по заглавие   по съдържание

Карел Хинек Маха: "Май" - II

16.09.2013
Снимка 1
Превод от чешки: Жоржета Чолакова
 
ИНТЕРМЕЦО I
 
Полунощ
 
(Околността)
 
Във ширния простор луната бледа спи,
край планините – мрак и езеро в звезди.
Там, на брега, могила малка
със кол и колело израства,
на кола череп бял проблясва;
наоколо гъмжи рояка
на духове с лица ужасни.
 
Хор на духовете
„Във полунощна тишина
със мъртвосиня светлина
блуждаят пламъчета тук
край всеки гроб без глас, без звук
и на последния мъртвец –
докато всички други спят –
просветват в бледото лице,
а той на страж до кръста бди.
В зенита месецът е спрял
и гледа в празните очи,
в открехнатата му уста
зъбите светещи скриптят.”
 
Един глас
„За жертвата удари час! –
ще бъде утре между нас
владетелят на лесовете.”
 
Хор на духовете
(сваляйки черепа)
„Излез от мъртвите – зовем те.
Живял си дълго време сам.
Ти жив бъди – бъди сред нас,
върни си вече своя глас,
друг твойто място взима там.”
 
Череп
(обикаляйки между тях)
„Как иска тялото ми пак
да бъдем с него във едно.
Какъв е този луд рояк
в съня ми нов. – В съня ми нов! –”
 
Един глас
„За полунощно бдение
тук жертвеникът е готов.
Ще дойдем утре с вихрен зов
за славно погребение.”
 
Хор на духовете
„За полунощно бдение
тук жертвеникът е готов.
Ще дойдем утре с вихрен зов
за славно погребение.”
 
Един глас
„Надлъж и шир лети, мой глас!
За празника в среднощен час
какъв дар всеки ще даде?”
 
Колът с колелото
„Ковчег за мъртвия ще сме.”
 
Жабите от блатото
„От нас е скръбният напев.”
 
Езерният вихър
„От мен – печален реквием.”
 
Месецът в зенита
„Ще хвърля аз покрова бял.”
 
Мъглата по планините
„А аз пък – траурен воал.”
 
Нощта
„От мене – черният саван.”
 
Планината наоколо в кръг
„Под него свеждам се в печал.”
 
Падащата роса
„На всички вас сълзи ще дам.”
 
Пръстта
„Аз дъхав дим ще разнеса.”
 
Чезнещият зад хоризонта облак
„Ковчега с дъжд ще орося.”
 
Падащият цвят
„Ще свия аз венец голям.”
 
Леките ветрове
„Ковчега с него ще дарим.”
 
Светулките
„В свещичките ще запламтим.”
 
Бурите от глъбините
„Камбанен звън ще екне в нас.”
 
Къртът под земята
„Ще му изровя гроба сам.”
 
Времето
„Надгробна плоча ще му дам.”
 
Прелитащото през луната ято нощни птици
„За пир ще дойдем в кобен час.”
 
Един глас
„Готов е празникът свещен.
И бледата луна догаря,
зорница портите отваря
и идва ден! и идва ден!”
 
Хор на духовете
„И идва ден; и идва ден!”
 
(Изчезват)
 
Изгрява в розово денят
над планините, скрити в мрак,
и буди пролетния бряг,
а над леса все тъй сънят
като мъгла блуждае лека.
Излитат сякаш от леса
мъгли лазурни в багри меки
към розовите небеса
и се люлеят над вълните;
покрай брега – в дола – навред –
под сянката на Планините –
дворове светят в бял венец;
Връх стръмен – като мощен крал
в небето розово се спря –
огромна сянка в мрака блед.
 
Над мрака син на тъмните гори
в миг слънцето бакърено червено
изгря и с радост всяка твар родена
от сън пробуди и с любов дари.
Белее ято сред зелените води
и леки ладии в лазура на вълните
червени ивици с веслата си разплитат.
Във боровия лес запява птичи хор
и прелестния май прославя със любов
ведно на дроздове с тържествения зов,
с гласа на самодиви в цъфналия дол.
И утринен ветрец със полъх – като песен –
бял цвят разнася там в зеления тих дол,
дръвчета скланят там под него крехък ствол
и диви гъски там реди във път небесен. –
Но изгревът красив от нещо се смрачава.
Сред езерната шир се вижда остров малък,
в зеления й скут под майските зари
чертаят своя знак дълбоките следи
на онзи малък град с онази кула бяла,
отеква утрото от крясъци и врява.
Поток от хора тук приижда в утринта –
безспирно се рои – расте и все расте
огромната тълпа – сред глъчка – викове.
Престъпника злочест след миг ще изведат.
 
От градските врата със бавна, тежка стъпка
излиза стража и тълпата мигом млъква.
Там, сред войниците е той – красив и млад,
и както някога облечен – в този час
тълпата зашумя и чу се силен глас:
„Той, той е! Шапката, перата,
очите, плащът и цветята!
Това е той, да, той е! Царят страшен на леса!”
Отеква все така на вси страни гласа;
и врявата расте – като порой отприщен –
тълпата все напред с протяжен ход приижда.
И сякаш облак чер небето бе закрил –
като светкавици оръжия блестят.
Пристъпва клетникът, в земята поглед впил.
За него молят се. Камбана проехтя.
 
