по заглавие   по съдържание

Христина Панджаридис: "МОЛИТВИ ЗА ОЩЕ ВИНО... ИЛИ СИЛАТА НА НЕДА АНТОНОВА "

12.09.2013
Снимка 1
Отзив на Христина Панджаридис
за книгата на Неда Антонова "Вино и молитви", изд. Леге Артис
 

Още преди да зачетем  началната страница на първия роман от трилогията, сме доброжелателно информирани, че „Вино и молитви“ е и „един оптимистичен опит за лечение на наркомания, агресия и импотентност“. Интригуващо начало, казва си жадният за удоволствия читател! А не е ли общуването с литературата забавление за ума и душата, наслада за въображението, опитване на различни подправки, родени под различни географски ширини?

Романът „Вино и молитви“ е едно добре отглеждано лозе. Естествено – на баир. Вървиш, подразбирай – четеш, и всеки следващ ред е обърнат към слънцето, към небето, отрупан със зърна, почти усещаш уханието на бъдещото божествено питие. Четенето на сътвореното от Неда Антонова произведение е като пиенето на качествено вино: отлежало, приготвено с обич, търпение, секрети, опитване... и не маловажно, изобщо не за подценяване – от човек, който също ще го пие. По чаша, две в златното вечерно време. За лек, против рани, за спомен, за утеха.

Чувството за хумор се е разпростряло върху страниците на книгата. Чувство за хумор, което те води за носа и те кара да се смееш, да поспираш, за да ти мине, че не е някак си прилично само да се кикотиш. Книга държиш в ръцете си, не поизчезналите вече хумористични вестници! Изречения намеци, каламбури, препратки в историята, скокове във времето отпреди векове. Богат български език. Никаква пестеливост откъм изразни средства. Водопад от емоции и забава.

А иначе историята не е лековата и смехът наистина изиграва лековитата си роля. Сюжетът не е за хоро на площада, та дори площадът да е в обезлюдено село със запазени празни къщи... Сюжетът би намирисвал на трагедия, ако попадне в други писателски ръце, но той е имал късмета да се пише от препълнена с жизненост и чудост, влюбената в силата на духа и откритията писателка Неда Антонова.

Преминаването от ден в нощ, от работата по полето, в измислянето на истории за древността като приказки за сън, прилича на изкачване. Изкачване нагоре. Приятно, задъхано, наситено с кислород и фантазии... Невидимото въже те тегли нагоре и дори да няма видимост, ти вярваш и се оставяш на случая. Чакаш разказаното да звучи невъзможно, но поне мъничко реално. Оставяш се на писателската изобретателност, ненаситност към детайлите да зарази и теб. Какво ти лечение? Ти ставаш зависим от дълбочината на езика, от сладостта на речта, от неизчерпаността на познанията й.

Авторката споделя: „Книгата ми отне доста време, докато я мислих. Обичам информацията. Отношенето ми към нея не е еднозначно.Забавлявах се, докато пишех. Надявам се някога да напиша текст, който изцяло да се крепи върху паралели на известни факти. Защото все пак всяка теза е валидна само 50 процента. Другите 50 се заемат от нейната антитеза.“

Свежият поглед към живота и усмихнатостта на текста е очевадното преимущество на романа. От позицията на цялата ни днешна историография писателката гради своята теория за началото и пресъздава минали събития с нюх на познавач. На човек наблюдател, но и съучастник в събитията, на доброжелател, който не получава торбичка с монети, за да ухажва едната страна за сметка на другата.

Романът наподобява и театрална пиеса. След думите на героите следва истинското отношение към другия и характеристиката на момента. Ти имаш не единствено диалозите, ти разбираш и какво се крие зад казаното, какво му тежи на човека отвътре, надникваш зад кожата му... Страшничко е! Малко е еротично! Малко ли? Дръзко е. И закачливо! И човъркащо! Възбуждащо! Не си ли в кошер с пчели, където се пази тишина, за да не хване чуждото ухо проблемната ситуация, но неразбориите излъчват сигнали. Невъзможно е да се скрият зад меда. Жилят!

Настръхналото българско битие е описано не с крясъци и обиди. Страданието присъства, но не облъсква. Слива се с пейзажа, както добро и лошо се чифтосват и предизвикват избухването на багрите!

Не бих пропуснала да кажа, че декор на действието е самотното откъм жители  Арча. С двамината герои Веста и Ян. Декорът е надеждата, събуждането на тялото и сетивата, заглушаването на болката, зараждането на близостта. Нашият герой успява да измъкне слушателката на истории от наркозависимостта – не е ли това победа на духа над тялото? Надеждата, която дава плод? О, колко заразна е тази надежда? И пробвай да я скриеш? Ще изпъкне както „снимка от видеозон“.

Неда Антонова е голяма виновница, защото след свършването на 278-те страници ти надзърташ навън и пълните ти с цветове и пещери, енциклопедии и истинност очи не възприемат сивотата. Чувстваш се окуцял и подкастрен. Абе направо едно сухо дърво. Добре, че е перото на авторката... Викаш, пращаш телепатични сигнали, тя ги улавя и идва да те „ашладиса“.

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Неда Антонова е родена в с. Николаево, Плевенска област.

Завършила е Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство "Св. Георги Победоносец"; писател в групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател на сп. "Отечество". Член на СБП от 1983 г.

Автор на стихосбирката "Повторими неща"; на тетралогия исторически романи "Памет": "Войната свърши в четвъртък", "Не умирай вместо мен", "Ангела", "Приют за щастливи"; на трилогия за юноши: "Обичам те, вълк", "Вълк на покрива", "Разбивачи на касички", както и на други романи: "Три кита в аквариума", "Лобният път на сърцето", "Надали", "Полугол и полугола", на трилогията "Вино": "Вино и молитви", "Вино и оръжия", "Вино и чудеса"; на повестта "Ирма, жената на бог Марс"; на пиесите "И слезе Господ на земята", поставена в Театъра на армията, "Гълъб за сърдечни послания" и "Звезда от последна величина" - в телевизионния театър, "Асен, убиецът на Иванко" (2011).

Някои нейни романи са преведени на френски, руски, чешки, полски език.

Има награди от Националния фонд "Развитие" и Националния център на книгата.