по заглавие   по съдържание

Борис Минков: "Нойе Вахе"

20.09.2013
Снимка 1

На 18 септ. 2013 година в къща Хиндлиян - Пловдив се състоя премиерата на новата книга на Борис Минков "Презапис или Другият куфар в Берлин". Книгата беше представена от Младен Влашки, който каза:  "Няма такава книга!" и след кратко встъпление даде думата на автора. Борис Минков, в ухаещата на есен и вино обстановка на Стария град, сред леките конструкции от метал на Лора Пармакова, пред внимателната публика прочете разказа "Нойе Вахе".

Ето и целият текст, предоставен от автора:

 

Към изграждането на добри взаимоотношения в квартирата принадлежат въпросите за техническите уреди, които е възможно да са ми необходими. Свикнал ли съм с особеностите на прахосмукачката (стара е наистина, но върши работа)? Видял ли съм къде стои тостерът? Достатъчен ли ми е малкият телевизор в стаята? Тук вероятно е мястото да се включа с това, че почти не гледам телевизия. Или по-добре да разкажа за нещо, което съм гледал (?). Вместо да трябва да взимам отношение към тостера.

Един запис от предаването на последния караулен пост пред Новата стража, ставащо около половин година след падането на Стената. Напълно ми е достатъчен телевизорът, така или иначе го пускам само съвсем рядко.

Нойе Вахе е неокласицистична постройка от 1818 г., която успява да изглежда внушителна въпреки неголемите си размери. В нея се помещава стражата на пруския владетел, като в същото време представлява възпоменателен паметник за падналите в Наполеоновите войни. Всяка следваща епоха изтрива по един пласт от значенията на Новата стража и добавя едно съседно. През 1931 г. тя е преустроена като мемориал на загиналите през Първата световна война. Тридесет години по-късно ГДР залага много на това място. Между 1960 и 1990 г. тук денонощно стои на стража гвардейска двойка от представителната рота, наречена с името на Фридрих Енгелс; тогава Нойе Вахе е Мемориал за жертвите на фашизма и милитаризма. От 1969 г. тук гори вечен огън – сякаш за да продължи да поддържа взирането в огъня от времето на фашизма (книгите са горени точно от другата страна на Унтер ден Линден).

Гвардейците са толкова физически безупречни, че трудно могат да бъдат различени един от друг. Все едно самите те са преминали през изравняващото претопяване на вечния огън и са отляти в единна форма, която със своята възпроизводимост връща по нов, чисто телесен начин внушението за вечното. Те са любим обект за фотографиране. Върху тях кръстосват фотоапаратите си туристите от изток и запад. Снимат ударно, чак се самозабравят в снимане, а войниците от стражата стоят като жив паметник, изложени на непрекъснатото течение на погледи – и най-дребно неволно трепване не може да се хване с наслагването на кадрите един до друг. На снимка пред Нойе Вахе може да се види и Дейвид Бауи – преминал през Стената без естрадния героизъм на Heroes, но сигурно – подобно персонажите в песента – просто за един ден. Няма как да пропусне телесната показност на това място. На снимката Бауи е с дълъг кожен шлифер, с пригладена, чак опъната коса по тукашната мода от 30-те години. Аз – седем години след Бауи, в капризното лято на 1986 г., съм на снимката пред Нойе Вахе с черно шушлеково яке с емблема на левия ръкав, кирилски букви: ЕСПУ с изучаване на западни езици Георги Кирков. Емблемата отдавна бях престанал да я забелязвам, но тук – още помня точно на кой светофар – чух зад гърба си подигравателното подхвърляне „Говорите по руски?”. Един светофар време е точно колкото да прочетеш посланието на един ръкав и да му отговориш.

Тук е мястото да се върна към записа от последната смяна на почетната стража през лятото на 1990, който гледам в берлинската си стая през 2007 година: през октомври и ноември телевизиите разпръскват такива документални записи като трошичките на Палечко в гората. Заради обратния път. В момента на записа вече се знае, че момчетата от гедерейския телесен елит няма повече да стоят денонощно пред фронта на лъжеантичната сграда. Край. Последната двойка напуска и тържественият ритуал на понесената към безкрайно-вечното щафета трябва да се стопи завинаги, но не в хоризонта на недостижимото бъдеще, а буквално, сред цивилното множество.

Но кой е този момент на стопяването? Вероятно администрацията е пропуснала да го уточни. Във всеки случай във времето на този последен караулен пост пред Нойе Вахе са се събрали много хора, които с изтичането на минутите показват все по-открита неприязън към войниците. Физиономиите са същите, дребното преминаващо осмиване на онова Говорите по руски обаче постепенно се е втвърдявало във времето. И сега, в момента на записа, множеството затваря все по-тесен кръг около последните гвардейци. Времето на момчетата изтича и те – подобно на всички свои предходници през всичките тези тридесет години – трябва да отстъпят от поста си с гвардейска крачка. Но отстъпването с гвардейска крачка е също и знак за това, че караулът е сменен, тоест че новата стража продължава, че тя още е в сила.

