по заглавие   по съдържание

Христина Панджаридис: "Мадам Ябълкова"

04.10.2013
Снимка 1

Качих се на ябълката. В градината разцъфнали дървета много, но ябълковото ми е любимо. Не пропускам ден без да изям поне една ябълка. Когато съм се появила на света, баща ми засадил три ябълкови дръвчета. Защо три ли? Три дни лекарите се съмнявали дали ще оживея. Оживяла съм и не изневерявам на ябълковите дървета. Любувам им се в градината, заседявам се под сенките. Посвещавам им стихове в дневника си. Нарекох и едната си котка Мадам Ябълкова – трудно е за изричане и като я викам употребявам за кратко Макова.

Ето ме на ябълката. Все едно се върнах във времето назад. Като деца се катерехме с братята ми и се правехме на птици. А повече приличахме на свежинки или на ескимоси. Намерих удобен клон и се излегнах. Какво да правя на дърво, което още не е родило плодовете си. Само ги обещава. Клонът ми стана шезлонг, полиран с пролетен лак. Почувствах се покорителка на връх през зимата, метеоролог, който посреща новия сезон пръв. Представих си, че съм спящата красавица, дето не спи, а надзърта в очакване на принца си. Принцове не ми трябваха. Приказките  стигаха!

Надявах се на петнайсет минути птичи забавления, непреставащ цъфтеж и мириси.

- Мамо, нямам изгладена риза, а днес е представлението! – изхленчи малкият ми син. Бъдещ цигулар.

- Къде е майка ви? – чух гласа на онзи мъж, с който не бях се качвала нито на ябълка, нито на круша. Даже и на планина не бяхме ходили. Той предпочиташе морето и всякакви там водни повърхности.

- Мама говореше снощи с леля Цеца – издайнически продължи пак господин „неизгладена риза“.

- Те се уговаряха за другия четвъртък – защити ме големият син.

- Ясно! Като се съберат двете – няколко часа не им мърдат! – по мъжки ме закова човекът, с когото сме се събрали „докато смъртта ни раздели“.

Каква лъжа! Веднъж преди пет години бяхме изчезнали за четири часа и половина, без да се обадим на никого, и случаят продължаваше да се помни.

Мечтаните петнайсет минути ябълкова релаксация проскърцаха между зъбите ми. Желанието да се вдетиня и да се скрия в ябълковите клони от ентусиазъм премина в гняв. Затворих очи и си заповядах да се превърна в ябълка. Залепих се за дървото и докато не събрах максимално количество вода в пикочния си мехур, не слязох.

Ябълковото дърво изглеждаше величествено. Аз като издрана от катерене в непозволена територия котка.

 

илюстрация: Георги Чепилев