по заглавие   по съдържание

Иван Димитров: "Какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил"

26.09.2013
Снимка 1

Разминавали сте се на няколко пъти: на следобедни събирания, на вечерни джем сешъни, на сутрешни слънчеви упражнения, но ти не си я забелязал нито веднъж. Тя се е вписвала във фона на снимката, била е трети глас в хора, играла е поддържаща роля на поддържащата роля в постановката. Никога досега не е изпъквала в релефа на твоя живот и на твоето обкръжение, никога не е изкристализирала на фокус в твоя обектив и нейното притихнало музикално присъствие е оставало встрани от саундтрака на твоето ежедневие. Но тази вечер, с пищящо и изтръпващо откровение (като шамар в мрачен зимен следобед, като лятно сутрешно погалване), ти си се оказал обсебен от нейното  присъствие и ти се е дощяло да композираш всички свои бъдещи стъпки в синхрон с нейните, да тъжиш единствено с нейната тъга и да бъдеш бръчката под лявото й око, докато се смее.

Ти си едва на два метра от нея, толкова далече, и правиш нелепи опити да поддържаш разговора, защото нямаш идея как тя би приела твоите епохални мълчания и безкрайните ти пинтъровски паузи. Борейки се с мълчанието си, постепенно си изградил характерен стил на говорене, състоящ се от постоянни шеги и игрословици. Така е по-трудно да млъкнеш, но тази стратегия не винаги дава резултат и мълчанието понякога се стоварва върху главата ти, стисва езика ти, превива сливиците ти. Да е само мълчанието, щеше да е добре, а ти не се чувстваш уверен дори на физическо равнище – същата сутрин си подстригал десетгодишната си коса. Не можеш да свикнеш с новото усещане, зима е, студено ти е на главата, не сваляш зимната шапка, а свалиш ли я, повечето ти приятели не са в състояние да те познаят. Това не те учудва. Сам си погледнал отражението си в огледалото три пъти и нито веднъж не си се познал. И точно сега си успял да се влюбиш...

Може би трябва да се измъкнеш по писателски от тази ситуация и да й разкажеш някоя история, да върнеш увереността си и междувременно да измислиш следващия ход в тази спонтанна любовна игра, която прилича на шах. С изключение на това, че царицата е най-важната фигура, а ти трябва да я накараш да дойде сама при теб и да те прегърне. Това е най-сложната игра, която някога човечеството е играло. Може би защото не то я е измислило, а самата игра е измислила човечеството или поне го е умножила.

Ти хвърляш безкрайни, кратки погледи към очите й. Страх те е да задържиш поглед върху нея. Да не я изплашиш? Да не те помисли за някакъв? Да не те помисли за никакъв? Или за поредния влюбен, кръжащ около нея до пълно изтъпяване? Не спираш да си задаваш въпроса: какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил. И по възможност, какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил, за да то се влюби в теб?

Вероятно е най-добре да бъдеш откровен, това помага във всички случаи, и да й разкажеш колко не си искал да се влюбваш. Как си мислил, че си загубил способността да се влюбваш след последните четири опита. Как си си играл на любов, без да е имало любов и накрая това ти е писнало, излязъл си от последната връзка. Чувствал си се едновременно гадно и хубаво. Гадно, защото си наранил едно момиче, което е нямало никаква вина за твоите проблеми. Хубаво, защото ти се е струвало, че я лъжеш, лицемерничиш и с нея, и със себе си.

Вероятно трябва да й разкажеш за първите две седмици след края на тази връзка, в които си водил някакъв полуживот. За края на първия месец, когато си се убедил, че раздялата е била за добро. За постепенното потапяне в твоя писателски филм. За четенето на пиеси, поезия и проза сутрин. За писането срещу слънчевия прозорец през следобедите. За усещането, че си намерил своя писателски глас и за желанието да пееш  с него по празните страници на уърда всяка минута. За страхът да не го загубиш и за всекидневното писане, с което се опитваш да го поддържаш акордиран? Трябва ли да й кажеш за всичко това?

