Да: Бойко Пенчев за Елена Алексиева

31.07.2013
Снимка 1
Отзив за книгата на Елена Алексиева
„Нобелистът”, ИК „Сиела”, С., 2011
 

2011 г. беше добра за българския роман, но като че ли вниманието на критиката остана прицелено единствено във „Възвишение” на Милен Русков и „Физика на тъгата” на Георги Господинов. Всяка една от тези книги е и повече, и по-малко от роман - направена по своя собствена формула, неповторима, съизмерима единствено със себе си. За разлика от тях „Нобелистът” на Елена Алексиева следва един от най-разпространените модели за правене на сериозна съвременна проза – криминална интрига, върху която се напластяват други неща. Всяка година по света излизат стотици вариации на този модел. И точно защото е сравним, с чиста съвест можем да кажем – „Нобелистът” е добър роман. Ако въобще е адекватно да говорим за „световно ниво” в литературата, Елена Алексиева го е постигнала.

Предишният роман на Алексиева, „Тя е тук”, също беше изработен по тази формула, но с не толкова убедителен резултат. Елена Алексиева сякаш бавно, но сигурно се освобождава от херметичното и маниерно ранно свое писане, спечелило й фенове в тесните литературни кръгове. Последните й романи са по-четивни, но с обичайната за нея безкомпромисност към стила.

„Нобелистът” започва с историята за писателя-нобелист Ернесто Гертелсман, дошъл за среща с читатели в София, но отвлечен с цел откуп, след което и той, и похитителите мистериозно изчезват. Разследването се води от инспектор Ванда Беловска – уморена, наближаваща четиридесетте жена. Тя живее сама с игуаната си Хенри, оплетена в сложни отношения на вина, разочарование и гняв спрямо своенравната си майка и колегите от Системата. Освен това Беловска пише кратки стихотворения в мобилния си телефон. Преразказан по този начин, романът звучи ужасяващо. И Нобеловата награда, все подминаваща България, и корумпираната, бюрократизирана полиция, и изгубилата смисъл в съществуването си стара мома – всичко това са теми, затрупани с толкова кич и клишета, че се изисква не просто талант, но и кураж, за да ги използваш като материал за роман. Елена Алексиева ги е имала – и успяла. Фино формулирани прозрения, неочаквани образи, точен усет кога да се спре и кога да се продължи. Изпипана книга.

„Нобелистът” работи на няколко нива. Първо, имаме криминална интрига, която поддържа напрежението (точно обяснението на загадката обаче е доста неубедително). Второ, типично за модерните употреби на криминалния жанр, разследването ни предлага серия от социални разрези – полицейско ежедневие, провинциален писател и неговата амбициозна съпруга, умиращо село със симпатични и потайни бабички… В тези социални разрези обаче виждаме хора, а не от карикатури. Елена Алексиева е като че ли почти единственият български писател в момента, който може да представи еднакво убедително пейзажи и типажи и от столицата, и от малкия провинциален град, и от пустеещите села... Още по-важни за интегралното звучене на романа са скритите му теми. Първата от тях засяга литературата като спасение, преодоляване, естетическо превъзмогване на живота – и респективно като провал. Втората е свързана с вината. Главната героиня, Ванда Беловска, не е просто поредната инкарнация на типа „уморено, изгубило илюзиите си, но честно ченге”. Ванда е бронирана с горчив скептицизъм и в същото време отворена, уязвима, при това за неподозирани „изкушения”. Разследването, което тя води, всъщност е път към помирението със себе си, приспособяване към чувството за вина. Вина заради свободата, платена със самота.

„Нобелистът” проиграва различните аспекти на провала – професионален, сексуален, творчески, морален, екзистенциален… Но макар да се разгръща като типичен „роман-ноар”, той оставя усещането за лекота, въздух, надежда. И това не е защото романът завършва с подхваналия нова книга писател. Елена Алексиева успява да преобрази баналността на съществуването, да придаде цвят на сивото и живот на мъртвото. Към края на книгата Ванда чете издадената на английски книжка на скромния като дарование провинциален писател Асен Войнов и се изненадва как преводът е преобразил тривиалното. „Нещо друго се беше появило в нея [книгата], нещо ново сияеше от дълбините й като от дъното на океан в безлунна нощ, смайващо и невероятно, неповторимо дори в грозотата си, красиво дори в глуповатата си битова драматичност”. В следващия момент Ванда ще осъзнае: „Това е нашият живот. (…) Това  е нашият живот, на който гледаме с презрение, защото единствено истински бедният презира онова, което има, и тъкмо затова то винаги му се струва така несправедливо и отвратително малко”. И тъкмо това „Нобелистът” успява да направи, при това на български – да озари тривиалността на провинциалните ни драми, без да ги разкрасява. Да преведе живота ни на поносим език. А това вече е много.

от Блога на Бойко Пенчев тук