по заглавие   по съдържание

"Тит от Никомедия" - Историята не като хроника, а като философия

23.07.2013
Снимка 1
Отзиви за книгата на Силвия Томова "Тит от Никомедия"
ИК "Жанет 45", 2012
 
 

Как минава световната слава

Четвъртата книга на Силвия Томова (след два сборника с разкази и романа „Кожа”) ни оставя с оптимистичното убеждение, че не са изчезнали онези съвременни автори, които имат умението и най-вече волята да инвестират енергия и време в своето развитие и самоусъвършенстване. Жанрът, който тя е избрала – исторически роман, никога не е бил убежище за лениви писатели; неговият успех тръгва от задължителната инвестиция на много и последователен труд по усвояването на голям историографски и документален материал.

И не знам дали е случайност това, че най-последователните автори на историческа проза в България са жени – Фани Попова-Мутафова (двадесет и шест исторически книги само преди Девети септември) и Вера Мутафчиева. Впрочем, ако българската литературна история нямаше навика да си затваря очите, когато става въпрос за писателки, щяхме да знаем, че първият роман с тематика от чужда история е също така женско дело – „Александър Македонски” на Яна Язова, останал погребан в своето издателство след бомбардировките над София през 1944 г. Подобно на Яна Язова, и Силвия Томова се е върнала далече назад в световното минало, в една епоха, не по-малко драматична и преломна от времето на Александър Велики. Римската империя в началото на ІV век е разкъсвана от конфликти и вътрешни противоречия; наред с обичайните за нея драми на властта, заплашително се е разраснала заплахата от едно ново, на пръв поглед невзрачно и лишено от блясък, учение – християнството. Историческата обстановка, в която се разгръща фабулата на романа, обхваща последните години от царуването на един от последните „езически” владетели на Рим – император Диоклециан, и завършва с приемането на християнството като легитимна религия от император Константин (и, разбира се, неговата майка Елена). Сюжетът е конструиран по сложен и внимателно обмислен начин: чрез преплитането на няколко гледни точки и на два основни типа дискурс, всеки от които изразява специфични черти на древната латинска литература. Писмата на фикционалния Тит – придворен ваятел на статуи в източния град Никомедия, новоустановената столица на Диоклециан, са поетично приповдигнати, пропити с философска реторика, интелектуално напрегнати от потребността да се търси истината за човешкото битие. Разказът на самия Диоклециан е тържествено монументален, когато разказва митологизираната история на вечния град, и някак особено, отстранено изповеден, когато говори за себе си. В пресечната зона на тези два разказа, които текат независимо един от друг, се наслагва сюжетът на романа като сбор от лични, исторически и митологични прояви на човешката мисъл. Авторката внимателно (макар и малко разтегнато в първата трета на книгата) води двата наратива напред, подготвя момента, в който те ще се пресекат и ще поемат в синхронен исторически план, като се обясняват и допълват взаимно.

Героите могат да бъдат фактологично документирани фигури, легендарни образи (като светията-военачалник Георги) или художествено сътворени характери, но във всички случаи са представени адекватно на историческата обстановка и на обстоятелствата, в които ги разполага сюжетът. Това е роман за сблъсъка на две големи цивилизации, за неумолимия ход на историята, който погребва и най-амбициозните личности, и най-възвишените стремежи, като опазва от тях само онези, които щастливо са съвпаднали с посоката на легендарната колективна памет в победилия свят. Силвия Томова е вече напълно изграден, сериозен и задълбочен писател, а способността й да се развива, като обмисля внимателно и съгражда прецизно всяка следваща стъпка, ни кара да очакваме още много от нея.

Милена Кирова

Виж и в-к "Култура"  тук

 

Историята - другият поглед

Ако сравним новия роман на Силвия Томова  „Тит от Никомедия” с  предишните й прозаически книги, ще видим, че тя е авторка, която умее да пише различно. Предишната й излязла книга с разкази „Черни маслини и двама мъже” (2010) разчиташе на резкия обрат, преобръщането, колажността, шрихирането на персонажите, тактилността, внезапното влизане на читателя в ситуацията (in medias res). Литература, която диша учестено, задъхва се или пък не може да си поеме въздух – динамично, импулсивно, напрегнато писане. „Тит от Никомедия”, новият роман на авторката, демонстрира точно обратното. Той е плавен, протяжен, поетичен. В него действието върви последователно, героите са плътни и детайлизирани, текстът напредва чрез задълбочаване във вътрешния им свят, персонажът бавно се очертава пред окото на читателя. Липсва външният повествовател, историята се развива през два индивидуални разказа – на император Диоклециан, последния езически владетел на Римската империя, и на Тит от Никомедия – скулптор. Двата разказа са дори графично разделени в романа, а писането е силно вдълбано в личните им преживявания и оценки на времето, в което живеят. При Тит това е моделирано стилистично през епистоларната форма, разказът тече под формата на писма, които ваятелят пише до своя любим. При Диоклециан разказът добива плътност през съчетаването на личната биографема (императорът разказва собствената си история) с историческата перспектива, която тече в синхронен и диахронен план – в нея оживяват историята на Рим, древните богове, а заедно с тях и настоящето, събитията от управлението на самия владетел.

