по заглавие   по съдържание

Акценти в "Нощта...": Великолепният смутител Борис Роканов и неговите"Опечалени"

19.09.2013
Снимка 1
Един от акцентите в поредното - девето,
издание на Нощ на музеите и галериите, 2013, Пловдив
е локация 45 - Студио "Роканов", ул. Загреб" 11
 

„Смущаващо изкуство“ – разговор с Борис Роканов

В пространството на Студио „Роканов“ по-любопитните ще имат възможност да разговарят с Борис Роканов по темата „Смущаващо изкуство“ преди и след представянето на пиесата – от 20:00 и от 21:00 ч.

Представянето на първата книга с пиеси на поета Борис Роканов „Да живее кралицата“ на изд. „Факел“ ще бъде превърнато в нетрадиционно четене. В празното пространство срещу номер 11 на улица „Загреб“, в емблематичния за Пловдив квартал „Капана“ ще се разиграе пиесата „Опечалените“. В нея авторът е заложил 29 действащи лица и всички те ще бъдат представени посредством един и същ актьор, спомогнат от звукови ефекти, даващи 29 различни характера. Публиката ще има възможност да гледа това нетрадиционно четене и през прозореца на студио „Роканов“, в компанията на самия автор. Така както и стихотворенията му, неговите текстове за театър носят със себе си чувство за хумор предизвикателно до ръба на непоносимостта и същевременно празнуващо абсурда на живеенето.

Повече на сайта на "Нощта..." тук


 

Кой е Борис Роканов? Вместо да се обръщате за справка към скучните биографични и статистически данни, прочете какво говорят за писателя на поезия, проза и пиеси Борис Роканов негови именити съвременници:

Едвин Сугарев

БОБИ РОКАНОВ ИЛИ ВЕЛИКОЛЕПИЕТО НА ЕДИН ПОЕТИЧЕСКИ ПРОЙДОХА

Докато четях великолепните стихове от “Великолепните”, си спомних разказа на автора им как подир три изложби го били приели в Съюза на художниците /и таз отломка нищожна от соц-карнавала била съществувала все още, виж ти!/ и почти веднага го изключили, щото направил четвърта такава, с фрагменти от пролетарската класика на адаша му Ангелушев, не съвсем ангелически и благопристойно дорисувани. Бил се подиграл с класика, кощунствал с ненакърнимата му памет – това било всеобщото мнение на художническата гилдия, и то не другаде, а под тепетата, в баш художническия град. Какво ли ще да е поетическото такова, когато прочетат стихове от типа на “обичам шопската салата,/ когато вечерта смирено гасне” – или когато поетите от тепетата се видят как “постмодерно вървят с изплезени езици,/ понякога се спират и много дълго се целуват” – или пък, което е по-лошото, когато видят как пройдохата Боби Роканов вмества сякаш че самия себе си в стиха “една овца трогателно изпсува и напусна стадото” – и пророкува собственото си сбъдване със също тъй трогателни съвети за мълчание: “Казах на/ поетите на спрат да пишат,/ казах на Уитман, на Дилан Томас, на Луис/ Гонгора,/ на Елиът и на Мишо, на Лорка, Маяковски и/ Аполинер./ Казах, че Боби Роканов скоро ще се появи и/ ще напише/ гениални стихове.”

Тази присмехулност предизвиква – тя няма нищо общо с мрачната сериозност, с която българската традиция приема поета и неговото дело. Боби Роканов карнавалничи, подиграва се без всякакви угризения с тази сериозност и отказва да приеме себе си в подобна парадигма; точно обратното – присмива се и над себе си по същия начин, по който се присмива над света, оголвайки до кокал неговата гротескност, подлагайки цялата тази сериозност на гротескни демитологизации, подривайки възвишеното, додето се срути в абсурдното. Постмодернизъм? Прилежния литературовед лесно ще го разчете тук, не само в успоредяването на Дебелянов и шопската салата, но и в съседството на “две увиснали очи” с “душата на дете”, или в драстични стихове от рода на “а колко сладко е да пиеш тъмна бира/ с насрания вампир от Трансилвания/ и да мачкаш на тъжната жена плътта й”.  И ще зацвили от възторг, когато види, че в цариградскака тетрадка на поета става дума за “солунските двама братя/

Сюлейман и Мустафа”.

