по заглавие   по съдържание

Eлена Алексиева: "Авторка в кръга на най-значимите български разказвачи"

31.07.2013
Снимка 1

Другите за нея:

Елена Алексиева владее изключително трудното изкуство на художествената мяра. Тя знае, че трагичното може да бъде откроено не чрез премодулирана патетика, която би сринала към мелодраматичното, а и чрез поставянето му в гротескна рамка. Също както знае, че комичното може да бъде откроено не чрез хумористичното му олекотяване, а и чрез поставянето му в сериозен пзихологически контекст. Но най-вече знае, че и в съвременния живот, и в съвременното изкуство нещата не съществуват ясно разграничени, а в трудно разложими смесици. Което не значи, че всичко губи смисъла си в някакъв познавателен и морален релативизъм. Елена Алексиева като творец има според мен доста определена – което не значи догматична и еднозначна – ценностна система, но като разказвач не раздава морални присъди. Оставя ги на читателя, но и доста умеро го води към тях чрез прецизно смислово структуриране на своя образен свят, като го превръща в остра познавателна и самопознавателна институция.

Въпреки че критиката трябва не толкова да изразява, а да внушава оценките си, не мога да устоя на изкушението да кажа и пряко, че книгата разкази „Читателска група 31” вписва своята авторка в кръга на най-значимите български разказвачи.

Светлозар Игов
„Бизарни разкази”
Литературен вестник, 15-21.03.2006

 

Първото впечатление, което оставят разказите на Елена Алексиева, е за дисциплина и контрол, достигащи до аскетизъм в преследването на една обезоръжаваща прозрачност и изчистеност. Дотам, че читателят може да се заблуди, че си има работа с някакъв традиционен реализъм, вкопан в делника на малкия човек. Няма обаче да му отнеме много да усети под подвеждащата повърхност, че реалистичният идиом е разкатан отвътре. Разказите се оказват силно алегорични и постмодерни contes philosophiques. Жилавият, отчетлив, привидно прозрачен маниер на писане трудно би се разпознал като женствен. Колкото и безнадеждни да са внушенията им, разказите често завършват с просветляваща, ненатрапчива поука, с мъдрост и морал, въздържащи щението да претендират за откровения. Те като да вярват, че зад всеки абсурд или фалш, зад всяко зло, безумие и хаос е налице твърда рационалност, която ги снабдява със субстанция, основание и мотив: „има система в тази лудост”, противно на онова, на което сме приучавани от два века постромантизъм.

Димитър Камбуров
„Hotel California: Елена Алексиева в „Читателска група 31”
сп. Алтера, брой 4, април 2006

 

Разказите в Кой? (Колибри, 2006) могат да се нарекат фундаменталистки в смисъл на крайна вяра в предопределението. Мога да кажа, че докато ги четох, в ушите ми пищеше шофарът (козият рог, който юдеите надуват 30 дни преди нова година, както и на йом кипур, съдния ден). Това може и да е ефектно, но едва ли ще даде ключ за тази бягаща от ефекта проза.

Ще опитам леко да открехна вратата към нея; съмнението обаче дали съм прекрачил прага на другата стая остава. Впрочем това съмнение е показател за среща с висококачествен писател.

Всеки преразказ на библейски сюжет е важен не толкова дали потвърждава, отрича или преобръща нещо непоклатимо, а с избора защо. Не кой, а защо е истинският въпрос на тези разкази. Защо Елена Алексиева избира точно тези истории и герои, а не други от стотиците в Стария и Новия завет? Защо ги слепя като пръснати парчета от счупен алабастров съд? И най-вече: това ли са подходящите парчета? Цял ли е съдът?

Ето някои от непоклатимите характеристики на тази проза. Елена Алексиева говори не просто през мъжа герой, а през мъжкия наратив. В сравнение с Читателска група 31 в Кой? този наратив е още по-отчетлив: кратката фраза, почти нетърпящата възражение интонация, спуснатите като от Синай завети. Алексиева бяга като Лот от женското писане, от женствеността изобщо. Библейските истории й вършат работа, особено старозаветните.

За разлика от класическия писател, който убива героите си, след като ги изчерпи, Алексиева ги оставя живи – обикновено на кръстопът, но някакси сковани, застинали, наказани. Стълпове от сол. Тези герои са белязани със знака на смъртта априори. Те са предварително изчерпани и като такива – необходими на Алексиева. Защо? Според мен, защото в центъра на тази проза е не героят, а про-видението, не характерът, а не-избежното.

