по заглавие   по съдържание

Иван Странджев: "И пак Пловдив... Опасен град. От него няма спасение!"

18.09.2013
Снимка 1

На 17 септември 2013 - 18.30 часа, в деня на един от най-крепките празници в памет на светите Вяра, Надежда и Любов, след като разпръснахме облаците и спряхме дъжда, открихме изложбата на една от емблематичните художнички на Пловдив - Калина Атанасова. "Пловдивски романс" омагьоса новото пространство на галерия "Жорж Папазов" и прие в обятията си гости, почитатели, художници, дори случайно преминаващи, и колекционери.

Рози, лилиуми и слънчогледи бяха знак на възхищение и обич към Калина и към Ваня Атанасова. Истинският празник започна с думите на писателя и драматург Иван Странджев и продължи до късно под открито небе.

Тук цитираме цялото слово на Иван Странджев, което завършва със стихотворението "Сън за море", посветено на творчеството на Калина Атанасова:

"Лесно приех поканата на Калина да открия изложбата й. После за сетен път се уверих, че когато човек не мисли, всичко му е лесно. Цяла седмица живях с нейните картини. Припомнях си минали години, а те са много, други нейни изложби, картините й в различни домове на приятели и не толкова приятели, самата Калина и Пловдив. Работех, пътувах, срещах се с хора, а виденията ми за Калина не се получаваха без яркото присъствие на Пловдив. Опасен град. От него няма спасение. Минаваха през мен  къщи, сякаш хванати за небето, а по земята стъпваха на пръсти; дървета с душа от пара, политнала към облаците; цветя така силно поискали да разцъфнат, че сякаш  сами са пробили платното и пространството на рамката не им стига; разтворени дамски чадърчета като пухкави глухарчета готови да отлетят; прозрачни кучета и черни котки; странни хора – познати може би, а може би непознати, вгледани в мен с добро, но и с намигване; калдъръмени улички със звука на потекли по стръмнината реки… И още… И още Пловдив.

В картините на Калина няма ребуси, алюзии, алегории. Картините й не са скривалища на тайни. Те носят в себе си други поетически символи: иронията, нежността, сюжета на духа, ако така мога да се изразя, чувствителност без насилие и изискват от зрителя съпричастие, внимание, чувство за хумор, доброта.

Толкова години вече Калина създава своя мит. В него причудливо се сплитат недалечно минало и настояще, природа и хора, детайли и ненатрапчиви обобщения. Има мигове, в които си мислиш, че всичко това, което виждаш преди да намери мястото си на платното, дълго време е стояло в неказани думи и чувства и толкова е искало да стигне до теб, че сега сякаш е полетяло – трепти под синьото небе,  радва се на себе си и на теб. И може би най-главното за картините на Калина е летенето, усилието на човека и предметите да живеят в мир, само няколко педи над земята, над дребните човешки страсти и желания, над нищетата и тежестите на бита. Забележете: никой от нейните образи не е вгледан в земята. Всеки от тях е толкова въздушен, толкова лек и така готов да полети - както глухарчето полита под пръстите на вятъра, така и фигурите от картините на Калина са готови да се разпаднат на красиви рокли, шапки, кърпички, дантелени якички под пръстите на вятъра.  Всичко сякаш е създадено, за да се откъсне от земята и да отиде в един друг, по-добър и по-чист свят.

         И пак Пловдив…

Има друг град в този град. В Пловдив има много градове. Нейният  Пловдив е различен. Неговите граници не са отбелязани върху картата на градовете с червена точка и въпреки това е жив. Калина не може без Пловдив, но не с сюжета и конкретността на образите, а със чувството си за града, с цветовете на града.  И Пловдив не може без Калина. С времето разбрах, че нашият град не прощава на онзи когото хареса, впримчва го здраво в мрежите на нежността, на приятната леност, на историята си, разглобява волята и стремежа към безсмислена кариера и ти остава само взаимността си, като капчица есенна мед да горчи под езика ти. Какъв по-прекрасен живот – да бъдеше не роб на роб, а роб на божествен господар. На Пловдив и изкуството си.

Преди да завърша с думите си пред картините на Калина Атанасова искам да прочета едно мое ново стихотворение, което ще й подаря.

         На добър час!

         На добър час и на новото пространство на галерия “Жорж Папазов”!

         Успех!"

 

СЪН ЗА МОРЕ

По улиците се мотае  лятото
със  избелели панталони,
върху паважа
локвичка от сладолед полепва
с пчели и слънчев прахоляк
и на фонтана
бликащият глас
следобедно е легнал
върху блестящата покривка на водата…
Заспал е в шепите на жегата градът.
Лодките на детските ми хвърчила
пресичат синьото небе,
помежду островните облачета плуват,
плуват
над скалите от червени покриви
и над зелените медузи на дърветата,
над плитчините на притихналите дворове,
във проливите на безгрижни ветрове
и хълмове с опасни камъни…
 
Не са завоеватели,
а само любопитни граждани на лятото…
 
На дъното на този свят,
излегнат,
върху горчивата трева
и песъчинките забравени
от късната вълна на залеза,
върху гърба на хълмовете
посивели от история,
небето гледам
 
и е солено под езика ми.
 
репортаж и снимки: Ина Мирчева