Роканов се отнася с презрително нехайство към престижната приложимост на постмодернизма към поезията – във функцията му на удостоверение за актуалност. По-скоро се опитва да реализира една мисия, завещана сякаш че от единствения мислим спрямо неговите стихове патрон – мисията на поета като “красив безсрамник” – красив в своя стриптийз, в своя ментален ексихибиционизъм. Имам предвид, разбира се, Константин Павлов – името му впрочем фигурира в едно от заглавията на “Великолепните” -  “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА БАЩАТА  И МАЙКАТА И ЗА ПОЗИТЕ НА КОНСТАНТИН ПАВЛОВ”, което започва с драстичните абсурдистки-фройдистки стихове “Аз мога да съм ти баща,/ но искам ти да си ми майка/ моя майка, майка/ гола,/ майка със очи и без очи.”

Позите на Константин Павлов, бащата, майката, вопълът “Кое да пренебрегна – себе си или живота?”, поетът като гарван, като “син на тъмнината”... Въпросите, които пораждат подобни стихотворения, рухват веднага под напора на тяхната абсурдистка без-отговорност. Може би единственият въпрос, който зее широко отворен след прочита на тези стихове, е какъв е техният хоризонт – и дали това е само глобалния присмех, меандрите на гротескното, което в своето низвергване приравнява субекта и обекта на поетичното? Зашлевява ли тази книга поредната плесница на обществения вкус – или естетическите предизвикателства са само мантия, под която се крият болката и ранимостта?

И да е така, никой няма да ни позволи да ги видим. Поне според мен Боби Роканов ненавижда повече от всичко самосъжалението, така че е излишно да дирим обичайното теле под неговите стихове – няма да го намерим. По-скоро става дума не толкова за раздаване на естетичиски плесници, колкото за метод, ако щете за бойна техника, която изисква да отговориш на абсурда с абсурд, да изобличиш абсурдното, като го повдигнеш на квадрат, да извадиш тънките му кости от плухестата плът на ежедневното – както между впрочем се случва още в първото стихотворение. Този метод има многопластови приложения в различните текстове от “Великолепните” – и ще си позволя само два примера, за да покажа как той работи, как клоунства, как си играе с поетичния език и драматургията на поетичните случвания. Във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СПЯЩАТА КРАСАВИЦА, ЧУДНИТЕ Й СЪНИЩА И НЕЙНАТА ПРЕЛЮБЕЗНА ПРИСЛУЖНИЦА” се разказва приказката за една спяща красавица, която не се събужда до смъртта си, и за подмиващата я прислужница, която любезничи с цели поколания от прииждащи принцове – “затова бе любезна с принцовете/ и всяка година се изненадваше от нова бременност – / (една изненадана прислужница се оказа)”. Това любезничене именно поражда мита за спящата красавица, чрез неговото демаскиране приказката е обърната с главата надолу – и това може би би било достатъчно за всеки друг поет – но определено не е достатъчно за Боби Роканов. Самото преобръщане на приказката се оказва само метод, за да бъде демаскирана на свой ред курвенската история, бездарието на човешкото битие: както се ражда многобройната челяд на любезничещата прислужница, “така се роди и Великата Френска революция,/ Великата Октмврийска революция,/ и Великото  Преселение на братския еврейски народ/ от Азия в Америка и обратно”. Поетичното аз е присмехулно, но и принадлежащо към същата тази бездарност – всъщност съсъществуването на присмеха и бездарието е единствената възможна територия за неговата свобода – което ясно личи от лексикалните приложения на думичката “убивам” във “ВЕЛИКОЛЕПНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ДЕКЕМВРИ И ЗА РЕЦЕПТИТЕ НА САРИЕВИ”. Там тази дума е употребена първо са заколението на прасето, това олтарно действо на българската Коледа: “изядоха прасенцето, не му простиха, въпреки, че викаше горкото,/ а много го обичаха си спомням, докато растеше и трупаше сланина”, а след това и за самотния коледен секс на самия поет – в едно символично убиване и изяждане на собствената самота: “Поръчах си момиче преди да дойде Бъдни с вечерта/ и на два пъти убивах нейното разклатено достойнство,/ което се оказа трудно за убиване,/ аз убивах – тя умираше, аз убивах – тя умираше”.

