по заглавие   по съдържание

Денчо Владимиров: "Как ме призна Америка"

30.07.2013
Снимка 1

От пощенската кутия:

Здравей, Ина!

Изпращам ти един от последните ми през прехода  сатирични разкази. Публикуван е преди време в САЩ. Но сега съм го допълнил с дата 28 юли 2013 година, специално за "Диаскоп". Така че американските читатели, ако искат да го прочетат в допълнения му вариант, трябва да търсят  с връзки "Диаскоп", да купуват  българо-американски речници или да ни командироват, за да им преведем на място шедьовъра.

Абсурдите в днешния живот просто диктуват сатира.

Денчо Владимиров

 

Чух преди време по телевизията, че се предвижда у нас периодично да идват американци от различни професии, които да поработват из нашенски фирми, преподавайки опита си. Щели да им домакинстват по домовете си техни български колеги, осигурявайки им храна и квартира.

И ето, чудо! Прибирам се една вечер вкъщи и нами­рам в пощенската кутия някакво писмо на английски. Пишеха ми от Асоциацията на хумористите в Амери­ка: „Диър Владимироф, така и така, изпращаме при вас да предаде опита си нашия изтъкнат колега Бък Уалд". Грешка ли бе станала някъде в компютрите в САЩ, но на мен се падна честта да домакинствам на такъв известен колега като Бък Уалд.

След два дни пристигна и телеграма от асоциация­та: „Посрещай гарата..." Следваше час, дата, номер на влака. И накрая името на подателя Бък Уалд.

Посрещнах Бък на гарата. Още от самото начало едва го възпрях да не се вмъкне в една лъскава ли­музина на паркинга, която той припозна за моя кола. „Ноу, Бък! Ноу, итс ноу май кар!" - казах му аз и го отклоних от лъскавото чудо на фирмаджията-монополист в търговията с дъвка „Джагър-Джагър" и съдър­жател на верига от тоалетни и писоари в града и реги­она. „Ааа, аз разбира! - ухили се Бък. - Ти иска вземе такси?". И аха да се намъкне деловият му американец в един мерцедес с таксиметрова табелка. „Ноу такси, ноу!" - казах аз на скъпия си гост и го повлякох към автобус номер 1. Как да му обясня на американеца, че при това волно образуване на цените в таксиметровия транспорт едно пътуване до моя жилищен квартал ще ми излапа наведнъж три дневни заработки.

„Ааа, сега разбира! Ти иска пътува с народ, контакт да правим с бългериън пийпъл?!" - усмихна се тър­жествено Бък и като извади артистично златна писал­ка „Паркер", се разписа върху кочанчето с билети на кондукторката - явно бе помислил, че е дошла да му иска автограф. Примрях от яд - кондукторката тъкмо ни беше отминала и можехме да минем без билети, а сега - ща не ща - купих един за Бък, а аз показах карта за пътуване от миналата година.

Пристигнахме вкъщи. Бък пак налетя да се вмъкне с огромния си куфар в асансьора, но с бърз рефлекс му преградих пътя и му посочих с усмивка стълби­щето. Какво да му обяснявам, че при новите цени за асансьорни такси всички в блока се отказахме от тази придобивка на цивилизацията и драпаме по етажите пеш като скални кози.

Криза е, затова още от другия ден се изхитрям да водя американския гост в един стол, където органи­зации и фирми се редуваха да дават благотворителни обяди и закуски. Бък любезно поздравяваше дъвчещи­те бабки и старци наоколо и веднъж ме попита за ха­рактера на това тъй тихо заведение. Аз хладнокръвно му отговорих, че е писателски клуб и тук обядват все живи класици...

Оставаше да реша проблема с вечерите. Още в самото начало с тревога забелязах, че Бък е доста обемен, ящен човек - такъв да ти заседне на масата за вечеря, финансите ти ще се оплетат най-малко за половин година напред. Затова съвсем целенасочено оставих да изтече информация из квартала, че ми гос­тува американец.

Очакванията ми се оправдаха. Наведнъж в дома ми започнаха да се получават по три-четири, че и по­вече покани за гостуване на вечеря у съседи в нашия и околните блокове. Идваха мъже и жени, които дото­гава на улицата не ме удостояваха и с поздрав, но сега го удряха на молба - да им заведа у тях на вечеря госта от САЩ, имали нещо предвид... А то се разбра какво е: всеки искал с приемането на американеца в дома си да си оправи имиджа - посрещащите го с пищни трапези до един бяха бивши началници от партийна­та номенклатура. И редуваха те тостове след тостове за вечната и нерушима дружба между Бългерията и Юесей, цели фамилии, хванати на хоро, пееха в почти религиозен екстаз „Донт уори" и „Кис ми куик"...

- Колко много приятели, колко много френдс имаш, Дейв! Аз в Америка не съм толкова популярен! - въз­кликна с дълбока завист Бък.