После покрай обръснатата глава се сещаш за чичо си, който седем пъти ти е разказал една и съща история за това как си обръснал главата, точно преди да се влюби в бъдещата си жена. Той вдигал щанги и тренирал здраво от три години във времената, когато анаболите не били толкова разпространени. Пиел по два литра мляко на ден и ял по десет яйца, за да си осигури необходимото количество протеини. В началото това му било хоби, но тъкмо сериозно бил решил да става културист. Не искал да се разсейва с жени и се обръснал нула номер. В онези години това не била модерна прическа, така ходели някои ученици и затворниците, а на плешивите даже не им хрумвало да лъснат изцяло кубето и гордо лъщяли с теметата си.

Скоро след като се сдобил с новата си прическа, чичо ти излязъл на заведение, а повечето жени автоматично го отбягвали с поглед, сякаш бил нереален или прекалено незначителен. Сякаш напук на всичко това неговият поглед се спрял на едно момиче и нейният се спрял върху неговия. Чичо ти я заговорил, поканил я да танцува. Венчали се след пет месеца. Той се отказал от професионалната кариера на културист и станал журналист.

Тук ще се сетиш, че чичо ти никога не е казвал какво е говорил на леля ти и ще изпсуваш лирично наум, защото кой знае, може би тези думи биха помогнали и в твоя случай, и така ще се откажеш от разказването на тази история. По време на твоите колебания няма да си спрял да плещиш глупостите, които механично бълваш по силата на навика и ще е станало единайсет часа. Естествено, тя ще е единствената от компанията, която ще си тръгне, за да се прибере с градския транспорт. На теб ще ти хрумне да й предложиш да я изпратиш по-късно с такси или да я придружиш до автобуса, но няма да го направиш, защото няма да искаш да се натрапваш. Вече ти е отказала веднъж, когато си искал да я почерпиш чаша чай. И съвсем не си сигурен дали твоето присъствие й е приятно или не. Дали това, че я не спираш да й хвърляш погледи, не я кара да ти отговаря с погледи или тя ти хвърля погледи, защото си й приятен, симпатичен... Или защото си й противен? Или защото, на това място горелката в корема ти се включва на максимална мощност, тя също се е влюбила в теб?

Тя се облича, закача мексиканската раница на рамото си, завръзва разхлабилите се връзки на пухкавите си светложълти обувки. Вероятно трябва да й кажеш, че никога не си предполагал, че ще се влюбиш в момиче с пухкави светложълти обувки, мексиканска раница и колан с блестящи пайети, което на всичко отгоре не пие алкохол, занимава се с кой знае какви духовни практики и може би е прекалено неземна за земен човек като теб? Хвърляте си по последен поглед и тя затваря стъклената врата на клуба зад себе си и те оставя с въпроса: какво трябва да говориш на момиче, в което току-що си се влюбил.

Ти ще разсъждаваш по този въпрос до откат и същата вечер ще седнеш да напишеш нов разказ, който само ти ще знаеш, че е посветен на нея. Докато пръстите ти пробягват по клавиатурата, отговорът ще те удари със силата на дзен коана и тялото ти ще се разтърси от конвулсиите на разтърсващ смях. През този смях ти едва ще успееш да изречеш нечленоразделно отговора, които не би споделил с никой. Които не би написал нито в този, нито в който и да е от другите си разкази.

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Иван Димитров е роден през 1983 г. и е завършил Българска филология.

Автор е на сборника с разкази „Местни чужденци” и на романа „Животът като липсваща лъжица”. С пиесата си взема първа награда в „Направление авторски прочит” на двадесетото юбилейно издание на „Друмевите празници” през 2011г.

През 2012г. английският превод на пиесата на Анжела Родел е избран сред над 400 пиеси за участие в нюйоркският фестивал „HotInk at the LARK”, където през месец март тя е прочетена от американски актьори на маса в компанията на девет пиеси от цял свят. През месец септември пиесата е поставена на нюйоркска сцена в театър „Ню Охайо”. През месец май, 2012 пиесата му „Извънземно” е една от двете отличени пиеси на конкурса на Благоевградския театър за пиеса на абсурда. През месец септември пиесата му „Времева болест” печели конкурса за младежка пиеса на "Младежки театър".

Можете да гледате пиесата му "Очите на другите" в Народния театър под режисурата на Марий Росен.

До края на 2013-та му предстои да издаде сборник с пиеси, а съвсем скоро и втория си роман.

 

снимки: черно-бели - Жоро Аранжоро
                цветна - Радослав Чичев

илюстрация: ©Георги Чепилев


 

редактор: Христина Мирчева