по заглавие   по съдържание

Дьорд Фердинанди: "Самотна гургулица"

09.08.2013
Снимка 1

Превод от унгарски: Мартин Христов

В едно такова неголямо учебно заведение на тропиците се срещат какви ли не хора. Млади и стари, неуки и бъдещи нобелови лауреати. Колежът ги прислонява. Всички знаят: щом някой си е намерил местенце в най-дълбоките бездни на пъкъла, трябва да има основателна причина за това.

Ако някой търси обяснението в някаква мистериозна търпеливост, греши. Опитът – трупаната със столетия мъдрост – сочи, че в едно антропоморфно общество има място за всички.

Да вземем например този Аксел. Оттатък, в Стария свят – казват, - се титулувал граф. В началото и тук, на острова, работеше като оберкелнер. После попадна в университета, което все пак е по-аристократично занимание от сервитьорството. Вярно, не отбираше нито от изкуства, нито от математика, но езици – а по тези места това е голяма дума! – знаеше с дузини. На него се осланяше деканът, когато изграждаше процъфтяващите оттогава интерпустинни връзки.

А сега седя с него тук, пред екрана, промиват ни мозъците с културни програми от света на богатите, излъчвани за страните от Третия свят.

На тази тук сега „най-слабата брънка” е името й. Нещо от сорта на „Минута е много”, но ако вникнем по-добре, не е същото. Има наистина известна надпревара: има водещ на играта и има отбори. Въпреки това целта не е победата. Целта е да предадеш другия. Режисьорите подстрекават играчите един срещу друг.

Разбирам аз, как да не разбирам. Съюзяването на губещите е унищожително за крайния резултат: то е вредна, дори опасна работа. Изкоренят ли солидарността от нас, ето ти го глобалното – хармоничното - общество.

***

И тъй, Аксел седи тук, до мен. Вторачили сме се в екрана, гледаме надпреварата на северняците. Мълчим. Сутринта на пазара убиха човек. Седеше до стената, кръвта беше засъхнала по него. В такъв момент тропиканците не са разговорливи.

- Беше писар – казва графът.

Грамотен човек. Във всяко село има такъв. На него диктуват писмата. Този тук злоупотребил с доверието. Изобличили го, някой му прерязал гърлото. Тук още не е лесно да излъжеш хората.

Продължаваме да мълчим. Аксел е пристигнал на острова от южния материк. Бил е аташе в Ла Пас. После дошла войната и дипломатическите мисии били закрити. Французите го назначили за учител по чужди езици. Французите не говорят езици, само ги преподават. По-късно вече завеждаше Колежа тук, на съседния остров.

Дотогава тропиците вече бяха изнурили и него. Пресели се при нас – тук има банка, има и летище. Този все пак е по-големичкият остров.

Нямаме много за приказване. Животът на пришълците е устроен все по един и същ калъп. След известно време жените се спасяват обратно в Стария свят. Със себе си отвеждат децата. Подир тях тази-онази туземка все пак се улавя на кукичката. После и тя си тръгва. Не остава друго освен рома и тишината.

С времето от рома човек става усмихнат. Благочестив и кротък: дърва можеш да цепиш на гърба му. Най-много да помечтае за някогашния живот. В спомените му най-дълго живее музиката. Пясъкът скърца в браздите на бакелитовите плочи. В такъв час, след залез слънце, и аз пускам своите плочи.

Та така. Гледаме промиването на мозъци, излъчвано за страните от Третия свят. За тези, как точно да ги нарека, брънки от веригата. Разбирам аз, как да не разбирам. Всяка солидарност е унищожителна за крайния резултат.

- Има ли лимон?

Глобализираме се: смесваме колата с рома. Пийваме си, усмихнати и укротени.

I

Амбиции и идеализъм

„Обичам в теб амбициите и идеализма” – е написала в споменика на майка ми нейната приятелка Лили Сабо. „Остани завинаги такава, и всички ще те обичат.” Е да, майка ми си остана такава. Бедата е само, че другата половина на пророчеството все пак не се изпълни. Честолюбие и мечтателство, изглежда, са несъвместими: пораждат отчуждение, а не благоразположение.

Да мечтае обичаше и баща ми. От него обаче отсъстваше другият елемент, усърдието. След десетгодишни безплодни усилия майка ни остана сама. Всичко това се случи в последната година от войната, тътнежът на фронта вече се чуваше още в зори.

Така започна тази отредена за майка ни главна роля: с три малки деца, сам-самичка, втурнала се в световната война. Съвсем сама, защото след развода скъса и с родителите си: съгради за себе си развъдник на амбиции и идеализъм – безвъздушно пространство.

Устрои си бюро в приемната на баща ни, тази разполагаща с отделен вход част от жилището остана празна след развода и заминаването на татко. Първият й клиент беше един депутат. Слаб човек с лента на ръката, който търчеше нагоре-надолу из двете свързани помежду си стаи с изглед към улицата и крещейки, й диктуваше писмата.

След дискретната тишина на лекарския кабинет къщата се изпълни с шум, пишещата машина на майка ни тракаше като картечница. А клиентът ревеше така, сякаш искаше да убеди мама в своята правота. Очевидно не беше убедил дори себе си, защото когато тътнежът откъм изток се усили, издиктува завещанието си под наслов „До последния човек!” и последва поголовно бягащите сили на Оста.

Мама явно се разочарова. Известно време слушаше маршовете, които беше оставил на масата клиентът с лента на ръката. „Bomben, bomben!” – припяваше юначно един мъжки хор. „Bomben auf Enge-land!” Именно така, разчленено, очевидно поради броя на сричките. След ревящия дервиш обаче, както му казвахме, нов клиент не се вясна, а към приемната на татко скоро предяви претенции изтеглящата се армия.

откъс

 

© György Ferdinandy, 2005
Magányos gerle
© Orpheusz Kiadó, Budapest, 2005
© Мартин Василев Христов, превод, 2013
© Ася Николова Колева-Стоянова, художник, 2013
© Издателство „Ерго“, 2013
ISBN 978-954-8689-42-7
 
илюстрация: Георги Чепилев