Стефан Бонев: "НА КРЪСТОПЪТ МЕЖДУ ЗАБРАНЕНИЯ ПЛОД И ХРАМА"

02.08.2013
Снимка 1
Литературният критик Здравко Дечев
за книгата на Стефан Бонев "Пред прага на храма", ИК "Хермес", март 2012
 

Излишно е да прикривам читателското си пристрастие спрямо тази книга. Промених предварителното си намерение по отношение на това, защото литературните пристрастия днес често сe основават на извънлитературни връзки, а в случая не е така. Дори съм склонен да твърдя, че за автора на тези разкази ще разберете много повече от книгите му (настоящото издание е третото подред в творческата му биография), отколкото от всички останали пътища към него. Това несъмнено провокира очакването за отявлен автобиографизъм в писането му. По страниците ще срещате герои, пропаднали в неизбежните си творчески/житейски лабиринти, ще общувате с вглъбени натури, ще избягвате умъдрените странници, ще погледнете на себе си през вещното, ала всичко това е отражения на онази особа, която изтрива ежедневната сивота с думи. Точно така съм си представял винаги Стефан-Боневото вписване в света на литературата. То не е непременност, а същинско битие. Не е бягство в измислени светове, а промъкване в до болка реалното, или поне в мисленото за реално. „Промъкване” често заявено чрез твърде личната Аз-форма, която носи заряда на непринудена изповедност, увлича и максимално интимизира историята за читателя. Именно в първия разказ („Пътят към обителта”) от сборника „Пред прага на храма” мимолетната реплика „тъкмо аз” остава трайно в читателското възприятие (между другото не само в тази творба). Споделянето от Аз-позиция в тази проза не е търсен ефект за постигане на автентичност – най-малкото защото историите все поемат в посока на невъзможното, фантазното, необяснимото. Да разказвам от и за себе си е преди всичко продиктувано от намерението да се себе(раз)позная. Да се изправя пред собствената си неподозирана духовна света обител. Да прекрача онзи „праг”, зад който са скътани прозрения и равносметки, истини и болки, примирения и мечти. Разказите на Стефан Бонев разкриват пътищата към всички тях. Уверяват ни, че всеки съгражда своя личен вътрешен храм, за да изповяда света в себе си. Затова шокиращите моменти в тези истории някак странно се вписват сред иначе обичайните сюжети, защото неведоми са вътрешните пътища човешки. При тях няма лесни посоки, няма (не)възможни цели или стари следи. Те водят все напред. Подобно на онзи път в разказа „Пътят към обителта”. Път, който трябва да отведе героя далеч от суетата на деня, но и път, по който други спътници няма. Но едва ли самотата е търсеното внушение. Историята стряска с неизречените думи на една прикрита житейска равносметка. Та нима пожеланите пътища винаги водят нанякъде? Нима на човек му е дадено да постига и утвърждава себе си? Ако го направи, доближава ли се до Бога? Или животът е непрестанна носталгия по „забранения плод”? Все неизписани реторични въпроси, които ще затворят героя от разказа в един омагьосан кръг, ще превърнат пътя в безпътица, а човека в най-безпомощното творение на Бога!

            Неслучайно тази история е извън оформените три дяла на сборника. Въвеждащият й характер явно предявява претенцията тематично да подчини всички останали текстове. И в това има оправдано основание. Следват истории, в които човекът е все по-подвластен на собствената си вглъбеност и жажда за извънвременност, все по-вплетен в необичайни ситуации и необясними прояви. Но – забележете! – в поведението на Стефан-Боневите герои няма онази паранормалност, която може пък някои от читателите да „провидят”. Споменът например за онзи тих летен дъжд (от разказа „Пет месеца летен дъжд”) дава на героя позабравени усещания като покой, чистота, красота. Способността да ги преживява винаги, щом поиска (дъждът руква само при мисълта на героя за него), се превръща в проклятие за самия герой. Едно петмесечно валене (аналогиите с библейския потоп са предвидими, въпреки различията) приключва с недоумението: „Спомен за дъжд ли?!... Няма такъв спомен…. Всичко е Божа работа!”. А на теб, драги читателю, не ти остава нищо друго освен да вярваш, че в светая светих на човека има неподозирани сили, но всичко все пак е в божиите ръце.

            Естествено спрямо разказите на Стефан Бонев не може да има верни, в този смисъл еднозначни аналитични прочити. Могат по-скоро да се набелязват онези закономерности, които правят тази белетристика разпознаваема, а и вълнуваща за съвременното съзнание. Особено показателна за нея е възможността всичко да се превърне в художествен обект, около който се концентрира разказването. Оживяла музика напуска пианото през забравения му отворен капак и се рее над света („Малка нощна фантазия за пиано бар и джаз”). И всичко вибрира под нейните звуци, макар че нотите заспиват щастливо. Остава усещането за онази магична облагороденост, която само изкуството може да ни даде. Но има ли днес кой да я разпознае, а и разбере? Сред боневските герои се появява и една почти обикновена пощенска кутия („Писмо за надежда”). „Почти”, защото с времето се приучила да усеща емоциите, които хората са затворили в писмата си. Ала днес това й умение е без значение. Непотребност и разруха са белязали дните й. И не знам за кое по-първо да спомена! За това, че писмата ни станаха все по-бързи и все по-безсъдържателни, или за самотата на едно цяло поколение, което вече нито пише, нито получава писма…