Смисълът на тези стихове? А трябва ли изобщо да имат смисъл? Трябва ли той да може да бъде дефиниран, изведен, описан, анализиран – трябва ли тези операции да бъдат превърнати в юзда, трябва ли чрез тях да затъкнем студеното желязо в устата на поета? Трябва ли разбираемото да бъде възвеличавано, защото е достъпно ва всеки квартален чичо, трябва ли да бъде окуражавана посредствеността, за да бъде спечелена за поезията публиката на Азис? Спомням си една от някогашните акции на Боби Роканов, осъществена – ако не ме лъже паметта – заедно с Ани Илков. Бяха отпечатали стихове върху опаковъчна хартия – същата хартия, в която се завиват банички и суджуци. Не бяха се погрижили обаче да ги направят по-разрибаеми за средно статистическите ядачи на банички и суджуци. Защо ли? Ами защото така. Или защото предпочитаха суровата стилистика на ЕСМ, бруталната присмехулност срещу озъбената балканска простащина:

“Ура! С босите деца на миналия век,

които лъскат нещото, което нямат, нямат, нямат, нямат,

нямат го и техните деца, Ура!”

 

Ани Илков

БОБИ СИ Е БОБИ И ТОЙ Е ПОЕТ

Борис Роканов е поет от кюстендилската школа, а това означава нещо. Означава, че неговата поезия е някак по определение по- южна от повечето поезии тук.

Аз познавам Боби вече дълги години. Той винаги е имал някакви идеи за осъществяване и винаги е бил много настоятелен в тяхната реализация. Преди много време в една от идеите му се включих и аз. Тя беше: да печатаме стихотворения върху амбалажна хартия. Боби искаше първоначално да печати стихотворения на хора, чието творчество не цени. В крайна сметка решихме да печатаме свои собствени творби и дори излязохме с манифест на страниците на „Литературен вестник“. Беше хубав манифест, оставихме известни впечатления, струва ми се. Това неспокойствие, примесено с някаква оптимистична неяснота, най ми харесва у Борис Роканов.

Както и да е, а аз преценявам новите стихотворения като много тъжни. От творба в творба се пресъздават различни позиции на тъгата. (Но тъга без сантиментализъм, жестока тъга, може да се каже.) Според мен това са стихотворения с видимо разчертан социален наглед, социална интуиция. Борис Роканов рядко е писал подобни творби. Може би единствено онази серия от стихотворения за „лежането“ донякъде се свързва с „великолепните“ творби. В стилово отношение обаче, аз не виждам изненади. Боби си е Боби и той е поет от кюстендилската, както казахме, школа, където разни странни ветрове от Беломорския юг стигат до челата на тия поети по поречията на Струма ли, на Места ли, или което и да е там поречие и река. Аз може и да бъркам реките, но веднъж ветровете стигнали и те създават една нега и акварелност, известен топъл сюрреализъм дори, у всеки, който пише стихове в Кюстендил.

Някой може да се опита да каже, че днешните творби на Боби са много неясни, но аз не бих се съгласил. По-скоро за мен остава неясна идеята за тези рецензии, една от които пиша в момента и аз. А иначе най-хубавата творба от този цикъл е последната – за Истанбул, за тъгите на Истанбул.

Дерзай Боби, дерзайте и вие великолепни идеи на Боби!

 

Йордан Ефтимов

ЩАСТЛИВИ В НЕЩАСТИЕТО, НЕЩАСТНИ В ЩАСТИЕТО, А ФРОЙД ДА СЕ ГЛЕДА РАБОТАТА

Има една легенда за отровния локум. Локумът, който винаги е отровен. Или онази смешка на Фройд, че жената не знаела какво иска. Как ще знае, като и тя е човек (а Фройд да си гледа работата)!

Или както ни представя нещата героят на Реймънд Карвър в “Какво говорим, когато говорим за любовта”: “Тази сутрин тя изля “Тийчърс” по корема ми и го излиза. Същия следобед опита да скочи през прозореца.”

