по заглавие   по съдържание

Из "Поемата "Мъртви души" на Н.В. Гогол като етап в развитието на руското месианско съзнание": Ноздрев

17.07.2013
Снимка 1

Третата среща на Чичиков е с Ноздрев.

Като се движи отново надясно, Чичиков напуска неведомото тъмно и забулено място, обитавано от Коробочка, и случайно се натъква на следващия мъжки персонаж.

Тълкуването на името „Ноздрев” също препраща към няколко семантични нива: социално, психологическо, анималистично, еротично и духовно.

С характерните си особености: дърдорко, гуляйджия, скандалджия, развейпрах, хазартна натура, човек отрепка и пр. Ноздрев е преди всичко широкоразпространен социален тип, своего рода „исторически човек”: „Всекиму се е случвало да срещне доста такива хора – подчертава авторът и продължава: - Може би хората ще го нарекат изтъркан характер, ще почнат да казват, че сега вече няма ноздревци. Уви! (...)  Ноздрев още дълго няма да изчезне от света. Той е навсякъде между нас...”.

Тъкмо такъв социален аспект носи и семантиката на името. Ноздрев е човек, който се води по носа си: „Острият му нос от няколко версти подушваше де има панаир с всякакви сборове и балове; в един миг той вече биваше там...”. В този смисъл Ноздрев е социално ангажиран човек. Него рядко можеш да го видиш сам, освен в особени случаи, когато се налага да фалшифицира някое тесте карти.

Психологически Ноздрев е ясно изразен сензитивен тип, нервно консумиращ събитията. Той е навсякъде и във всичко е човек деен, разностранен и годен за всичко, но тази бясна дейност е осъществявана от него без видима причина, без всякаква практическа полза и без нужда – широко отворил ноздрите си, той сякаш вдъхва събитията, мирише озона от бурите, в които попада или които сам предизвиква. Ноздрев живее с носа си – с най-чувствителния развит орган на своята натура, и това е един от ярките социалнопсихологически типажи в пъстрата Гоголевска носологична галерия от образи.

В името Ноздрев прозира и ясно изразена анималистична семантика. Това е персонаж, явно по-близкородствен с животинския свят, отколкото със света на хората. За децата, които има от покойната си жена, е казано, че те положително му бяха непотребни, те съвсем не го интересуват, ала съвсем не е тъй с многобройното му семейство от всякакви кучета, които грижовно отглежда и страстно обича: „Между тях Ноздрев беше също като баща между челядта си”. Той е особено загрижен за бъдещето на малкото вълче, което нарочно храни със сурово месо, за да стане съвършен звяр – така той самият се превръща в човек лупус, човек звяр. Патологията „lupus” е загатната дори на физиологично ниво. Ноздрев е с подчертано атавистични черти: гъсто окосмен с черна гъста коса, с черни като смола бакенбарди, с гърди, гъсто обрасли с брада, и колкото другите да скубят козината му, така, че понякога се връщаше вкъщи само с един бакенбард, и то доста оредял, кожата му има чудно свойство: „...здравите му и пълни бузи бяха тъй хубаво създадени и съдържаха в себе си толкова растителна сила, че бакенбардите скоро израстваха отново, дори още по-хубави от предишните. И се скита по света този ликантроп, без сам да знае защо, без да разбира и дори да се замисля, че има някакво различно, много по-висше предназначение – човешкото.

Названието на героя възбужда и една друга полова семантична верига, тясно обвързана с предходните знакови нива. Името Ноздрев възхожда освен към символиката на носа като орган на сензитивната интуиция, но и към носа като откровено фалически символ. Не случайно в текста многократно се подчертава сексуалността на героя, притежаващ пълния набор от полови конотации на мъжкаря: гуляи, жени, скандали, оръжия, смелост, побои, картоиграчество, залагания, безгрижно отношение към битовата страна на живота и пр.

-----

Ноздрев е от тези хора, „обзети от страст да напакостят на ближния си понякога ей така, без някаква причина”. С това, че Гоголевият герой е управляван своеволно от тази страст, той се явява не просто безобиден шегаджия, той се превръща в оръдие на „злия дух”, на инферналните сили, и вече не е смешен – той става просто страшен. Така този „около тридесетгодишен мъж” (т.е. героят, за разлика от Манилов, е вече ситуиран във времето и в историята) застава несравнимо по-долу по спиралата на човешката бездуховност от „съзерцателния”, дори може би празен, но безгрешен Манилов, от „дебелоглавата”, ограничена и дребнава, но все пак бояща се от „рогатия” Коробочка.

 

откъс от книгата на Николай Нейчев
"Литература и Месианизъм", Руското литературно месианство през XIX век
УИ „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 2009.
рецензенти: проф. д-р Иван Цветков
                 ст.н.с. II ст. д-р Христо Манолакев
художник на корицата: Бисер Недев
 
Още от Николай Нейчев тук