по заглавие   по съдържание

Николай Нейчев: Из "Поемата "Мъртви души" на Н.В.Гогол като етап в развитието на руското месианско съзнание: Собакевич"

04.09.2013
Снимка 1

Не по-малка загадка представлява и образът на Собакевич. Четвъртият персонаж е истинско въплъщение на грубата телесност и бездушие. Сякаш не съществува нищо, което да вдъхне живот на вътрешния му човек, нищо, за което да се заловим и да изтеглим тънката нишка, по която този герой да напусне тъмния лабиринт на телесното и да се добере до спасителната духовна светлина.

„Мечката” Собакевич не показва и най-малките признаци на вътрешен живот. Сякаш за него няма спасение. Не му е писано да оживее. Отчаян е сякаш и самият автор: душата на Собакевич „е покрита с такава дебела черупка, че каквото и да мърдаше на дъното, не причиняваше никакво раздвижване на повърхността ù”.  Но дали това е така,  дали Собакевич наистина  е безнадеждно обречен?

Действително героят е завладян от всепоглъщащата страст да изяжда света. От това черупката, смазваща и потискаща душата му, става с всеки изминал ден все по-дебела, все по-непробиваема. Затова пътят към събуждането на тази душа е твърде различен от досегашните – той не се подразбира от само себе си.

Авторът прилага вече друга стратегия, насочваща към възможността за бъдещо спасение. Тя има за цел да измести центъра от страстите и да го положи в сферата на скритите качества на персонажа, които привидно нямат нищо общо с овладялата го страст. Собакевич действително притежава една рядка, удивителна способност: той има невероятно дълбоко проницателен и бързо реагиращ практически ум, ум, удивил дори самия купувач на мъртвите души: „Дявол го взел! – помисли си Чичиков. – Този продава още преди да съм загатнал!”.  Но за да не остане незабелязана тази характерна способност в природата на героя, авторът сякаш е принуден открито да я подчертае чрез обстойните размисли на Чичиков върху умната собакевщина: „Ако би опитал малко от малко връхчетата на някоя наука, после, когато заеме по-високо място, той би им дал да разберат на всички ония, които действително са получили някоя наука! И кой знае дали не би си казал още: „Я чакай да им кажа аз на тях кой съм!” Па ще седне и ще измисли някое такова мъдро постановление, от които мнозина ще имат да си изпатят. Ех, да можеше всички тия кулаци...”.

Но за какво толкова се е размечтал Чичиков? Та нали, ако Собакевич шлифова своя ум с „връхчетата на някоя наука” и после измисли „някое такова мъдро постановление”, първият, който ще си изпати, ще е самият той – спекулантът Чичиков?! Повече от очевидно е, че зад размислите на героя се крие мечтата на самия писател, авторът на "Избрани места от преписка с приятели” – мечтата на образованата власт, мъдро управляваща стопанските и държавните дела. Пътят към спасението на Собакевич минава през неговия ум – той трябва да се насочи към полезна служба в името не на собствената си изгода, а в името на обществената полза. Много от неговите черти по-късно ще разпознаем в чудния стопанин Костанжогло, положителния деен герой от втори том на поемата.

Но умната дейност на Собакевич има и една скрита нравствена страна. Тя е дори неизмеримо по-съществена от посочената току-що. Задължително трябва да говорим и  за нея.

Нейният смисъл просветва в подхвърлените уж случайно думи на героя: „... и моят живот, какъв живот е той? Просто тъй някак...” На въпроса на председателя:  „Че с какво не е хубав вашия живот?”, Собакевич отговаря, клатейки глава: „Не е хубав, не е хубав. Вие разсъдете Иван Григориевич: петдесет години вече живея и нито веднъж не съм се разболял; барем гърло да ме заболеше, пъпка или цирей да ми излезеше... Не, не е на добро! Кога да е, ще имам да плащам за това. „- Тук Собакевич потъна в меланхолия”. Неизмеримата глъбина на тези думи е зашеметяваща...

Кой би могъл да предположи, че в този огромен, с „желязно” здраве, „като за чудо сформиран помешчик”, чиято душа е по-скоро някакво малко по-фино тяло, нежели дух, ще се разкрие шеметната бездна, наречена страх Божи? Не, дълбок е Собакевич, твърде дълбок дори. Та как се е досетила тази телесна грамада, че единственият път към истинското спасение е страданието? Че ако липсва страдание на земята, има въздаяние на небесата? Това удивително прозрение може да достигне само умът, който е слязъл в сърцето и го е превърнал в умно сърце. Ум, който е попитал сърцето и то му е отговорило, а умът от своя страна го е послушал. И няма да има вече спокойствие за пробудената съвест. Колкото и да се старае да забрави, да не обръща внимание на трансцендентния ужас, каквито и огромни количества от няня, овнешки бут, пуяк, голям колкото теле, огромна есетра и с какви ли още не хранù да се тъпче Собакевич, душата вече е пробила черупката и връщане назад няма. Богатирската страст към яденето у героя може би прикрива едно по богатирски руско отчаяние. Самата мисъл, че животът му е просто ей тъй някак, че не е хубав, че кога да е, ще има да плаща за това, е вече мисъл страдание, а тя, макар и бавно, но неминуемо ще го доведе и до Спасението.

откъс от книгата на Николай Нейчев
"Литература и Месианизъм", Руското литературно месианство през XIX век
УИ „Паисий Хилендарски“, Пловдив, 2009.
рецензенти: проф. д-р Иван Цветков
                       ст.н.с. II ст. д-р Христо Манолакев
художник на корицата: Бисер Недев