Започвам с Карвър, а не с Грегъри Корсо или Чарлз Буковски, за да не си помислите, че говоря за някакво течение или едва ли не стил, в който Боби Роканов плува кучешката. Не, не плува изобщо, а се гмурка и дави. Дави, но накрая пак не е достатъчно удавен. Що се отнася до смъртта, нека забравим тази работа. Жив, мъртъв – кой знае? Кой знае.

Идиотско би било също така да говорим за постбитническа поезия, когато не ни е съвсем ясно какво значи битническа и имала ли е тя почва у нас. По-точно – знае се, че е имала почва, но дали някакво семе е прихванало, това вече ще е прекалено да се каже.

Факт е, че този начин на писане, при който поетът говори за себе си без защитата на едно обобщение за човешката душа, а така – като директно ексхибиционира, този начин да се търси честното казване е един от белезите на поезията на Боби Роканов. И той го свързва непосредствено с традицията на американските поети от времето след 50-те години на ХХ век. Гласът в тази поезия е глас на конкретен човек сред конкретните екскременти на цивилизацията. Той на тази цивилизация може само да й се издрайфа – и го прави, но пак не постига особено прочистване или, с други думи, катарзис. Боби Роканов практикува тази ексхибиция от поне двайсет години. И все по-дръзко обявява, че онзи пиян досадник, който се смее на зле имитирания свян на ученичките, е само той и никой друг. Лично той.

Архимодел на барда (и до голяма степен антибарда) е Омир, певецът, който раздухва някакви свещени разкази, но понеже е варварин – по варварски е и открит. Боби Роканов е един от най-изпечените митотворци, които познавам. Но и един от още по-най-изпечените рушители на митове. Митът, който никога не ще разруши, естествено е за поета, комуто всичко е позволено. Позволено е най-вече да бъде жесток – към бедните душици, към бездарието на човешкия и нечовешкия свят, към себе си. Да бъде презрителен. Да бъде демоничен бог, който ще те приближи – и тогава можеш да очакваш всичко. Да те погали по главата, за да те утеши, или да ти захапе ухото, защото не чува. Кой не чува – ти или той? Все едно – някой не чува.

Неговият герой е страдащият Озирис. Той се мъчи от болки, реве като ранена пантера, но в същото време знае, че по пътя на ритуалната си смърт и прераждане ще спаси човека.

Хората са вечно нещастни. О, той знае това. Хората обаче не са недоволни от себе си. О, той никога не ще се примири с това странно отде появило се късогледство. Можете да смятате като факири, но когато се спихнете, заложили заради утехата на наяждането цялата си вътрешност, тогава сте странно безпомощни.

Боби Роканов пуска кръв. Боби Роканов си поръчва димяща чаша пред смаяните погледи на онези, които се правят на хора. Гаврътва я, но кой знае защо след първите гърчове, след пяната по устата, се надига като супермен и изфирясва.

Това няма как да бъде разбрано. То е твърде гадно.

 

Екатерина Йосифова

ПИШЕ СЪКРОВЕНО ПИСМО ДО БОРИС РОКАНОВ

Не ми се пише за тези ти стихотворения, Боби. Макар че има какво и даже и добри неща. Виж, бих ти написала дълго писмо, за да ти наговоря лошите неща, да хвърля по тебе предишните ти стихотворения, да те улуча и да те заболи – може пък да има полза. Само че няма да те заболи, стокилограмов мъж, не оня хърбав заекващ недорасляк, който пишеше ония стихотворения. Даже злобата – по отношение на целия свят, включая жените и децата, разбира се – не е същата, сега я имитираш. В уж същата посока, ама само това не върши работа.    

Сигурно може да се каже и за някои изкусни имитации, че са великолепни. И вероятно ще го каже някой; но не и аз. Дори само заради голямото ми пристрастие към оригиналите.

 Значи, Боби, това е положението за мене. Няма да кажа “съжалявам” – макар че наистина съжалявам, не “в смисъл” американскосапунен на “извинявам се”, а със съжаление съжалявам, много – поне колкото се ядосвам.

И никак не се отказвам, ще чакам да се види по-натам.

Тия редчета, разбира се, не ти вършат работа за в книгата: пращам ти ги с бледата надежда да имат някакво значение за тебе.

К.

текстовете се публикуват със съкращение