Татяна Спасова: "Бензинска станица"

Излизат навън да пушат. Денят е слънчев, а полският пейзаж около пътя – великолепен.

Петър увеличава музиката от колата, оставя вратата отворена и кани Мартина на танц. Те танцуват в средата на някаква си магистрала, незнайно точно къде из Сърбия, докато хората от съседните автомобили им помахват с ръка и се усмихват... Танцуват дълго... непохватно и... вероятно доста комично, погледнато отстрани, но на тях им е хубаво.

Навлизайки в Белград, Мартина изведнъж губи контрол. Цяла река от сдържани емоции бликва от очите й, а тя вече не се и старае да ги задържи...

- Не е честно - по детски обявява... - мразя те!

- И аз те обичам - казва Петър.

Оставя го там на пътя. Сам, с куфара в ръка... Точно преди Дунава... и продължава напред, без да погледне в огледалото на колата, без да се обърне, да му помаха или да натисне клаксона... Неспособна да се сбогува...

…

Ден след връщането си в България Мартина склонява да заведе дъщеря си на лунапарк. Целият град е полудял по някакъв цигански катун, който се е настанил в парка на острова и е построил увеселително селище. Музиката се чува от километри, а миризмата на кебапчета се разнася наоколо и с най-мизерния полъх на вятъра... Елица обикаля атракциите заедно с един приятел, момче на нейната възраст, а Мартина и родителите на малкия са се закотвили на масата пред сергия със скара и бира. Краят на месец май е, времето е топло, почти лятно... Хората са наизлезли по къси ръкави, развеселени... загърбили зловещите зимни сметки за електричество, пълни с надежда за малко по-добри времена.

Телефонът на Мартина непрекъснато звъни. Петър се е прибрал вкъщи, в Черна Гора, и все намира нещо ново, за което трябва да й разкаже... Сънувал някакъв сън; гледал интересен филм, а сега е навън... Негов колега го поканил на питие в кръчмата на улицата, където работят... насъбрали се и други приятели... не го пускали да си ходи...

- Липсваш ми - признава той. - Боже, досаждам ти... напивам се...

Късно вечерта пак се обажда:

- Чу ли виковете ми? Полудял съм! Не можах да се стърпя... Ходих до брега на морето и започнах да крещя– Мартина, Мартина... Ти чу ли ме?

- Чух те. Непрекъснато те чувам...

Веселието в парка замира. Бащата на детето, с което Елица играе, е домъкнал китарата си и подрънква. Приятно е. Мартина на свой ред звъни на Петър.

- Чуй сега ти!

 - Хубава мелодия – казва, - искам да съм с вас.

- И аз...

…

Всяка нощ Мартина разговаря с Петър. Станали са зависими един от друг...

- Днес Елица намери улично коте и пожела да го домъкне вкъщи - оплаква се тя.

- Ти нали не й позволи?

- Ъъъ, не...- но за да я опровергае, малкото мършаво животинче се покатерва на стола, Петър го засича в монитора и си хили...

- Късметлийка е Елица с такава майка. - Не съм убедена...

- Аз имах куче като малък - разказва той. - Ненавиждаше колите. Непрекъснато ги гонеше и лаеше. Накрая една го сгази... Глупаво псе беше, но си го обичах. Водех го с мен по баирите извън селото и наблюдавахме автомобилите на чуждестранните туристи, които пристигаха на почивка в Хърватия. Бях си измислил своя игра, един вид социологическо проучване... Махах с ръка на хората от колите и броях кои националности са по-склонни да отвърнат на поздрава ми. Тези с италианските регистрации бяха най-общителни... Германците пък никога не реагираха... Странно, нали... Какво мислиш?

- Мисля - отговаря Мартина, - че си имал доста самотно детство.

…

Това е един от многото мигове, в които Мартина е благодарна на професията си... Част е от тази разнородна сбирщина от талантливи и надъхани хора, чиито езици, социални и религиозни разлики не само че не пречат, а и помагат за граденето на общи културни ценности. „Обединена Европа” е възможна само в този си вид, в един часа през нощта, насред колоритно средиземноморско градче, след литри вино и бира, на фона на леко наивни театрални и литературни аналитични разговори...

…

Лятото в Лече е горещо и влажно. Мартина е седнала на своето легло в хотела и въпреки че е абсолютно неподвижна, малки солени капки покриват цялата й кожа. Отпуска се назад и забива поглед в стария, тежък и муден вентилатор на тавана. През отворената врата към терасата чува стъпките и гласовете на хората, които минават по тясната калдъръмена уличка отвън. Камбаната на съседната църква отсича всеки четвърт час... Дзън, дзън, дзън... Тя затваря очи и се пренася при тези звуци. Не е сама в стаята си, а там, сред живота, кипящ извън нея.

Става. Измива се със студена вода, слага червило на устните си и излиза

откъси