Войниците с пълна вглъбеност в работата си се оттеглят, като набиват крак, но ръцете им вече нямат необходимото пространство за програмираните в устава движения, а стъпалата им по неволя се стоварват почти върху краката на хората, които им препречват пътя и се опитват да ги спрат. Освиркват ги като на футболен мач, дразнят се от тяхната сериозност, която сякаш оспорва държавното решение за отмяната на караула. Множеството се чувства провокирано от онази служебна надменност, която неминуемо излъчва съсредоточеният. Отсечените и регламентирани движения на гвардейската стъпка не са особено подходящи за разбутване на струпало се множество. Големите пространства, сред които винаги са стояли войниците на този площад, сега внезапно се оказват затворени. На лентата от любителския запис тези затварящи се върху войниците пространства изглеждат клаустрофобични.

По-късно видях паралелно изложените работи на Франк Тил (Нойе Вахе) и Рафаел Райнсберг (Бригада). Фотографът Тил представя портретните снимки на караулни войници в цял ръст. На отсрещната страна на галерията Райнсберг подпира точно толкова източноберлински гребла за сняг, сред които няма две гребла, които да си приличат. Стандартният вид на инструмента и единичният изглед на човека са сменили местата си. Всички гребла – недодялани образци на домашната самонаправа, сковани под натиска на нуждата, издигат глас срещу перфектния и вероятно неистински свят на изображенията. По начина, по който заговарят, греблата приличат на Брехтовите реквизити от сцената на Берлинер ансамбъл. Но този техен глас е изцяло комичен, той гони точно и само обругаването. Къде и какво представлява краят, това греблата за сняг не могат да знаят. За тях времето се завръща в своята цикличност и винаги предстои да завали някой следващ сняг.

Затова може би блокадата пред почетния караул не е само реакция на произволните тела срещу избраните тела, спонтанен бунт на цивилните срещу униформените. Все едно множеството на недохранените в Латинска Америка да препречи пътя на дефилирането на подиумните (също толкова латиноамерикански) красавици. Скованите в нужда подобно на греблата хора се зъбят в действителност на идеята за прага, на демаркационната линия между преди и след.

Записът е свършил и преминал в чекмеджетата на историческите куриози, Новата стража е свалена, множеството е утихнало, вдигнало е блокадата. В това множество са се потопили двама войници с маршова стъпка. След като най-напред не са можели да стъпват по друг начин, постепенно отсечената стъпка трябва да се е разтворила, да е омекнала, а нейното разпознаване в делнични условия е започнало да става все по-трудно.

Последното голямо и еднозначно разпознаване на последните двама гвардейци е дошло от две касиерки в бившия Западен Берлин. „Но аз съм се снимала с този човек”, почти извикала служителката в клона на Шпаркасе в Шпандау, когато единият от последната Нова стража ѝ представил паспорта си, за да получи поздравителните пари, полагащи се на всеки гражданин на ГДР при първото му влизане на територията на ФРГ. А на касиерката в Целендорф дори ѝ дошло на ум да помоли сега да се фотографира отново с другото момче от последната Нова стража, изправило се пред нея също за поздравителните си пари.

Независимо един от друг и напълно съзнателно двете момчета от последната Нова стража са избегнали големите струпвания пред банковите филиали по фронта – във Вединг, на гара Zoo или около Морицплац в Кройцберг. Заобиколили са повече от срам и неловкост, отколкото от презрение или от хитрост, и са навлезли в новата си родина в тил, през тихите пространства, където най-западният Запад свършва в Изтока – берлинското доказателство за сферичната форма на света. Съпротивлявали са се дълго срещу пикливите сто марки, и то не поради идеологическата си обремененост. В безсънната нощ след последния караул са повтаряли толкова пъти как няма да ги вземат, че пред тях са се изправяли отново и отново вълните от струпалото се множество – всеки един от цивилната блокада пред Новата стража вече изхарчил стоте си поздравителни марки, употребил ги във всички случаи само за усилване на вълнообразната си неприязън. На всеки един от тези хора двамата войници казват в тази нощ „Аз няма да взема стоте марки!“, крещят „Аз няма да взема лайняните сто западни марки!“ и колкото повече задвижват гнева си, колкото повече натъртват неговата ясна и отчетлива стъпка, толкова повече хората от тълпата отново затварят пространството пред тях.

Това трябва да е продължило още няколко нощи след последното им отстъпване от караула. На бившите гвардейци им става ясно, че единствената защита от връхлитащите ги вълни на безсъние е да вземат прословутите пари и да се опитат да ги забравят, като ги употребят по същия начин, по който са го направили освиркващите ги вълни. За усилване на своята неприязън.

Случило се е нещо твърде малко вероятно: избягвайки „опашките за пари” с блокиращо струпване на източни погледи, момчетата са се озовали пред западните жени, които ги имат на своите туристически снимки от Източен Берлин. Почти без никаква опашка пред гишетата в Шпандау и Целендорф безупречната мъжественост е застанала под любопитните погледи на двете банкови служителки. И в тил новата родина е разпознала в своя паричен поздрав момчетата от Новата стража, но за последен път.

 

От книгата на Борис Минков „Презапис или Другият куфар в Берлин“. Пловдив: Жанет-45, 2013.

снимки от премиерата на 18 септ. 2013 в къща Хиндлиян, Пловдив: Христина Мирчева