Антон Баев
“Евангелие по Елена”
LiterNet, 08.12.2006, № 12 (85)

 

А иначе устойчивият почерк и фактът, че вече трета година Елена Алексиева не пропуска да издаде книга, ме навеждат на една друга мисъл: тя се оказа от много малкото български писатели, които имат професионално отношение към писането си, знаят какво искат да направят и къде искат да стигнат. Ще си позволя дори да кажа, че е най-европейският български писател в момента. И „европейски” тук не означава смешно лишен от съдържание комплимент, а нагласа, стил, тематика, разбиране за писателското поприще. И решението на издателството й да вмести този роман в поредицата „Съвременна европейска проза” може да изглежда смело, но е напълно обосновано.

Ангел Игов
„Разказ, преразказ, прочит”
в. Култура, 11.01.2008

 

Стана едва ли не задължително да се изтъква, че традициите, в които се вписва Елена Алексиева “не са български”. В известен смисъл това наистина е така: св. Вероника изобщо не фигурира сред православните светии, св. Христофор е “закрилник от внезапна и неразкаяна смърт” във вярванията на западните, а не на източните християни, да не говорим за очевидната дистанцираност на Елена Алексиева от темите и езика на съвременната българска литература (и изобщо за нейната дистанцираност, така нехарактерна за родното разбиране за литература). За щастие българските читатели (и писатели) не живеят в ковьоз - освен “ФСБ” те слушат “Yes”, освен Радичков четат Турние, освен Иво Хаджимишев гледат Уиткин. Въпросът изобщо не е в сравнението, а във възможността за сравнение. “Родното изкуство” не е в родните обекти, а в очите, които ги гледат.

Лора Шумкова
„Философия на пренаписването”
LiterNet, 03.12.2006, № 1 (85)

 

Каква ни е Елена Алексиева? Да се запитаме това след прочита на нейната книга „Синята стълба”, е не просто проява на възможна маниерност, а по-скоро е признание, че сме били изложени на въздействието на особена словесна енергия. Текстът на тази книга така решително, без забавяне и усърдно – чак до края – ни поставя „на мястото ни”, че неусетно започва дестилацията и на следващия въпрос: „Какви сме ние за Елена Алексиева?”. Защото подобно свръх-говорене с гласа на интимното, на иначе приглушеното и скритото, е някак стъписващо. За отслабените ни сетива то е почти напрягащо. Кара ни да се съмняваме в собствената ни идентичност на зрители (дотолкова сме свикнали, че тази роля е безопасна и тривиална; че да бъдеш читател е неотчуждимо право, но не и отговорност и риск).

Георги Тенев
„Каква ни е Елена Алексиева?”
сп. Християнство и култура, бр. 2/2002

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Елена Алексиева е родена през 1975 г. в София. Има магистърска степен по Международни икономически отношения от Университета за национално и световно стопанство, София. Продължава в докторската програма по семиотика на Нов български университет. Има докторска степен по литература. Има кратък академичен опит като асистент по теория и практика на превода в Нов български университет. От 15 години е конферентен преводач на свободна практика. Продължава да живее в София.

Автор е на две стихосбирки, Бримка на сърцето (1994) и Лице на ангел-екзекутор (1996), и на три сборника с разкази: Читателска група 31 (награда „Хеликон” за съвременна българска проза за 2006 г.), Кой (2006) и Синдикатът на домашните любимци (2010).  Романите й включват Рицарят, дяволът, смъртта (2007), Тя е тук (2009) и  най-новата й книга, романът Нобелистът (2011).

Сборникът с разкази Кой бе издаден на испански през 2010 г, предстои и френско издание на Нобелистът.  Нейни разкази са публикувани в периодични издания и антологии на английски, френски, испански, полски, унгарски, сръбски и македонски.

Елена Алексиева е автор и на няколко пиеси, сред които Терапевтът (Народен театър «Иван Вазов», премиера ноември 2012, награда «Аскеер» 2013 за съвременна българска драматургия), Експериментът (постановка на радиотеатъра на програма «Христо Ботев» на Българско национално радио, 2012 г.),  Глас (премиера април 2013, Драматичен театър Пловдив) и Американският президент (постановка на радиотеатъра на програма «Христо Ботев» на Българско национално радио, 2013).

снимките и текстовете са предоставени от Елена Алексиева