Мона Чобан: "Севда"

Розе, Розе ма, стой пущино. Не пристъпяй така. Стой като ти казвам. Ей, бик да беше, нямаше да си тъй нервна. Какво те толкова мъчи? Я, пролет е вече. Какво зелено е навън, да пасеш само и да присъпяш едва едва. Днес слънце цял ден ти поляната огрява. На теб поне ти е е лесно. Живот е това твоето – сутрин тревата росна, на обяд пече, пече, ама ти тогава под смърча горе на връо полегнеш, та почакаш. Ей, слезеш си вечер, аз ти се порадвам, погаля те, издоя те - да ти не тежи.

Ей, Розе-лесна е твоята – ама нас хората, кой да ни издои кога ни до гушата стигне и тегло пусто. Няма, няма кой. Само времето ни дои нас хората. Ама кога трябва мъката ни да изчезне - време няма, малко е времето. Кога дойде, то вече късно станало. Така ни е затиснала пущината, че отвъд гърлото отишла.

Това младото горе, дето Чолаковата къща взе, гледам го и то готово. И то като тебе вечер - плаче някой да го погали, да му отнеме и горчивото и сладкото, да го свое направи. А няма кой. Що ма, Розе, така хората се объркваме. Що сме такива сбъркани?

Някога и моя така – не виждаше, не гледаше. Ей го сега, все покрай мен се върти, все за мен мисли, ама късно вече. Щото съм се цялата пръснала. Душа ми не остана.

Аз си го имам мой Хашо още, ама той мене ме няма. Изпусна ме той, затри ме. Щото една жена не я ли вземеш навреме, край.

Помниш ли, кога те взехме Розе, онова лято. Кога те взехме, пък не знаехме какво да те правим. То работа много имаше тогава, пари трябваше да сбираме дъщерята да женим. То цял живот все пари сбираме. Като банка сме станали, ама пари все няма. Първо за апартамент в града събирахме, после кола да си купим, сетне децата да изучим, подир туй да ги оженим. Виках му на моя още тогава: „Дай бе, Хашо, дай да мирясаме малко, дай по-кротко. То от тия пустите му пари ни мене виждаш, ни децата.” Цял ден по работа ходеше, вечер като се върне - уморен, хляба пред себе си не вижда, аз чакам мен да види. А децата, да са ни живи и здрави - умни излязоха, учени, ама много бесни бяха ей, ама много. Вечер все пееха, все лудуваха, представления му правеха. А той погледа, погледа, пък ги сгълчи. Уморен бил, да почива иска. Почиваше той вечер, докато те не взеха да си почиват от нас. И така си сами останахме. Забегнаха децата далече – по чужбините, щото вкъщи все пречеха, все шум вдигаха, все да мълчат искахме. Та сега там далече, сигурно си пеят и се веселят на воля. Нали няма кой вече да им се кара. Така си и остана апартаментът в града, дето уж за тях го правехме. То и колата се счупи отдавна.

Само парите за Лили в полза дойдоха. Сватба голяма вдигнахме, ама сватба чужбинска. То и тогава, разходи много нямаше - момчето богато се случи, та баща му като каза – не, и цялата сватба той плати. Нашите пари пак малко бяха и тогава, пък уж дълго за тях работихме. Та купихме им един телевизор и до там.  Дано поне той ги радва, света да гледат. Ама чувам сами по света обикаляли, не било модерно вече по телевизора да го гледат. Та за какво ги събирахме тия пущини. Ама то едно го мислиш, пък друго излиза отнасетне.

Ей, така цял живот работим, работим, кътаме – а  пари пак няма. Затова се на село върнахме. Пенсии малки - то от много работа, малка пенсия се излиза. Така е у нас.

Тогава като те взехме, Розе, то крава ние кога сме виждали. Та това лято като те изпуснахме – що доктор, що ветеринар - едва те спасихме. Какво стана тогава, така и не разбрах. И пусти му телевизор – заради него ще да е. Зазяпахме го, нали така сладко по него говорят – та забравихме да те издоим. На другата заран - тè ти беля.

Ей така, Розе, е и жената – като не ù обърнеш внимание на време и тя като тебе - аха да се пръсне. Ама се не пръска и болката ù с очи се не вижда. Та за това потърпи жената малко - потърпи, пък или шавне другаде - дето има кой да я види, или затвори очи още приживе - та до гроба. Не ще мъжа си вече да погледне - като мен. В една къща живеем, ама очите ми зашити - не го виждам. Като с вълнен конец зашити, ей така - напреко. Разбрах аз още в града,че работата и пусти пари са му от мене по-милни. Че тоя му страх е от любовта му по-силен.

Ей, така си и остана. И в града и в село - все едно и също. Ама то мястото като смениш, акъла си не сменяш.

Гледам го това младото сега, дето Чолаковата къща взеха – ние, вика, идваме тук с мъжа ми да се намерим. Абе чадо, то двайсе години като не сте се намерили, то сега ли ще се намерите. Ама как да му обясниш, Розе. Младо е то още. Парите още му в ушите шепнат. Гледам и нейният мъж - все работел, все време нямал, все изморен. И те събират. За какво - кой ги знае. Ама се един друг не гледат. Очите им вперени все един в друг, ама през себе си гледат, та се не разпознават.

Трябва да ù подскажа май кравичка да си вземат. Тя да им помогне да прогледнат. На тях може и да помогне. Ти на нас не можа, Розе, ама добре ни служиш. Мляко поне даваш, че и аз има с кой да си поговоря. Ей така, с теб като съм, по човешки някоя дума има с кой да обеля. Ако няма акъл кой да му даде на човек, поне мляко да пие и думи да сипе. Че ни изядоха и пусти му пари и лакомия. Трупа човек, трупа, мераците му големи… А не отваря очи да види, че в тоя живот само две пари ни трябват. Кога умрем да има с какво очите ни да затворят.

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Мона Чобан е българска писателка. Родена е на 13 октомври 1968 в Плевен. Завършва Литературен институт „Максим Горки” в Москва.

През 1999 г. заедно с група български писатели и поети създава Сдружението "Орден на трубадурите средиземноморци", което организира първата среща на средиземноморски поети от 12 страни.

От 2003 до 2004 г. е координатор в руските филмови продукции „Турски гамбит” и „Майстора и Мрагарита”.

Автор е на първия чик-лит роман "Сексът не е повод за запознанство", издаден през 2005 г. от издателство "Кръгозор"и станал бестселър още същата година..

Вторият ѝ роман "Никакви мъже повече... до следващия" излиза през 2006 г. в същото издателство.

През 2007 г. издателство "Сиела" пуска нейния сборник с новели "Раз, два, три“

През 2010 г. - антиутопичния романс "Париж 18", издателство „Сиела“

„Доста” е петата ù книга, 2012 година, издателство „Адвертайз“. За нея писателят Калин Терзийски споделя:

“Женската душа. Дали наистина е така загадъчна, както по традиция я представят поетите? Това не мога да знам. Едно знам – аз съм мъж и обичам светлината и яснотата. Когато завърших романа на Мона Чобан, аз се усетих изпълнен с една цяла шепа от тая моя любима светлина. Доста голяма шепа. Светлина, чрез която видях жената и въобще – жените – доста по-добре, отколкото преди четенето. И ги заобичах още повече”.

илюстрация: Георги Чепилев