в София, имаш друг живот. Нямаше бъдеще пред вас. Липсата ти ни сближи. И двамата толкова те обичаме... Нали с Асен се бяхте отчуждили? Нали смяташе да се разделиш с него това лято? Да, вярно е… Но тогава защо боли така?

Моника ти е казала... Каза ми. А защо не ми го каза ти? Откога? Седем месеца. Не, шест, ако броим откакто... Млъкни! Не искам да знам. Защо не ми казахте? Притеснявахте се? А не се притеснявахте да си лягате и да ме лъжете? Не говори така. Жестока си. А как да говоря? Знаеш, че нямахме бъдеще. Бяхме се отчуждили. Знам. Мона ми каза. Знаеш го и без нея. Тя не е виновна.

Не, ти никога не си виновна, Никога, никога, никога. И сега, докато заспиваш и се събуждаш с мъжа ми, пак не си виновна.

Повдига ми се от тази кал. Предпочитам другата. С която се мажа в момента. Извeднъж искам хубаво, ама много хубаво да се окалям. Пък дано с външната кал отмия и тази, дето се е натрупала отвътре.

Нищо ли не съм научила в този живот? Защо те допуснах в дома си? Божеее, къде ми е бил акълът?! Който го е направил веднъж, ще го направи и втори път...

Мартин ме пита нещо, но не го чувам. Какво? Толкова прилича на баща си...

И неговата душа прелъсти. Всичко ми взе, всичките ми мъже - и гаджето ми, и мъжа ми, и сина ми... Свършиха ли се другите, та точно моите?

Слънцето започва да спича калта по тялото ми. Кални люспи. Чувствам се като влечуго.

Не ти писах повече. Не дойдох на сватбата. Не ви честитих. Ти писа, писа.... после спря. Докато не се появи в кутията ми на проклетия Фейсбук.

Знам, че не си виновна само ти. Ако беше само ти, нямаше да сме тук сега. Щяхме да сме си вкъщи. С Иван. Съблазни го, нали? С тези твои устни, очи и прилепнали дрехи. Но и той се е дал. Дал се е. В дома ни.

Кога си отива точно любовта? Нашата – кога си отиде? Кога спря да ме гледа като му говоря? Кога спря да ме вижда? Не помня. Работата, детето, къщата... Умората се трупа ден след ден и вечер в леглото ти стига една прегръдка, в която да заспиш. По-рядко се пожелавахме през последната година. Страстта се превърна в удобство, познаване, нежност...Това ли е обичта? Интимността? В познаването... Съблазнила си го, знам. Но нима всичко е секс? Толкова ли са примитивни мъжете? И моят – уж не му беше слаб ангелът... О-о-о, ще ти се насити и ще се върне. Най-малкото заради детето. А ако не се? Задушава ме тази мисъл, оставам без дъха. Искам да сваля всичко с тази кал. Да оставя морето да отмие и мислите ми, и болката ми, и мен.

Откъс от книгата "Перо от пеликан"
ИК "Жанет 45", май 2013