Галина Лардева: "Форсиране на избора" - II

ПЛОВДИВ - КАНДИДАТ ЗА ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА НА КУЛТУРАТА 2019

НАЦИОНАЛНИ ЕСЕННИ ИЗЛОЖБИ ПЛОВДИВ 2013

ФОРСИРАНЕ НА ИЗБОРА

куратор: Галина Лардева

Играта на избора

Миналото на човешката цивилизация гледа на избора като на оръжие на съдбата. В класическата античност на героя му се предоставя възможност да избира, за да може да сгреши. Така героите биват изправяни пред загадки, пред изглеждащи понякога напълно неразличими, понякога предизвикателно неравностойни пътища, пред решения, в които сякаш за първи път освободилата се човешка воля се втурва да избира сама. В този съдбоносен момент на избора героят трябва да заложи по правило не на рационалното знание, а на опиращата сякаш в произвола игра, не на придобитото и наученото, а на гадаенето. Възможностите героят да спечели избора – тази предизвикателна игра със съдбата, се заключват най-често в това той да успее да избегне избирането. Идеалът на античността – животът в умереността – минава оттук: влизането в процедурата на избора, но същевременно и оттеглянето от него. В еднаква степен се наказват крайностите на пасивността в неучастието и дързостта на непомерния избор. Така в античните сюжети – от Икар до Едип – се наказва не за действията, а за изборите.

Културната история помни и предава тази боязън пред избирането като сблъсък с нечовешки сили, като сляпа игра със съдбоносното. „Животът е трудна игра, тъй като трябва непрекъснато да теглиш отново и отново карта по карта, като при това не знаеш кое е коз“, пише през 1801 г. Хайнрих фон Клайст до полусестра си Улрике. Десет години по-късно ще изпрати до нея последните писма, с които се разделя със света, след като е тръгнал по пътя към смъртта – избор, разположен отвъд всички избори. Приблизително по същото време Шилер посочва играта като израз на пълнотата на човешките възможности, като при това акцентът пада върху интензивната процедура на избиране. Играта с перманентно провеждащите се избори е основна форма за намиране на смисъла, както и най-прекият път към формулирането на индивида. По такъв начин времето на романтизма, изграждащо основите на съвременното хуманитарно знание, поставя в динамично равновесие на везните на човешката активност рационалните действия и ирационалните избори. Работата, целевата активност, от една страна, срещу свободните избори на играта, от друга.

По такъв начин човекът е уязвим в своя избор, защото като решава измежду крайности, той ги проектира върху пластове от невъзможност: невъзможността за обозримост между алтернативите; невъзможността да се поеме по повече от един път; невъзможността да се отиде отвъд своя собствен край.

В Новото време налагането да се избира става все по-интензивно, защото човешките дейности (а с това и ценностите) се отдалечават взаимно. На практика това намира израз в доминирането на времето над пространството. Защото да се избира означава да се преодоляват разстоянията, да се събират в едно различни пространства. Вече изглежда невъзможен античният идеал – човекът да отклони избора, да избегне крайностите, като се потопи в умереността. Ускорението, което Новото време налага, се явява непосредствен резултат от форсирането на изборите. Сега вече не само картите от наблюдението
на Клайст се раздават по-бързо, но и всяка от тях е коз в една различна, херметично затворена в себе си ценностна система. Само изборите могат да изграждат мостове между отделните ценностни системи.

В своето съчинение „Техника и наука като идеология“ Юрген Хабермас наблюдава ком- бинирането между работа и интеракция като ключов баланс на всяка човешка активност. В тази връзка той разделя работата като резултат от насочени инструментални действия, от една страна, и като резултат на рационален избор, от друга. Докато инструменталната активност се насочва към технически правила, към емпирическо знание, тоест се основава на прогнози за наблюдаеми събития, процедурата на рационален избор се ориентира към стратегии, които се базират на аналитично знание. Така наред със своята изначална принадлежност към територията на играта днес изборът се явява още процедура на насочването, на преноса, на свързването, на разбирането.
 

Изборът – протомодел на комуникативното действие

И така, изборът означава поемането на абстрактно възможен, но несъществуващ в практическата реалност път. Всеки „аз“ следва своя избор, който на свой ред го определя/конституира. По такъв начин изборът се превръща в непосредствена територия на интерпретацията, на личното разбиране. В същото време обаче изборът представлява пряк израз на творческите намерения/интенцията. Срещу всеки избор на изразни средства или материал, на жанрова или стилова комбинация, срещу всяка една структурна подредба, срещу всяка естетическа цел стои неизчерпаемо множество от интерпретативни възможности, от игрови или (в широк план) изборен потенциал. Всеки един естетически акт (и изобщо всяка процедура на разбиране) може да се определи като среща на изборите: изборите, застинали за миг в интенцията, срещу изборите, застинали за миг в единичното разбиране. Разбира се, тези срещи не са валидни единствено при естетическия акт. Всеки един език създава и непрекъснато предоговаря своите значения с типологично подобни срещи на изборите. Перманентни избори, противопоставяне и сблъсъци между личните избори, без които езикът умира. Затова процедурата на избирането представлява прототип на всяко едно комуникативно действие, на всяка една диалогична платформа.
 

