по заглавие   по съдържание

Денчо Владимиров: "Портрет"

07.09.2013
Снимка 1

Веднъж ме запознаха с известен ху­дожник. Той се вгледа из­питателно в лицето ми, дръпна силно от лулата си и каза:

- Искам да ви рисувам! Ще бъдете ли така любезен да ми позирате в ателието?

Бях поласкан от поканата и приех. Уговорихме се да го посетя след месец.

И ето, от този момент мис­лите ми бяха изцяло погъл­нати от предстоящото позиране пред големия майстор на четката.

Бях сигурен, че имам сим­патична физиономия, но чак дотам - да обръщам внима­нието на художниците, не бях подозирал.

Започнах да си представям всичко. Добре, ще позирам, но как? Въображението ми рисуваше твърде нелепа си­туация - аз, полугол, легнал като куртизанка на диван, пред мен фруктиера с южни плодове, над мен негърче с ветрило. Хм, глупаво... А мо­же би художникът ще поис­ка да акцентира на телосло­жението ми и ще ме накара да застана в позата на ми­тичния Атлас?

Реших да проверя как ще изглежда това на практика. В дома не намерих нищо по-тежко от кушетката. Пъш­кайки, полека я вдигнах на рамене и застанах пред ог­ледалото в антрето. Оттам ме гледаше жалко, изкривено от усилие лице, което ня­маше нищо общо с имитирания от мен супермен от древността...

В ума ми не преставаха да се редуват нови ситуации. Виждах се ту като Дамата със саламандъра, после се озовавах сред шумните ка­заци, които пишеха писмо до турския султан, предста­вях се и кокетно изобразен в кимоно, лежах в тъмното и във въображението си се виждах като романтичен любовник, изобразен на бял кон върху таблите на стари­нен креват...

Още първата нощ сънувах, че ме рисуват сред Третяковската галерия, а после кой знае защо вместо моя портрет, закачат мен на ухо­то, всички специалисти-критици клатят глави, отбеляз­ват нещо в папките си и със сериозни лица отминават, а аз оставам да вися...

На работа от време на вре­ме излизах в учрежденския ни коридор и като заставах пред голямото огледало, се опитвах да изобразя усмивката на Мона Лиза. Тези опи­ти продължих и впоследст­вие и на проточилото се няколко часа служебно засе­дание, като през цялото вре­ме не свалих тайнствената усмивка на Джокондата от лицето си. Седях си в ъгъла и загадъчно се усмихвах с усмивката на прекрасната италианка.

След съвещанието дирек­торът ме извика при себе си и с трепереща от гняв долна устна ме попита:

- Вие... защо се смеехте като идиот през цялото съвещание?! Навярно поставяте под съмнение онова, което казвах за успехите ни?

Наложи се да му разкажа за предстоящото позиране пред големия художник.

- Поздравявам ви - възк­ликна директорът и ме пре­гърна. - Това е чест и за целия ни колектив! По ва­шия портрет някога потом­ците ще изучават условията за бит и труд, които създава­ ме за обикновения труженик съзидател!

После директорът се вгле­да в мен и поклати глава:

- А за да изглеждате още по-добре и да имате още по-свеж вид, трябва да ви поподготвим още! Мда... Още утре заминавате за на­шата почивна станция, ес­тествено, за сметка на фир­мата. Гответе се сериозно! Мислете за своята отговор­ност пред историята, за чес­тта на нашия трудов колектив!

В почивната станция бяха предупредени за моята ви­сока мисия. В продълже­ние на двадесет дни бях под­ложен на специални витаминни диети, душове, ма­сажи, лечебна физкултура, козметични процедури, накрая ми докараха и екст­расенс...

Върнах се преобразен. В уречения час се явих в ате­лието на художника. На­помних му за нашата среща и уговорката да му пози­рам.

Художникът удивен се взря в мен и каза:

- Но нима това сте вие? Какво са направили с вас? Къде е вашето изразително мъжко лице?

Усмихнах се тъжно и си тръгнах.

- Момент! - извика худож­никът, като не сваляше пог­лед от мен. - Останете, все пак ще ми влезете в работа...

Настани ме на стол и за­почна да ме рисува. След два часа изтри челото си от потта и каза:

- Вие ми бяхте чудесен мо­дел! Откога търсех такова лице!...

И художникът обърна на­рисуваното към мен.

- Какво е това? - не разб­рах аз.

- Моят нов шедьовър: „Престарялата балерина"!

...При откриването на са­мостоятелната изложба на художника дойде цялото ни учреждение.

- Е, къде си нарисуван ти? - нетърпеливо ме попита ди­ректорът.

Преведох колегите си бър­зо покрай „Престарялата ба­лерина" и ги спрях пред го­ляма картина с надпис „На барикадата". Мъжествен юначага държеше високо, под куршумите на врага, зна­ме.

- Ето, това тук съм аз - казах тихо.

Другарите ми замряха пред картината, поглеждайки ту знаменосеца, ту мен.

- Тези художници - каза нак­рая директорът - всичко виж­дат не като другите хора! Не си приличаш, но... несъмне­но си ти! От пръв поглед е видно, голям майстор те е рисувал!

1982 г.

 

илюстрация: Георги Чепилев