От закуски и вечери на Бък почти не му оставаше време да напише нещо, с което да ми предаде челния си американски опит на фейлетонист. Само понякога, когато се върнеше от приемите по къщите, където все не спираха да го канят бивши партийни работници, Бък се опитваше да понапише нещо на кухненската маса. Оставях го да пухти пред своя лаптоп, а аз тихо се прибирах.

За икономия на ток угасвах всички лампи в кори­дора и после чувах как Бък се прибира в тъмното и поне 30 пъти се блъска в панелите /те поне са здрави/. А една нощ го чух да бяга от кухнята и да вика в ужас: „Скорпиън! Може мене ухапе! Може отровен!". Гледам - нашенска миловидна хлебарка, излязла по среднощ да се поразкърши из кухнята и да похапне това-онова по пода - я паднала троха, я изтървана че­реша. „Донт уори, Бък! - успокоявам аз треперещия си американски гост и допълвам: — „Това е нашенски тракийски щурец! Съвсем безопасен е!". „Щурец? - чуди се Бък и пита: - А защо не свири?". „Ами, за щото е музикален инвалид!" - заключавам аз и гостът поуспокоен клати глава: „Аха, аз  разбира !"...

Още първата нощ Бък ме събуди с ужасено лице:

-Ъртшейк!Земетресение!-извика той. Наистина в целия блок бучеше. Погледнах часовника и се засмях:

- Няма ъртшейк, Бък!Няма земетресение! В България е вече така – за икономия на електрически ток, вече всичко правим през нощта – перем, ремонтираме апартаментите, пускаме климатиците малко да раздвижат горещия въздух през лятото или да стоплят през зимата…А съседът е монтирал климатика си точно под прозореца на спалнята, където спиш ти и затова не можеш да мигнеш от бученето и вибрациите му. Нали сме панелка – по арматурата шумът стига чак до съседката  под покрива. Ние вече сме свикнали – все едно сме на къмпинг край Ниагара! Няма български  закон, който да казва къде да се закачат по панелните блокове  тези  бучила, затова търпим. У вас, в Америка, за такова нещо се лежи в затвора, ако  пречиш на съседа да спи от шум, ама тук е Бългерия, страната на  неограничената свобода! Ду ю ъндерстенд? Панимаеш?

Минаха петнадесетина  минути  и Бък пак дойде с ужасено лице при мен :

- Индианци! Идват, нападат нас!

Вслушах се – от банята се чуваха  екзалтирани  викове и шуртене на вода..

- Не са индианци, а  съседите – къпят се! Нали ти казах, че през нощта  за икономия на ток правим всичко, загряваме бойлерите, къпем се, бръснем се в полунощ, пестим пари, даже младите  в блока  престанаха да правят  през нощта  секс на светло, върнаха се към вековната българска традиция , за по-икономично  угасят лампите …. Криза! Капитализъм!

Малко след това от банята  се дочу хорово пеене на къпещите се съседи и съседки. Знае се, влезе ли българинът в банята – пее! Кой както можеше пееше с все гърло под душовете  – фолк, арии, рап, джаз, масови песни, от казармата, от бригадирското движение, какво ли не!

Някъде по първи петли в блока  ни една нощ запя и строителна бормашина. После, за да пести и от нощен ток, съседът премина на ръчен режим на работа – заблъска с все сила по панелите си с чук.

- Това е, драги ми  Бък, - казах аз с тържествен вид - строителството на капитализма в България върви нон стоп! Няма ден, няма нощ, строим! Ударно и неуморно! 

Към ударите от чук се прибави и някакъв особен тътен. Идваше от апартамента на съседа, пенсиониран от армията генерал, който с дадените му накуп 20 генералски заплати си направи частна фирма и в жилището му заработи  малка тепавица, в която започна да пере с договор  одеалата  на бивщото му  воинско поделение…Технологичният шум на тепавицата връщаше генерала в най-светлите му младежки спомени, когато  на воински учебни занятия  е командвал с изкривена от класова ярост уста  „Огън срещу Запада!” и така звездичките  са кацали като пърхащи птички на пагоните му …

- Май год! –шепнеше с побеляло недоспало лице амариканският ми колега. Кой знае дали в тези мигове не си мислеше в силен уплах  каква непобедима армия имат българите с такива фанатични генерали с тепавици. И навярно неистово се молеше  американският ми гост тази непобедима армия да не тръгне някой ден на Запад, да не прецапа океана, да  не направи десант на бреговете на Ню Йорк  и за седмица – две само да изтепа всичко по пътя си към Лас Вегас, където да се отдаде на дълги години отмаряне в барове и в прегръдките на русокоси едрогърдести холивудски звезди…

С помощта на един учебник по марксистка политикономия, най-дебелият учебник, останал ми от студентските години, успях за няколко минути да избия всички комари в стаята на Бък - в града  ни пръскаха за икономии само фиктивно, а и  всички  отровни разтвори срещу комарите се търгуваха на черно от шефовете на чистотата –отиваха за нуждите на  хотелите край морето   на бивши и сегашни политици. Защото в демократична  България е вече така - за  съвсем некадърен се възприема  политик, който е минал през българската политика и  не си е построил  поне хотел !А влезе ли комар в хотел - категорията му пада!