Като модел на комуникативното действие процедурата на избора е свързана и с традицията. Изборите, които правим, са проекции на миналия ни опит в момента на сегашното. Те развиват и озвучават миналото, придават обем на заложените в него намерения и ги конфигурират в системата на историята. Особено чувствителен е този процес на презареждане на традицията в изкуството и особено при визуалните изкуства, в системата на които изборът на разбиране възниква от пресичането на максимално голям брой действителности. – Защото ако например читателят на едно литературно произведение или зрителят на
един театрален спектакъл обикновено са свободни да изолират даден сегмент действителност в акта на разбиране, то възприемателят на съвременното визуално изкуство няма такава възможност. Той е задължен да избира и комбинира всички възможни действителности с цялата интензивност, натрапчивост и противоречивост на тяхното явяване във визуалното произведение. Задължен е да избира в това число комбинации, които традициите и добрият вкус биха определили като „погрешни“ или „неправомерни“. Тази непрекъснатост и всеобхватност на избора в съвременното визуално изкуство определят неговата комуникативна изостреност, едновременното му присъствие в различни социални области, неговата специфична форсираност.

Родства по избор на Прокрустовото ложе

Всяко художествено произведение съществува единствено в точките от възможните комбинаторни пресичания между две системи на избор: системите между условните полюси на продуктивната и пасивната рецепция. В действителност тъкмо
заради залегналата в основата на разбирането процедура на избор нито един възприемател не може да бъде наречен пасивен. Така както артистът, непрекъснато комбиниращ измежду конструкти като образование, вкус и традиция, не може
да се мисли като изцяло продуктивен. Художественото произведение е изобщо комбинаторика на избиране. Зад чисто статистическия модел на пресичане на възможности обаче стоят индивидуални естетически настройки със своите генезис, история, разночетения и отклонения. Избирайки, всеки „аз“ определя себе си, а допирните точки между човек и произведение, между произведение и произведение и не на последно между човек и човек се проектират в „родствата по избор“.

Средата и ситуацията, в които се развива българското изкуство (и в частност българското визуално изкуство) се характеризира със своите подчертано предрешени, провеждащи се извън индивида избори. На преден план се извежда един безвъпросно, трайно и анонимно възприет common sense, който преподпечатва мълчаливо утвърденото статукво, като си служи с идеологически клишета като талант, пробив, „имена“ (като некоректна метонимия на и без това некоректния израз „именити автори“), протежиране, популярност, успялост. Към тази редица могат спокойно да бъдат добавени още много идеологически моделирани топоси, чието въвеждане спокойно би могло да става и с кавички, защото думите отдавна са се отделили от гласа, който стои зад избора и носи неговата отговорност, който озвучава неговата непосредствена комуникативна сила. В този ред може да се прибави например и митологическата опозиция между у нас и чужбина. Тези формирани с течение на времето идеологически матрици продължават да действат и днес. През тяхната лаборатория преминават също и по-нови дадености като „концепт“, „проект“, „пазар на изкуството“, „менажиране“, „пиар“ и т.н. Дори понятието за „публика“ трудно може да се освободи от идеологическия натиск на тази матрица, защото пренебрегва произвеждащия потенциал на възприемателите и ги поставя не само в състояние на пасивност, но и в една трайна непълноценност. В тази тенденция обаче особено болезнено е идеологическото присвояване на понятия като „дискусия“ и „диалог“, защото по такъв начин – както по-рано – диалогът се охранява и контролира от предварително посочени за тази цел администратори и техните инстанции.
 

В резултат на тази ситуация съвременното българско изкуство се създава и възприема в клещите на редица безвъпросни подредености (възрастова, поколенческа, стилова и т.н.), чрез които се „кадрира“ не само територията на изкуството, но и взаимоотношенията вътре в нея. Това автоматично довежда до йерархии (на автори, на жанрове, на форми и др.), до налагане на монопол върху разбирането, който е особено отчетлив в системата на съвременните визуални изкуства. Впрочем изобщо категорията на разбирането заедно с нейния некоректно създаден за нуждите на йерархиите дериват на неразбирането също
спада към онези идеологически клишета, превърнали се в инструменти за управление на съвременното изкуство. В тази перспектива и предрешеност под заплаха започва да се намира и свободният избор на артиста. „Няма по-голям роб от този, който се мисли за свободен“, отбелязва в своя дневник Отилия от Гьотевия роман „Родства по избор“.

куратор: д-р Галина Лардева
редактор: Борис Минков
превод на английски език: Димитър Каменов
графичен дизайн и предпечатна подготовка: Иван Филипов
Печат: ИК „Жанет 45“

снимки от откриването на Есенни изложби "Форсиране на избора" и от пресконференцията в Община, Пловдив с господин Стефан Стоянов, зам. кмет на град Пловдив