по заглавие   по съдържание

проф. Недялчо Тодоров: "Светли мигове от моята младост..."

19.07.2013
Снимка 1

Прелиствайки отново страниците на книгата „Изповед на един композитор”, съдържаща спомени, наблюдения и преценки за изкуството на отделни личности, с които е общувал изтъкнатият творец-композитор, диригент, педагог и музикален деятел проф. Иван Спасов, бях впечатлен от някои мисли, изказани по повод честването на моята петдесетгодишнина. От това събитие са изминали повече от двадесет години. Но тези мисли и сега звучат актуално, поради което се изкушавам да ги цитирам.

„Днес у нас се говори за всичко, само не и за изкуство и ако се говори, то става въпрос колко театри, оркестри и пр. да бъдат съкратени. До там ли стигнахме! И то да ставаше въпрос за големи суми, за големи икономии...Говори се за съкращения, драстично намаляване на субсидиите за изкуство. Нормални ли са тези политици (?), които искат да захвърлят изкуството и културата в непредвидимите дебри на пазара на самофинансирането. Кога, къде, в коя държава, чиито граждани са богати и могат да купуват билети по 50-100 долара, изкуството не е субсидирано?”

Нима днес не ни вълнуват същите въпроси? Нима нещо се е променило? Или времето е спряло.

Заслужава да продължим тези размишления, съотнасяйки ги към усилията, с които се изгражда един музикант и се ориентира към своята професия, и от тук – до смисъла и бъдещето на тази професия. „До върховете на изкуството се стига (продължава проф. Спасов), ако на него си се посветил от ранно детство, ако си "пропуснал" детските игри и юношеството, като ежедневно отделяш по няколко часа само за подържане на формата. Ето това е цената, с която се заплаща любовта към изкуството. А може би музиканта го привлича химерна слава? О, не! Музикант се става, защото не може да си представиш, че може да бъдеш нищо друго освен музикант.”

След като навърших седемдесет години, аз започнах все по-ясно да разбирам правотата на тези думи, съзнавайки, че музикалното ми поприще е било ако не единственият вариант, то вероятно най-добрата възможност, в чийто „плен” съм попаднал от детските си години. Не съм склонен да вярвам в предопределението. Смятам, че човешкото битие зависи колкото от генните предпоставки, толкова и от безброй всевъзможни случайности, пораждащи се от средата и условията, в които протича развитието на индивида. За себе си обаче съм сигурен, че ако бих имал хипотетична възможност да измина отново жизнения си път, то без колебание бих избрал същото поприще, стремейки се естествено да избегна грешките и недомислията (поне тези, подвластни на моята воля), които съм допуснал.

Моите родители не са учили музика, но притежаваха вродено влечение към нея. Баща ми, по необясним за мен начин се беше научил сам да свири на мандолина, тамбура и акордеон. По професия беше винопроизводител и имаше собствена фирма (до 1947 година, когато влезе в сила Законът за Държавния спиртен монопол и се наложи да прекрати частната си дейност). Виното, а също и някои други спиртни напитки, той произвеждаше в с. Браниполе (Пловдивско), където често идваха гости, за да опитат на място готовата продукция.

Бях шестгодишен, когато веднъж дойде един виден гост, доведен от близък приятел на семейството ни. Този гост се оказа големият композитор Петър Стайнов, за когото ме подканиха да изпея една песничка. Вероятно съм се представил добре, тъй като след това г-н Стайнов ме похвали и препоръча на родителите ми да ме насочат към музикални занимания. Подтикнати от тази препоръка, през 1948 година ме записаха в детската школа към неотдавна създаденото Държавно музикално училище в Пловдив.

Заслужава внимание фактът, че по това време в страната съществуваше голям интерес към музикалното изкуство. В първите следвоенни години у нас възникнаха голям брой симфонични оркестри, оперни театри и музикални училища. На приемните изпити за постъпване в тези училища се явяваха стотици кандидати.

Спомням си първите занятия в детската школа. В нея дълги години работеше преподавателят Петър Келбечев – рядко очарователна личност, при когото имах щастие да уча солфеж. Той остана в сферата на най-светлите ми спомени. Естествен и непринуден в отношенията си, г-н Келбечев умееше да общува с учениците си, да ги интригува и приобщава към музиката. Разпяваше ни, посочвайки с дървена показалка слоговите названия на тоновете по „стълбицата”, нарисувана с тебешир на черната дъска. Упражняваше ни да отгатваме тонове, изсвирени на пианото, да пеем откъси от един начален учебник по солфеж (съставен от Трендафил Миланов и Иван Пеев), да записваме музикални диктовки и дори да „композираме”, като довършваме зададени от него музикални фрази. А как умееше да разказва вълнуващи епизоди от живота на бележити личности – композитори и изпълнители! Водеше ни да слушаме великолепни грамофонни записи, недалече от училището, в къщата-музей „Ангел Букорещлиев”, (която отдавна вече не съществува; събориха я при оформяне на паркинга пред хотел „Тримонциум”. Но къде ли прибраха безценните архиви, книги и грамофонни плочи, събирани и завещани на идващите поколения от големия български творец?).

Името на Петър Келбечев ще остане в летописите като един от най-заслужилите дейци на музикалното възпитание у нас, вдъхнал неугасима любов към музиката у стотици деца, уважаван и достоен човек. В педагогическата си практика той с тънък усет прилагаше индивидуалния подход и ни увличаше в своеобразен вид състезания за най-бързо и точно решаване на музикални задачи. Поощряваше ни като в края на всяко занятие вписваше в ученическите ни бележници съответни оценки (най-често „отличен”, с един, два, а понякога и с три „плюса”). По-късно съм имал случаи да си спомням и да говоря за него с изтъкнатия композитор и диригент Константин Илиев, (който неведнъж е гостувал в родната му къща в Чокманово), а също и с моите приятели – големите музиканти Георги Бадев и Йордан Дафов. Те всякога са споделяли своето възхищение към личността на първия ми учител.

След половин година първоначални занимания по солфеж дойде ред и на първите ми уроци по цигулка.

(следва)

из книгата "Светли мигове от моята младост, отлетели безвъзвратно", Пловдив, 2013
от проф. Недялчо Тодоров
автобиографичен очерк

В дар на Национално училище за музикално и танцово изкуство " Добрин Петков, Пловдив

на снимките: Недялчо Тодоров в юношеските си години
                       Петър Келбечев, учител по солфеж в Детската школа
 
Изказва се сърдечна благодарност на автора проф. Тодоров за предоставения автобиографичен очерк.