ГОГОЛЕВСКИ ТИПОВЕ: Манилов

03.07.2013
Снимка 1

През 40-те години на XX век у нас се печатат множество комикс творби, които в творческо отношение показват пълен разцвет. Майстори художници и писатели съсредоточават вниманието си върху списанията за деца. Те избират произведения от световната и българска класика, които с интересното си съдържание представляват ценно богатство.

Издание „Диаскоп” в поредица публикации обръща внимание върху системния подбор на художествена литература от големите писатели в специализираните български комикс издания.

„Диаскоп” започва поредицата „Световни писатели в български комикс издания” с великия руски автор Н.В. Гогол. Освен откъси от художествените произведения, ще се публикуват и анализи за тях.

                                                                     ---------------------

из романа "Мъртви души" от руския писател Николай Василиевич Гогол (1809-1852)

 Двамата приятели се целунаха много силно и Манилов поведе своя гост към стаите. Макар че времето, през което те ще минат трема, антрето и трапезарията, е малко възкъсичко, ала пак нека се опитаме дано успеем някак да се възползваме от него и да кажем нещо за стопанина на къщата.

Но тук авторът трябва да признае, че подобно предприятие е трудно. Много по-лесно е да изобразява човек характери от едър размер: там просто хвърляй бои с цяла ръка връз платното – черни пламенни очи, надвиснали вежди, прорязано с бръчки чело, преметнат през рамо черен или ален като огън плащ - и портретът е готов; ала ей тези господа, които са мнозина по света, които на глед си приличат много едни на други, а пък като се вгледаш, ще видиш множество най-неуловими особености - тези господа са страшно мъчни за портрети. Тук трябва човек силно да напрегне вниманието си, докато накара да изпъкнат отпреде му всичките тънки, почти невидими черти и изобщо далеко да вдълбочава изострения си вече в науката на изпитването поглед.

Само един Господ може да каже, какъв беше характерът на Манилов. Има един род хора, познати под името: хора от средна хубост - ни туй ни онуй, ни в село Богдан, ни в град Продан, както казва поговорката. Може би към тях трябва да се причисли и Манилов. На глед той беше личен човек; чертите на лицето му не бяха лишени от приятност, ала в тази приятност сякаш беше притурено прекалено много захар; в маниерите и обноските му имаше нещо угодническо, което търсеше разположение и познанство. Той се хилеше привлекателно, беше светлорус, с ясносини очи. В първата минута на разговора си с него не можеш да не кажеш: „Какъв приятен и добър човек!”. В следващата подир това минута нищо няма да кажеш, а в третата ще кажеш: „Дявол знае какво е!” и ще го отминеш: ако пък не го отминеш, ще почувстваш смъртно отекчение. От него не можеш чу никаква жива или дори превзета макар дума, каквито можеш да чуеш почти от всекиго, когато засегнеш предмета, който обичат страстно. Всеки има някаква страст: един има страст към хрътки; другиму се струва, че е голям любител на музиката и чудесно чувства всичките дълбоки места в нея; трети е майстор юнашки да си похапва; четвърти – да изиграе роля, поне на един нокът по-висока от оная, що му е определена; пети, с по-ограничени желания, спи и бленува, как да се поразходи с някой флигел-адютант за показ на своите приятели, познати и дори непознати; шести пък е надарен с такава ръка, която чувства свръхестествено желание да прегъне ъгъла на някое каро асо или двойка, когато пък ръката на седми току се вре да въдвори някъде ред, да се промъкне, колкото се може по-близо до личността на станционен надзирател или файтонджия - накъсо казано – всеки си има своето, а Манилов нямаше нищо.

Вкъщи той говореше твърде малко и повечето разсъждаваше и мислеше, ала за какво мислеше, пак само един Господ знае. Със стопанството не можеше да се каже, че се занимава, той дори никога не отиваше на нивата; стопанството вървеше някак от само себе си. Когато управителят  му кажеше: „добре ще бъде, господарю, това и това да направим” – „да, не е лошо” отговаряше обикновено, със запушена лула, с която беше навикнал още като служеше в армията, дето се смяташе за най-скромен, най-деликатен и най-образован офицер. „Да, именно, не е лошо”, повтаряше той. Когато дохождаше при него някой мужик, който се почесваше с ръка зад тил и му се замолваше: „Господарю, позволи да се отлъча от работа, за да изкарам за данъка” – „върви!” му думаше той, пушейки лулата, и дори през ум не му минаваше, че мужикът отива да пиянства. Понякога, загледан от площадката на стълбата към двора и към езерото, той разправяше, как добре ще е, ако тутакси от къщата се прокара подземен ход или през езерото се прехвърли каменен мост, на който от двете страни да има дюгени и в тях да седят търговци и да продават разни дребни стоки, потребни за селяните. В това време очите му ставаха извънредно сладки и лицето му вземаше доволен израз.

Впрочем всички тези проекти се свършваха така само, с едни думи. В кабинета му винаги стоеше някоя книжка с панделка на 14 страница, която той  постоянно четеше вече две години. В къщата му вечно не достигаше нещо: в гостната имаше прекрасни мебели, облечени с разкошна копринена материя, която сигурно струваше твърде скъпо; ала за две кресла тя не бе достигнала и креслата стояха обвити просто с кеневир; впрочем домакинът в продължение на няколко години всеки път предупреждаваше гостите си с думите: „Не сядайте, господа, на тези кресла, не са готови още.” В другата стая пък съвсем нямаше мебели, макар да бе говорено още първите дни след женитбата: „Душке, ще трябва утре да се погрижим макар временно в тая стая да турим мебели”. Всяка вечер се донасяше на масата един разкошен светилник от тъмен бронз с три антични грации, със седефен кокетлив щит и редом до него се слагаше някакъв просто меден инвалид, хром, кривнат на страна и цял потънал в лой, макар че това не забелязваше ни домакинът, ни домакинята, ни слугите.

 Жена му... впрочем, те бяха доволни един от други. При всичко, че бяха се изминали повече от осем години от женитбата им, все още някой от тях донасяше понякога на другия резенче ябълка или конфетка, или лешниче и думаше с трогателно-нежен глас, който изразяваше съвършена любов: „Зяпни, душке, да ти туря в устата това късченце”. От само себе си се разбира, че устицата се отваряха при тоя случай много грациозно. За рождения ден се приготвяха сюрпризи – някакво бисерно калъфче за зъбочистка. И твърде често, както си седяха на канапето, внезапно, съвсем неизвестно по какви причини, единият оставяше чибука, а другата - работата си, ако беше тя в това време в ръцете и, и си запечатваха такава страстна и дълга целувка, щото докато траеше тя, човек можеше свободно да изпуши една малка сламена цигара. С една дума, те бяха онова, което се казва щастливи.

 

в превод на Г.А. Миндов и Д. Подвързачов