по заглавие   по съдържание

Атанас Далчев: из "Прозорец" и "Ангелът на Шартър"

26.07.2013
Снимка 1

ВРАТИТЕ

Вратите, пътните врати
                    на старите прогнили къщи
вий ги познавате, нали,
                   от толкоз минали години;
те с шум закрехнати назад,
                   когато вечер се завръщате,
ви сторват път и сякаш казват:
                  - Минете, моля господине!

Те имат странни гласове
                    и в делник, и в неделя - всекога,
от сутрин чак до вечерта
                   те пеят със уста раззината,
когато ги отваряте
                   и ги затваряте полека:
о, тези гласове и песни,
                   познати още от детинство!

Вратите, мокрени от дъжд,
                    изгнили от вода и зима,
гризат ги червеи безброй
                    и ги оглождват ветровете;
вратите с хиляди резби -
                    цветя и знакове без име -
със гвоздеи, халки и скоби,
                     с ръждата като кръв по тях.

А снощи с всичката си мощ
                    развързаната буря в мрака
ги блъсна като стенолом
                    и се разпериха вратите,
и цяла нощ до сутринта
                    безспир се удряха и тракаха
като криле на черна птица,
                    ранена смъртно в мрачините.

Вратите, вашите врати
                     напразно вие ги заключвате.
Вий няма никога, уви,
                     да бъдете зад тях спокойни.
Когато вслушва се нощта
                     и вият сепнатите кучета,
не могат те да ви запазят
                    от Нея - вечната разбойница.

1925, "Прозорец"

 

СМЪРТ

Гори във пладнята просторът,
немеят листите от зной.
Прозорецът стои разтворен,
а в стаята умира той.

Какво ли вижда? Той сънува
поляни, сенки, дървеса
и струва му се, че дочува
на свойте спомени гласа.

Във този миг една латерна,
запяла под едно дърво,
от прага на нощта безмерна
го връща в светлия живот.

Каква ръждива сянка има
под слънчевия лъч димът!
Гори денят неумолимо,
червените стрехи горят.

Но сънищата му не спират
да го зоват и мамят пак
и сякаш извори извират
из свирещия стар сандък.

Латерната звучи безгрижно
в натегналия огнен зной.
Лежи студен и неподвижен
и вече я не чува той.

1935, "Ангелът на Шартър"

 


 

КЪМ НАШИТЕ КАРТИНИ

Представяме на читателите гравюрата „ Смъртта на звънаря” от А. Ретел (1851). В гравюрата пейзажът зад прозореца е в контраст с мрачната сцена – смъртта на човека. Безжизненият стар звънар седи на скамейка до маса с недоядена храна. Смъртта известява за неговия край, удряйки камбана. Зад готически прозорец се простира широко идиличен безлюден пейзаж, озарен от лъчите на залязващото слънце. Човекът е нищожно безсилен, но за автора на гравюрата смъртта е избавление от земните беди. Смъртта е земя, изчистена от човешки страсти. Далечният прекрасен свят дава просветление.

©Диаскоп