Край езерния бряг стои една могила,
кол дълъг с колело стърчи там неподвижно.
Наблизо стръмен хълм с два върха се издига,
на по-високия параклис бял се вижда.
Тълпата там се сбра, ала отстъпи настрани –
престъпникът злочест остана мигом сам.
И на природата в тържествения храм
въведен беше той пред тези планини,
където някога бе весело дете;
в небето розово застана пребледнял
и на параклиса пред силуета бял
на бога всемогъщ на всички светове
благодари с любов. Утихна всеки звук.
И на природата към царствения скут,
във който, поглед взрял, престъпникът стои,
отправя през сълзи народът скръбен взор,
а той, покорен, сам сред ширния простор,
към Бог със сетен глас молитвено мълви.
 
По пребледнялото лице
зората пръсва цветове,
в очите му се взира
и сълзите изтрива.
Под него зее цъфнал дол,
край който тъмен ореол
чертаят планините,
лесът венец заплита.
В сън езерото се извива
сред долината разцъфтяла.
Най-близо синева блести,
в зелено надалеч цъфти,
все по-зелена изсветлява
и в бледо ясно се прелива.
Дворове бели в кръг трептят.
През езерото в нежен бяг
прелитат лодки и ята
към сянката на онзи бряг.
И лодките – ятата –
и хълмовете в кръг извити –
дворовете покрай брега –
и сенките на планините –
скалата – кулата – градът –
във скута на водата
оглеждат своите следи.
Притиснат от скалата,
далече там брегът цъфти.
В скалата – дъб – а онзи час,
когато за любов в захлас
зов гургулицата изпрати,
не ще се никога завърне.
Кол с колело стоят на хълма.
Навред из пролетния край –
по хълма – из дола – в леса –
скръб – слънце – капки от роса –
в часа на утринния май.
 
Престъпникът отправи скръбен взор
за сетен път към ширния простор,
въздъхва тежко – всичко си отива. –
Дълбока жал гнети сърцето болно,
сълзи една след друга се отронват,
отново вдига поглед към всемира.
Из синия лазур погиват пари бели,
играе си със тях зефира,
високо в своя път безспирен
в небето бели облаци се стелят,
затворникът отправи взор към тях:
„О, вие, там в безкрайния си бяг
със тайнствена ръка прегърнали земята,
вий, чезнещи звезди и сенки на небето,
о, скитници, които в тиха скръб обзети
в сълзи се стичате над необята,
аз вас избрах, мой пратеник бъдете.
Отдето мине пътят ви безкраен,
откриете ли своя бряг незнаен,
навсякъде земята поздравете.
Ах, прелестна земя, земя любима,
родина от дедите завещана,
тя, люлка моя; гроб мой, майка мила,
земя единствена, земя голяма, –
Щом видите по пътя си момиче
на стръмната скала в сълзи неутешими –”
Замлъкна, а сълзите му се стичат.
Със стражата затворникът пое
надолу там по път широк и стръмен
сред млади борове – щом спря на хълма,
отново стихна в миг човешкото море.
И мечът на палача вече блесна,
затворникът отправи сетен взор
наоколо към ширния простор –
въздъхна – бе готов смъртта да срещне.
Оголи белите гърди и на земята
той коленичи – в миг отдръпва се палачът –
проблясва острието – миг жесток –
внезапна стъпка – мечът в кръг се мята –
главата падна – скок – последен скок –
и към земята тялото се свлича.
Ах, прелестна земя, земя любима,
родина от дедите завещана,
във нея – люлка, гроб и майка мила,
във таз земя единствена, голяма,
във нея – майката – синовна кръв изтича.
 
Строшено част по част бе тялото му клето,
щом колелото в кръг над кола го заплете,
над кола след това главата му се спря;
тъй срещна свойта смърт тоз страшен горски цар;
и сетен сън във мъртвия му взор заспа.
През този дълъг ден безкрайната тълпа
към него гледаше, потънала във скърби;
щом слънцето се скри на запад в своя бяг,
усмихвайки се весело в очите мъртви,
притихна вечерта над езерния бряг.
 
Далече там пламти последният пожар
и тъмните гори са в лунно зарево,
през мъртвото лице с угасналия взор
главата сребърна на месеца изгря.
В далечни градове като със облак бял
угасналият взор лети в далечен край,
лети към детството – О, дни – прекрасни дни!
Далеч остана онзи непокорен вик,
далече е сънят му, мъртва сянка тук,
като бял град във езерния скут,
като последна мисъл, име на мъртвец,
като разтърсващ гръм от минали войни,
и северна заря с угаснал бял венец,
и път на мъртъв лъч, и знак от прежни дни,
и арфа паднала, и скъсан струнен зов,
на мъртвата любима нежната любов,
на вечността порутен дом, забравен гроб,
угаснал дим в жарта, камбанен глас излят,
това на мъртвите е чуден детски свят.
 
Пак късна вечер – втори май –
вечерен май – любовен час,
и гургулица с тръпнещ глас:
„Вилем! Вилем!! Вилем!!!”
 
 

БЕЛЕЖКА

ИНТЕРМЕЦО I

Докато всички други спят” и т. н.

Късно през нощта бях в старото градско гробище за погребението на един от своите приятели. Засипвайки спуснатия в земята ковчег, гробарят каза: „Днес повече никого няма да донесат и този може да остане на страха.” На своя въпрос получих следното обяснение. Сред простолюдието има поверие, че последният погребан на гробището трябва нощем да стои на стража, и така всяка нощ, през цялото това време, докато погребат следващия, който след това заема неговото място. Така всяко гробище си има своя страж и мъртвият стои на стража в гробището на малката епархия може години наред.

следва продължение
 
ирлюстация: Артур Гротгер, "Да живее славянството!"
 
Още в сайта тук