            Разказаното в тази книга е израз на онази дръзка авторова любознателност към познатото, но несъзнавано в живота ни, към неоткритото, но съпътстващото ни в дните. Всяка една история е способна да обезсили и обезсмисли представите ни за обичайното и обозримото. Не знам дали може да си представите какво виждат очилата на един писател („Очилата на стария писател”), как навън като снежинки валят дребни парченца хартия и вече няма нищо за четене и писане („Топъл и горчив”), как една капитанска шапка ти позволява да пътешестваш („Капитанската шапка”), как един стар буркан … мечтае („Мечтите на стария буркан”)! Навярно ще се запитате толкова ли човекът вече няма мечти, та един буркан го отмени в това! Другаде е истината, към която ни води разказът. Казано накратко „по мечтите ще ги познаете”. Така мечтанието на вещта все ще се разминава с възжеланото от човека. И докато нашего брата тъпче буркана с пръжки или … пари, то клетото стъклено тяло жадува за префинени сладки вкусове и живителни сокове. И целият този абсурдизъм крие стойностите на съвременното битие, в което господстват противните за буркана вкусове към живота. Как да не ти се пръсне стъкленото сърце тогава?!

            Съотнасянето между човешкото и вещното присъствие в разказите на Стефан Бонев подема една нечужда за литературната ни практика проява. Например аналогията с Далчевото обръщане към вещния свят не би била невъзможна, но и в същото време (най-вече заради поетичните механизми) би се превърнала в неоправдана междутекстова приумица. Осмелявам се обаче да твърдя, че Стефан Бонев настойчиво удържа в текстовете си намерението да разбира човека по далчевски през/чрез вещта, която, като част от битието, не е просто атрибут, а необходима оптика. Вещите по особен начин живеят живота ни. Те носят натюрела на своите собственици, утаяват в себе си емоционалната им природа, превръщат се в своеобразно продължение на човека след физическата му липса. Поради тази причина можем да твърдим, че често Стефан-Боневите герои не толкова използват вещите, колкото общуват с тях. Едно осемгодишно момиче в разказа „Булчинската рокля на старата дама” влиза в стаята на покойната си баба като в храм, коленичи пред леглото като пред олтар и преоткрива живота в иначе мъртвото вещно пространство. Наблюдава я един овехтял куфар, който за родителите й побира просто ненужни вехтории. Ненужни като самия него. Всъщност драматичен сблъсък при тези ралични гледни точки към смисъла на вещното няма. Остава горчилката от авторовото прозрение, че все по-малко неща в ежедневието ни могат да създадат онази емоционална привързаност, която ни прави по-малко потребители и повече хора. Явно е намерението на Стефан Бонев да реабилитира същината на човека чрез антивъзможни сюжети, да заговори за изгубените (но и неоткрити) връзки с ежедневното, да повдигне актуалния проблем за (не)възможната идентичност на всеки от нас и за неспиращия терор на норми и условности. Набелязаните проблеми поставят акцент именно върху екзистенциалната страна на тези истории. Освен личните й измерения се оформя и една общовалидна перспектива – думата ми е за финалния разказ в книгата „Сирене”. В тази история и героите, и обстоятелствата не изглеждат необичайни – е, поне за нашата действителност от преди някое друго десетилетие. Дали някои по-млади читатели ще повярват, че е имало времена, в които сиренето е било дефицитна стока – не знам! Любопитното е, че и днес, когато продоволствено нещата са твърде различни, масово живеем като в очакване на някаква дефицитна стока. Разликата между тогава и сега е, че ако преди ни караха да се задоволяваме с малко, сега има такива, които искат все повече и повече! Мнозинството от хората днес преминават през живота подобно на героя в коментираната творба. Чакането на опашката за сирене в разказа продължава типично по боневски: почти двайсетина години, през които неосъзнато си изгубил всичко, ала най-вече себе си!        А сиренето накрая се оказва само подходяща примамка или просто поредната празна химера. С това усещане книгата поставя своята финална точка и провокира читателското очакване да мисли част от тези истории като шокиращи социални експерименти – не непременно възможни, но все пак следствие от реалността.

            Чрез тази поредна книга на Стефан Бонев се убедих, че добрата творческа биография е онази, която не просто провокира и изненадва читателското внимание, а го моделира. Разбирайте това моделиране като влияние, което създава естетически култура и най-важното - увлича съвременния човек в онези посоки на мислене, които го карат да бъде креативен в представата за нещата, да мисли себе си и света без предубедености, а и зададени стойности. Всичко това е условие за първата ни стъпка през прага към … (Наречете го както си изберете!)

 

Статията е от третия брой на списание „Страница”за 2012 година (с. 79-82).