по заглавие   по съдържание

Голдън и Лучия: Крахът на една любовна история

27.06.2013
Снимка 1

Единствено Голдън и Лучия не можаха да заспят. Гледката на морето ги беше развълнувала до дъно. Те, естествено, не спяха в едно купе. Лучия по принцип спеше с Бела, а Голдън, както се полага на шеф на банда, спеше сам.

Първа Лучия се прокрадна покрай родилния вагон, по стар навик, макар че нямаше кой да я наблюдава, отиде до морския бряг и седна на влажния пясък. Лунната пътека лъкатушеше лъчезарно през морския тиган и тя се замисли за всички красиви гледки, които беше пропуснала по една или друга причина, заради едно или друго заслепение или заблуда. Ето, сега пътеката беше дошла почти до кучешките ù крака, луната се опитваше да завърже разговор като превръщаше пътеката в протегната ръка, а морската шир пригласяше на този опит за общуване между луна и куче.

Какво можеше да отговори на луната, ако я попита какво е свършила в живота си до момента и какво ще прави занапред? Луните нямат такива въпроси в репертоара си, но ако си представим, че я попита точно това? Лучия потрепери, въпреки че не беше студено. Беше помогнала на не едно и две котета да намерят покрив и стопани. Беше имала бурни приятелства, приключения, беше гонила несъществуващи призраци, беше върлувала из бившата фабрика, беше куче с минало. Едно обаче не беше свършила – не беше обичала. И тя се замисли за Голдън, за онзи, който накара сърцето ù да се сети, че е по-скоро отляво, отколкото отдясно, някъде в средата, по-скоро горе, или по-точно долу, както и да е. Кучешките сърца си знаят къде са. Замисли се затова колко е критична към него, как трудно търпи арогантността му, самомнението му, самовлюбеността му, самодоволството му. Запита се такава критичност може ли да се нарече любов, ако да, на какво основание, ако ли пък не, пак на какво основание?

И докато разсъждаваше така по тема, която можеше да обсъжда само с една лунна пътека и едно море, застинало в поза оребрен тиган, до нея тихичко се прокрадна самият обект на разсъждение, подви опашка и седна на влажния пясък с поглед, забит в пътеката. Той, естествено, въобще не виждаше пътеката, а собственото си поражение. Беше провалил всичко, както операция „Призраци”, така и опита си да се доближи до тази енигматична странна кучка. Идеше му да завие, но не го направи, защото не беше вълк.

- Аз съм един глупак! – каза той. Каза го само, за да си изпроси нейното опровержение. Изненада се от мигновеното ù съгласие.
- Така е.

Тази неочаквана нейна реакция съвсем го зашемети, той се сви нацупено и така яростно се втренчи в лунната пътека, сякаш искаше да я изстърже от тигана веднъж завинаги.

- Няма ли да ме попиташ защо мисля така? – попита тя след доста дълго мълчание.
- Защо? Знам отговора – защото провалих всичко.
- А, така ли си мислиш? – Лучия беше искрено изненадана.
- Не можах да открия призраците, а между нас с теб нищо не се получи.
- Да, наистина си глупак! – потвърди Лучия и въздъхна.
- Съжалявам! Просто нищо не може да се върне назад! – простена Голдън тихичко и потопи тъгата си в нощната гледка.
- Глупак си, защото осъзнаваш, че най-важното нещо е да изпитваш радост, а правиш всичко възможно, за да бягаш от нея. Как веднъж не те видях да се усмихваш, не да се смееш, а поне да се усмихнеш! Ти си най-сърдитото куче, което познавам! Дори хората са по-малко сърдити, а те са шампиони на сърденето.
- Така ли? Ама толкова сърдит ли изглеждам? – Голдън се приближи до морето и се огледа във водата.

Лучия, която го беше придружила до водата, се разсмя.

- Ех, доживях да те видя да се оглеждаш! Дали да не ти купя огледало за рождения ден?
- Никога не съм се замислял дали се усмихвам и дали не. А и има ли кой да ми го каже? Кой ме забелязва мен? – каза тъжно Голдън.
- А, не! Винаги има кой да те забележи! Погледни луната как ни гледа! Виж как ни подава ръка чрез лунната пътека! Усмихни се на луната!

Голдън погледна първо Лучия, после луната, замисли се, най-накрая разтегли кучешката си уста в усмивка.

- Голдън, искам да ти кажа нещо, но няма да ми се сърдиш! – каза притеснено Лучия и видя как очите на Голдън помръкнаха.
- Казвай! – изкомандва той по обичайния си начин и наведе сърдито глава към пясъка.
- Когато се усмихваш, си красив! – каза задъхано Лучия, чувайки сърцето си, там, където се намираше, горе, долу, в средата, то си знае, да бие като тъпан. Изчерви се и побягна към спалния вагон, за да преодолее смущението си и да помисли още по въпроса дали когато виждаш всички недостатъци на някого като на длан и му ги казваш, го обичаш, ако да, на какво основание, а ако ли пък не, пак на какво основание. Голдън остана на брега, пак се усмихна и се втренчи във водата.

- Красив ли съм? – попита той наум луната. Тя също му отговори нещо наум. Той обаче не можеше да чете лунни мисли.

откъс от романа на Светлана Дичева "Роял в мазето"

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Светлана Дичева е родена на 14 януари 1960 г. в гр. Пловдив.

Завършила е Френска езикова гимназия в град Сливен и специалност "Радиожурналистика" в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

От 1985 година работи в програма "Хоризонт" на Българското национално радио, като профилира в областта на културната журналистика.

Била е водеща на едни от най-популярните радиопредавания като сутрешния блок "Преди всички" и обедния информационен блок "12 плюс 3". Била е репортер и водещ и в Българската национална телевизия. През 2000 г. излиза първата ù белетристична книга "Балканският пророк", в която са включени повестта "Балканският пророк" и двайсет разказа.

Автор е  романите „Мона и Магелан” (2005), „Лабиринт за романтични минотаври” (2009) и „Заекът на Гала” (2010). "Роял в мазето" е последната ù книга.

Светлана Дичева води популярното съботно радиошоу "Закуска на тревата", в което кани известни творци и общественици. Автор е на радиорубриката "Библиотека Хоризонт", посветена на книги от български писатели и на предаването "Графити по въздуха".

снимки: от премиерата на книгата "Роял в мазето"