по заглавие   по съдържание

Из "Поемата "Мъртви души" на Н.В. Гогол като етап в развитието на руското месианско съзнание": МАНИЛОВ

03.07.2013
Снимка 1

Главното, което прави впечатление, е, че всеки персонаж от „Мъртви души” е художествен тип, „обрасъл” с парадигматичен „ореол” от символични конотации, които го представят.

Защо например Манилов е първият, с когото се среща Чичиков? Началният отговор се съдържа алюзивно още в символиката на името. Отдавна е отбелязано, че то възхожда към глагола „манить”, „заманивать” със значение на „викам със знак”, „примамвам”, „привличам”. Името Манилов неотменимо е свързано обаче и с предметна символика от друг семиотичен порядък: „...чертите на лицето му не бяха лишени от приятност – отбелязва авторът, - ала в тази приятност беше притурена премного захар”. Именно тази захарност на „сладкия” сантиментален помешчик „примамва” Чичиков първо към него с надеждата за лесна печалба – придобиването на мъртви души (това също е разкрито от изследователите). Но тук просветва и друг духовен – по-дълбок от социалния – мотив, който е свързан с демоничната линия в тълкуването на главния „герой” – протагониста Чичиков.  Тъй като на нея ще се спрем подробно по-надолу в работата, сега ще обърнем внимание само на един художествен образ в поемата, който е „подводно” свързан със „захарността” на Манилов и до голяма степен обяснява важни, но „закодирани” смисли в тази знаменателна първа среща.

Сцената виждаме още в началните страници на творбата – първия „бал” на Чичиков в губернския град NN. Ето какво сравнение прави разказвачът, като наблюдава участниците във вечеринката: „Черни фракове се мяркаха и летяха поединично и на купчинки ту тук, ту там, както летяха мухи връз бяла сияеща рафинирана захар през горещо юлско утро...”

Чичиков е една от тези „мухи”¹, но, разбира се, по-особена и необичайна „муха” (различието е подчертано от знаменития фрак на героя със странен цвят: „боровинков на ситни точици”)², и тази „муха” е примамена от лесната „плячка” (бучката захар) на „сладкия” Манилов.

Не на последно място срещата на Чичиков с Манилов е първа и поради една друга важна причина – възрастта. Когато се опитва да я определи, писателят единствено за Манилов казва, че е „съвсем не в напреднала възраст човек”, и макар този израз да е твърде неопределен (каквато неопределеност изобщо е характерна за всички детайли на неговия образ, все пак подсказва, че това е човек без възраст, подсказва  за липсата изобщо на време ( „в живота на Манилов няма време”, подчертават изследователите), т.е пак за липсата на възраст. По-точно е да се каже – Манилов е в началото на времето, което се експлицира и от неговата духовна и житийна недоразвитост, неговия своеобразен битов инфантилизъм. Манилов е в началото на битието. Той е в предбитието, дори може да се каже, че няма битие, то „няма нищо”, той самият е това нищо, от което тепърва може би ще се сътворява светът. Именно това Нищо по парадоксален начин го „изравнява” с последния от петимата – Плюшкин, който пък обръща материята на световното битие в нищо; доближава го до „дупката” Плюшкин, в която дупка потъва, изтича и анихилизира Творението и то преминава в своята противоположност – в антисвят. Затова имат сериозно основание критиците, които пишат, че „образът на Манилов заема в портретната галерия на загиналите или загиващи души едновременно и най-високото, и най-ниското място”. Така началото и краят се допират, колелото на „историята” се завърта и се затваря кръгът на времето. Но да не избързваме с изводите – все още има много време да заговорим и за Плюшкин.

 


 

  1. Като припомним направения вече анализ на „Евгений Онегин” и без да изпреварваме по-нататъшния ход на мисли, само мимоходом ще отбележим, че свързването на Чичиков с насекомите (в случая с мухи) подсказва вътрешната му обвързаност с духовната нечистота на света, тъй като в библейски контекст инсектите са нечисти същества (срв. IV Цар. 1:2; Мат. 12:24-27), устойчиви аломорфи на бесовското. Достатъчно е да приведем например само епизода с пребиваването на Чичиков у Коробочка: „... мухите, които през нощта спяха спокойно по стените и тавана, сега всички се обърнаха към него; една беше кацнала на бърната му, друга – на ухото, трета се опитваше да кацне на самото му око, а пък оная, която има непредпазливостта да кацне близо до ноздрата му, той я всмукна насъне в носа си...”. Споменахме, че подобен похват, подсказващ явния  или скрития инфернализъм у героите, е общо място в творчеството на Пушкин, Гогол, Достоевски, Толстой, Чехов и др. Представители на руската класика.
  2. Впрочем в оригиналния текст, когато става дума за особената дреха на героя, се казва: „очутился во фраке брусничнаго цвета с искрой”, което е трудно преводимо и на български се предава с висока степен на условност. Цветът на фрака може да се определи като кафяво-червеникав, за което известна доза увереност ни дава сведението в биографията на героя, където се казва, че след като се е позамогнал, Чичиков „почна да носи повече кафяви и червеникави цветове с капчици”. Срв. в руския текст: „с этих пор стал держаться более коричневых и красноватых цветов с искрою”. За символиката на цветовете в „Мъртви души” ще стане дума на друго място, засега е достатъчно само да държим в съзнанието си тези цветове постоянно свързани с образа на Чичиков.

 

откъс от книгата на Николай Нейчев
"Литература и Месианизъм", Руското литературно месианство през XIX век
УИ „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 2009.
рецензенти: проф. д-р Иван Цветков
                 ст.н.с. II ст. д-р Христо Манолакев
художник на корицата: Бисер Недев