Веселина Ангелова: "Приказка за шапкаря"

19.08.2013
Снимка 1

Шапкарят тъкмо започваше да обядва, когато камбанката, подарена му от една негова леля от Южна Франция, изхълца. Той реши да не отваря и да хапне на спокойствие, заобиколен от прелестните си осем сиамеца и една чинчила. Беше стигнал до основното ястие – сьомга с песто, пропускайки ордьовър от гъби в сос от авокадо,  но звънчето отново настоя.  Въпреки това той продължи да не обръща внимание, обаче камбанката оказваше честта да му известява чуждо присъствие на всеки пет минути.

Шест чàса и половина по-късно, след като беше измил вече всички бутилки с вино, той най-сетне реши да отвори. Съвсем леко се смути от гледката, която му се откри, и малки петънца, със звук на горно до, избиха под ноктите и около лактите му.  Малката лейди Маргарита беше сложила голям кожен диван пред главния вход и гледаше по телевизията топ-ъф-дъ-робс – предаване за роб на годината. От време на време обаче сменяше с някой документален филм на Формалин Лоньоф, прекрасна актриса от синьо-черните препарирани в кутия ленти.

- А-а-а, Маргьорит? За какво сте дошла, дете мое? – провлачено попита шапкарят.

- За шапки. За какво друго? – усмихна се тя и девет трапчинки цъфнаха по розовите й бузи -  Искам много, много шапки.

- Вие си нямате друга работа, дете.

- Може и така да се каже. Искам плетени, филцови с козирки, от гладка кожа, космати, с пера, с воали, с тюл, от дантела.

- И за какво са ви? Да не би да отваряте магазин?

- Не, шапкарю, ще отворя сергия.

- Престанете да се шегувате, Маргьорет – каза шапкарят строго.

Той беше един уважаван шапкар на 83 години и  бързо се изнервяше от глупави момиченца на 38.

- Добре, де. Смятам да направя изненада на майка ми за нейния 66-годишен рожден ден.

- Като се има предвид, че всеки рожден ден се празнува на половин година, това е огромно разхищение, Маргаритке.

После каза пфу и влезе във вътрешността на замъка. Маргаритка бързо го последва.

“Не ми харесва всичко това”, каза, после се обърна към мен, разказвачката, и добави, “не ми харесва как започваш този разказ, разбра ли? Но нищо не може да се направи, знам. Всяка започната работа трябва да се довърши. Седни, седни, Маргаритке. Никой шапкар не може да направи повече от 1954 шапки през живота си. Преди да завърши последната, той трябва да отиде на острова на шапкарите, да се избръсне в храма, да отреже косата си и да я дари на боговете и след това да се приготви да умре. Точно за това всички добри шапкари са си отишли млади. Погледни например Хазарт -  на петнайсет години създава вече 765-тата си симфония в синьо за перо и оркестър.  Да не говорим за многобройните му опери от червена дантела от деколтето  на Хеллучи и другите сюити за чело от филц и коприна. Истински произведения на общественото забавление и проектиране на колективното мислене.

- Прекрасно – плесна с ръце лейди Маргарет – значи аз ще съм причина за твоята смърт, маестро. Твоята последна шапка, произведение на забавлението, ще ти донесе известност и освобождение от това безполезно съществуване.

- Но ако не успея да направя шедьовър, ще свърша като стария Манфред, който прави бастуни за кучета. Тогава ще трябва да изработя 467 987 шапки за кучета, преди да мога да умра.

-  В крайна сметка ако не успееш, ще внушим на пишещата този разказ да го приключи преждевременно,  освен ако не й дойде някоя по-добра идея. – При тези думи Маргьорет си  тръгна, погалвайки зад ушите чинчилата, която от радост започна да скача на въже. – И... какво ще кажеш да я наречем Глен? Така ще имаме и ние някакво въздействие над нея.

- Същото въздействие, което самотно дете има, когато хвърля топката си към стената.

 

Част втора

Шапкарят се снабди с повече платове, отколкото бяха необходими, но още му липсваше идея. Затова навърза няколко радиоапарата един до друг, въоръжи се с ютуб и започна да слуша по две парчета едновременно. Когато и това не помогна, започна да взима и да сгъва всяко парче на ¾, после на 7/8 и накрая прибавяше към всичко по малко ром. Напи се и му писна. Настъпа по гръбначния стълб всички апарати, те изхрущяха и издъхнаха. Остави само едно радио голямо колкото чинчила. Сипа си малко цитросепт в чашата и се заслуша в Чарли Паркър. Тогава го осени гениалната мисъл да използва бяла коприна, мека, небляскава, но фина и нежна като цвят на лале, и да направи изключително семпла шапка. Тя щеше да бъде с огромна периферия и щеше да стои изключително елегантно върху всяка женска глава.

 

Част трета

Шапката вече бе готова, както и всички надошли да видят новото последно чудо на шапкаря. Трябваше да направят крачка вляво, ако я харесат, и крачка вдясно, ако не я харесат. Когато лейди майката на Маргарита я положи върху главата си, 44 човека стъпиха в дясно и 44 вляво. Едните твърдяха, че е твърде чиста, а другите харесваха, че не е мръснопретрупана както шапките на Фон Фалиано напоследък. Не знаеха какво да правят, никой не бе очаквал такъв развой на нещата. Да дадем на шапкаря още година време живот – чу се предложение.

- Чакайте-чакайте-чакайте, още не сте чули моето мнение и мнението на лейди майка ми.

С гръб към публиката двете лейди трябваше да изиграят туист, завъртян наляво или надясно в зависимост от избора си.

 

Тук ще направим прекъсване по технически причини, за да може авторката Глен, тоест аз, да поговори с Маргарита и да се помъчи да я убеди, че няма нищо по-хубаво за нея от смъртта на бедния шапкар, защото ще наследи всичките му красиви сиамци плюс чинчилата, а тя знае колко Маргарет обича да чинчилства. Освен това решава, че преди да умре шапкарят трябва да получи име и го кръщава Виктор.

Колко ли ще продължи още? – помисли си Виктор. - Този разказ се затъкна по средата в абсолютен дзен баланс. Ще трябва да взема нещата в свои ръце.

Така Виктор се качи на сцената и каза на лейди Маргарет:

- Скъпа малка лейди, с голямо съжаление трябва да ви съобщя, че не мога да присъствам до късно на вашето така елегантно парти и ви моля да ми платите шапката, за да си вървя.

 

Илюстрация: Георги Чепилев