„Тит от Никомедия” е исторически роман, който обаче предпочита да види историята не като хроника, а като философия. Да проницае отвъд видимото и да сглоби фактите през субективното преживяване на героите си. Разказът гледа в окото на кризата – политическа, културна и религиозна. Той ни среща с вечния град, който стои на ръба между две епохи – езическата и християнската. Християнството в романа навлиза през идеята за край на стария свят, който означава и крах на определен вид ценности, хора и модели, които вече не могат да съществуват. В романа християнската идея е представена от нейното зараждане през сектата до прерастването й в мащабно социално движение, отказващо да се кланя  не само на старите богове, но и заставащо срещу съществуващите модели на власт. В богатия текст на романа легендарното, историческото и културното застават рамо до рамо. В него можем да видим персонажи – от военачалника св. Георги до образа на изгряващия първи християнски император на Рим Константин. Както във всеки добър исторически роман и тук централните персонажи на историческото събитие са удвоени от персонажи, които остават в кулоара, извън голямата история. Такива са образът на градинаря Балаш, който в своето смирение и в способността да общува и вае природата, напомня на бога, цялата история около Валерия и Александра, дъщерята и съпругата на Диоклециан, а и самият Тит, чиято гледна точка към събитията, е алтер его на монументалното повествование на самия Диоклециан, вид способност историята да бъде погледната през естетическото, приватното, интровертното.

Това безспорно е силен роман, който не избира лесните форми на разказ. В него събитието винаги присъства индиректно, като разказ за вече случилото се. Текстът предпочита коментара, проследяването на скритите връзки между отделните ситуации. Неговите разказвачи, където и да се намират като роля спрямо голямата сцена на историята, стоят някак встрани, наблюдавайки, анализирайки и автоанализирайки своите собствени преживявания.

В настоящето наблюдаваме като глобална тенденция все по-голям интерес на романа към историята, политиката и социалното движение. Тук трябва да се добави и фактът, че историческият роман в България има много силна женска традиция, която се свързва с  имената на писателки  като Фани Попова-Мутафова и Вера Мутафчиева. Ето сега имаме и една съвременна авторка, която прави своите първи стъпки в историческата фикция, при това силно и уверено.

Кристина Йорданова

Виж и тук

 

Тит от Никомедия

Изключително се радвам, че в последната година се появява втора българска книга, която успява да ме грабне, увлече и впечатли. Първият беше „Възвишение“ на Милен Русков, а вторият, обектът на настоящото ревю, „Тит от Никомедия“, ми хареса още повече.

Оказва се, че ми е много трудно да оформя мислите си така, че да се получи смислено ревю. Защото книгата е сложна – изисква внимание, провокира размисъл, не е леко четиво в никакъв случай, и на моменти сякаш излъчва меланхолични вълни, които обаче в никакъв случай не са неприятни. На чисто литературно ниво, книгата блести, красиво и обмислено написана, и при все, че както казах не е от най-леките за четене, грабва и задържа вниманието, което е постижение.

Сюжетно, действието е разположено в един от най-смутните периоди в историята на Римската империя, краят на ІІІ век и началото на ІV век от новата ера, по време на управлението на император Диоклециан и тетрархията. Бидейки роман, а не историческо изследване, не всички събития от периода са описани, както и не се навлиза детайлно в реформите на Диоклециан, но това е търсен ефект, тъй като текстът акцентира върху психологизъм и вътрешния монолог на двата персонажа, през чиито очи се развива действието. Все пак, повечето ключови моменти са засегнати – реформите във властта, т.е. тетрархията и разделянето на империята, смутовете, породени от гоненията срещу християните и обратния ефект от тях, западането на езическия култ и засилването на разпространението на християнството. Но различните войни са само загатнати, например.

Както споменах, действието се развива през очите на двама главни герои – първият е самият Диоклециан и чрез неговите думи текстът добива форма на спомени. Освен самият император, в тази част от романа са охарактеризирани още съимператора Максимиан, цезарите Галерий и Констанций Хлор, както и техните наследници Север, Максимин Дая, Лициний, Максенций и Константин (бъдещия Константин Велики), като повечето от тях въобще не са възприемани ласкаво от стария император. В тази част е и единственото нещо, което ме озадачи, а именно, в мемоарната първа част, в която се прави нещо като бърза ретроспекция на римската история, някои от годините и вековете, дадени спрямо раждането на Диоклециан, ми се струват разминаващи се с действителните (например, между смъртта на Клавдий и раждането на Диоклециан минават близо два века, а не 150 години, както е написано), но може би това е умишлено решение.

Вторият герой, през чиито очи се предава действието, е този от заглавието – Тит, скулптор, комуто е възложено да извае статуя на императора за двореца в Никомедия. Именно тук романът блести най-ярко – текстът на Тит е предаден под формата на писма, които като стил са все едно излезли от действителна антична кореспонденция! Наистина, ако не знаех какво чета, щях да си помисля, че са ми попаднали действителни антични писма – звученето много ми напомняше на кореспонденциите между Цицерон и Атик или между Плиний Млади и император Траян, до толкова е успешен резултатът. Именно в тези писма на Тит е най-силният психологизъм, именно тук е най-ярко представен конфликтът езичество-християнство, тук са размислите на тема живот, изкуство и време. И пак в тези писма е представен и вариант на легендата за свети Георги – в силно земен вариант, митологизираният елемент бидейки предаден като слух. Не мога да го опиша, това просто трябва да се прочете.

Ако трябва да сравня романа с нещо, то това биха били любимите ми романи на Гор Видал „Юлиан“ (заради сходната тематика) и „Сътворението“ (заради интелектуалните размишления). Силно препоръчвам романа на всеки, който има интерес към римската история, и не само.

Виж и Блогът на Талиесин тук