След избиване на комарите Бък се тръшна  още на пода на спалнята от изнемощялост и захърка блажено.

Така той вече не чуваше ариите на съседския пес, ризеншнауцера Джими, не чу и как отвън пред блока се бе домъкнала огромна шумна компания, която след  празненството на имения ден на съседа Кирчо в кварталното ресторантче „ Куцото магаре”, бе дошла на неговата адресна регистрация  за финализиране на празненството. Пийналата компания  изви епично  криво касапско хоро, с подвиквания и стрелба с газови пистолети.

Бък се събуди едва, когато в чест на именника започнаха да се изстрелват  и разноцветни илюминации и да гърмят бомбички. 

-Война! Рашънс  камс…Руснаците дойдоха …- викаше американският гост и зъбите му трепереха.

Обясних му, че не е започнала никаква война, че никакви руснаци не са дошли , а просто съседът, търговец на крадени и препродавани коли, празнуваше посред нощ  личния си празник и никой не смееше да му направи даже и  другарска забележка. Извиканите все пак тайно по телефон от престрашил се съсед полицаи дойдоха ,прегърнаха се с именника ,почерпиха се за здравето му и се хванаха на хорото, а после заизвиха тлъсти униформени тела в ритъма на дискомаратона…

 - Къде е страната на демокрацията, на свободата, Бък, у вас, в Америка или тук, в България!?- виках аз горд на слисания американец  и го посъветвах да се опита да  поспи все пак малко по системата на йогите – като се изключи от шумната житейска демократична  действителност  и  не обръща внимание на среднощното соаре пред жилищната  ни панелна грамада.

Опита се Бък да затвори очи и да се унесе, но рано на разсъмване бе събуден от църковен камбанен звън. Той идваше от преустроения в църква апартамент на съседа отец Павел /някога известен като Павката само/. Отец Павел бе по университетска специалност атомен физик, но след като остана без работа и известно време работи на сергия, завърши духовно образование и се преквалифицира на свещеник. С връзки и ходатайства на кръщавани от него сукалчета, вече големи началници, успя да си издейства  частна църква в апартамента си. И сега по  няколко пъти в седмицата тук  биеше камбана, кога за празник, кога за опело. Опечалени роднини  му доставяха  своите покойници и той ги опяваше по всички изисквания на каноническия ритуал в хола на апартамента-църква и изпращаше опятия по надлежен ред нататък, прибирайки  заслужения си хонорар. А хонорарът от църковни услуги /експресни,бързи и обикновени/ му идваше като истински дар божи, тъй като  само с мизерната си пенсийка на съкратен  талантлив  български атомен физик животът му на грешната ни земя  щеше да  му се вижда все така  ад сатанински..

Накрая Бък си тръгна, като дълго ми махаше с кър­пичка от влака.

- Не аз, а ти трябва да дойдеш в Америка, Дейв, да ни учиш да правим фейлетони! - ми каза на сбогуване Бък. - При това положение, в което живеете в Бъл­гария, да намираш кураж да се смееш, това е чудо и аз ти свалям шапка! Ти си истински герой, Дейв! Ще бъда много хепи да те посрещна в Америка! Гуд бай!

Сега всеки ден ходя и проверявам пощенската ку­тия. Какво пък, може наистина да ме поканят да им предам опита си в Щатите, ако ще само на хот дог и голо уиски да ме държат...

Хайде, Бък, обади се!

 

карикатура: Георги Чепилев

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Аз съм журналист, писател, драматург, автор – песенник. Превеждан съм като автор-сатирик на различни езици, най-много на руски. През 80-те години може би бях най-много превежданият и печатан български автор-сатирик в централния московски печат – „Литературная газета”, ”Крокодил”, „Правда”, „Огоньок”, „Вечерняя Москва” и още, още. Горбачов ми обърка работите като разруши СССР и след това вече нямаше централни съветски издания, където да бъда печатан като сатирик. 

В по-ново време съм  представян като автор и в САЩ. Автор съм на книги, комедии, лирични пиеси и на две деца, едното от които е скулптор, а другото върви по моя път на словесен труженик. Работил съм  в окръжните вестници във Велико Търново, Пазарджик, Пловдив, но повече от завеждащ отдел не станах (по едно време на три едновременно).

Не можах да се издигна поради статута си на безпартиен журналист. От зав.отдел нагоре вече се изискваше партиен билет в джоба, така бе по инструкциите на ЦК на БКП още от 70-те години. И само денонощната ми каторжна работа на безпартиен журналист като шеф на „конфликтни отдели („Хумор и сатира”, ”Писма на читатели”, „Култура и бит”) и славата ми на любим български автор сатирик в СССР, ме спасяваха от издухване от редакторския стол. Защото иначе постоянно течаха хронични проверки за лошия ми идеологически произход  - (роден съм в Беломорска Тракия, в град Гюмюрджина (Комотини).