по заглавие   по съдържание

Силвия Томова: "Тит от Никомедия"

23.07.2013
Снимка 1

Славата и порокът вървят ръка за ръка. И Рим знаеше това най-добре. Градът познаваше триумфа, а и поражението. Богатството, а и разорението. Гордостта, а и омерзението. Но римските граждани все още не знаеха, че падението е бездна и има неща по-отвратителни от извратените забавления на Тиберий, кръвосмесителните връзки на Нерон и Калигула, разточителните гуляи на Вителий и прахосничеството на Каракала. Макрин не само откри пътя на варварите към властта, а я превърна в свърталище на безчестието. След него най-мощният от градовете падна в краката на Хелиогабъл. Римските граждани бяха виждали и търпели всичко – и варвари, и варварски култове, – но този сириец бе красив. А на красотата трудно се устоява – тя е предизвикателна, привлекателна, плашеща...

Хелиогабъл бе млад, свеж, магнетичен, но най-силното му оръжие бе танцът. Когато сириецът, заобиколен от свитата си, танцуваше под свистящите флейти и цитри, градът замираше. В него се събираха очите не само на почтените уж граждани, а и на матроните, та дори и на войниците, които го наблюдаваха под полупритворен клепач. Дори Кибела, в чиито вени бушуваше същата източна кръв, често хвърляше поглед към императора, а после тайно повтаряше движенията на китките му, извивките на талията, стъпките, които подпалваха въображението и на смъртни, и на безсмъртни.

Императорът, чиято порочна слава бе на път да засенчи всички развратници преди него, бе необразован, но достатъчно интуитивен, че да усети силата на своя чар. А бе и хитър. Далеч преди да стъпи в Рим, Хелиогабъл нареди в най-красивия от градовете да бъде изпратен първо негов портрет – нагласен като източна царица с пищна дамска одежда, с безброй гривни, тежки огърлици и тиара от скъпоценни камъни. Изображението му потресе консервативното римско общество. Градът се разтревожи, а някои можеха да се обзаложат, че Хелиогабъл е жена. Иначе нямаше как да се обясни тази искра в погледа, притегателната усмивка, фините черти, които съвсем не подхождаха на мъж, камо ли на варварин. Но удивлението на Рим пред портрета бе нищо в сравнение с това, което последва... Художникът бе уловил образа, но не и нрава на Хелиогабъл.

Преди кортежът на императора да спре на Капитолия, площадите вече се пръскаха от любопитна тълпа. Навън бяха пропълзяли дори куртизанките, които иначе не смееха да се показват на светло... И когато слугите на Хелиогабъл вдигнаха коприненото покривало от носилката му, Рим бе повече от шокиран. Пред множеството се показа лице, което сякаш никога не бе докосвано от слънчевите лъчи. Бял като сняг, снажен като бог, фин като порцелан, Хелиогабъл бе всичко друго, но не и просто красив. Той бе поразяващ... С чертите на жена, в осанката на мъж, той сякаш бе безплътен, самото олицетворение на съвършенството. Когато устните на императора се разтеглиха в усмивка, тълпата трепна, раздвижи се тревожно и сякаш едно-единствено сърце се преобърна – градът бе омагьосан.

В Рим бе спрял един сириец, а заедно с него, със ситни стъпки и подмолно, и всички знайни и незнайни източни божества. Първото нещо, което Хелиогабъл поиска, дори преди да стъпи в двореца, бе да бъде почитан като бог. А след това, за ужас на вцепенената тълпа, да му бъдат представени най-красивите момчета на Италия. От тях императорът щеше да избере такива, които да принесе в жертва на кръвожадния си бог, а онези с най-изтънчена хубост да запази за покоите си... Рим бе сразен. Най-ревностните граждани, изплашени за себе си и за морала, побързаха да потърсят утеха в храма на Юпитер, а други, по-смелите,  яростно заплюха сириеца и зачакаха по-добри времена. Когато танците му омръзваха, Хелиогабъл се отдаваше на разюздани оргии, а щом се измореше и от тях, обръщаше взор към боговете. За да прекърши докрай търпението на Рим, императорът взе за жена девица от храма на Веста, а щом ù се насити, обяви на всеослушание, чe иска да бъде двуутробен, тоест да се превърне в жена. Докато империята, а и съседните царства, бяха претърсвани за лекар, който да е в състояние да изпълни желанието на Хелиогабъл, Рим вече бе на ръба на упадъка.

Императорът пръскаше хиляди рози по улиците, по които минава, а трапезата му трябваше да бъде отрупана с най-изисканите блюда. На гостите си Хелиогабъл сервираше гребени от петли, езици от чучулиги, хайвер от мурени, египетски фурми и какво ли още не, което трябваше да се поглъща, докато гостите му падаха от преяждане или ставаха, за да повърнат до някоя златна или мраморна статуя. Единствените, на които Хелиогабъл не посегна, бяха актьорите. Тези от тях, които угаждаха на всички императорски капризи, веднага получаваха висши държавни постове, а най-важните дела в империята бяха поверени на мимове и комици.

Щом се наслади на всички земни изкушения, а и прибави немалко нови към тях, Хелиогабъл обърна очи към Юпитер. Богът, на който римляните отдаваха най-високи почести и най-щедри възлияния, му се струваше прекалено скован, лишен от всякаква артистичност, а и безнадеждно остарял. Той трябваше да бъде заменен от някакво финикийско божество, а заедно с него в Рим трябваше да влязат и юдейските обреди, тези на галилейската секта, и някакъв култ към нова азиатска красавица, пленителна и невинна в своята неосквернена младост. И разбира се, това бе краят. Всемогъщият най-сетне се откъсна от прегръдката на Юнона и навъси побелелите си вежди. По челото му пробяга гняв, а някъде в околностите на Рим закънтяха светкавици, следвани от невиждана буря. Изстъпленията на Хелиогъбъл бяха потресли сърцето на небесния отец и сега той търсеше начин да се отърве от него и да го погуби завинаги. Юпитер извика Дискордия и Марс и им нареди да предприемат незабавни мерки.

После, седнал на небесния си престол, отвори книгата, изписана от ръката на Тит, и потъна за дълго в света, в който хармонията не бе разрушена и човекът, а и богът, се надяваха и вярваха в едни и същи неща...

откъс от романа на Силвия Томова
"Тит от Никомедия", ИК "Жанет 45", декември, 2012
оформление: Капка Кънева
редактор: София Нестерова
 

 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Силвия Томова е родена на 09.06.1973 г. в София. Завършила е специалностите "Дефектология" и "Журналистика" в СУ "Св. Климент Охридски".

Публикувала е във вестниците "Литературен вестник", "Литературен форум", "Словото днес", списание "Книгите днес" и др. През 2001 г. излиза първата й книга романът "Кожа", следват сборниците с разкази "Добър ден, Р." (2006) и "Черни маслини и двама мъже" (2010), и романът "Тит от Никомедия" (2012).

През 2007 г. получава Първа награда от Националния конкурс за къс разказ "Рашко Сугарев". Носител е на приза "Книга на годината" на академия "Либер" (2010). Нейни разкази са превеждани на хърватски, полски и беларуски.

илюстрация: Георги Чепилев