по заглавие   по съдържание

Енил Енчев: "Реконструкция на спомени"

10.10.2013
Снимка 1
Галерия "Сезони" представя
Изложба живопис, рисунки, 3D ART, музика, стихове и фотография
"Реконструкция на спомени"
Откриване: 10 октомври (четвъртък)  2013 от 18.30 часа
ул. Кракра 2 а, Дом на културата "Средец", София

 

Енил Енчев за изложбата "Реконструкция на спомени":

Предисловие

Идеята за тази книга и изложба, и името им, се роди в разговор с мой приятел - музикант в "Атлас" от времето, когато пишехме заедно песните на групата... от 1984 до 1988 година - Петър Даскалов, между нас известен като Петрето. Когато по-късно му споменах, че имам намерения да опиша историята от моята гледна точка, той каза: „ама нали няма да сме с истинските си имена…“. Не си спомням, какво му отговорих тогава, но в автобиографията на Кийт Ричардс, Мик Джагър си е Мик Джагър, не видях никъде Големият Кийт да го нарича Мадона, или нещо такова… Опа! Да не си помислите, че се сравнявам с тия момчета. Много ги обичам само, това е… и да, понеже свиря на хармоника, като жив негър, както се казва, абсолютно се присъединявам към мнението на Кийт – по-добър на блус хармониката от Мик няма и съм сигурен, че Дяволът би си продал душата на Мик, за да свири така!!!

Та тогава си спомнихме различни моменти от бурния ни рокаджийски живот и установихме, че много от нещата, след толкова години, едни и същи ситуации изглеждат по различен начин за всеки от нас...

Аз ще представя част от моите спомени за онези години и по-късно...  Ще включа и всичките текстове, които съм писал тогава… и малко факсимилета на страници от бележника си… някои от историите са донякъде нецензурни, но животът е нецензурен също толкова… Повечето герои са само с инициали и то разменени, за да не ги направя неволно косвени жертви на моите спомени… Само пряко замесените лица – членовете на Атлас и някои други ще бъдат себе си с имената си и деянията си.

Разбира се, понеже искам да изкарам и някой лев от писане, за да добавя в портфолиото си и писател, вие четете само синтезираното христоматийно електронно издание на бъдещата книга. Ако се хареса на повече от 42 души, ще я издам в пълен вариант на хартия…

Първи спомен

За съжаление, както вече казах, в главата ми е каша и не съм сигурен, кой е първият ми спомен, опитвам се да си спомня сладките моменти от утробата на Мама, но не става… но помня миризмата на всяка от стаите в къщата на Баба Фани, майката на Мама…миризмата на черния бюфет, където имаше едно чекмедже, към съдържанието на което се стремяхме с Братовчед ми, а то беше винаги заключено. Все още съм сигурен, че там имаше съкровище, което така и не открихме.

И ако сега малко ми се навлажниха очите, то е защото Мама Аче, така я наричах от малък - вече я няма, дядо Илия, Баба Тима и Татко също ги няма…

Помня и миризмата на ленено масло и терпентин от палитрата на Дядо и как все исках да топна пръст в бялата му боя и да го оближа, струваше ми се, че става за ядене. Мога да ви кажа, че не става, защото един ден пробвах.

Другият ми Дядо – Енчо, си е заминал, преди да се родя, но първата сричка от името ми е от Неговото, а втората от дядо Илия… името ми е много хубаво, нищо, че винаги обяснявам как се пише. Приятелят ми Мичо предложи да казвам, че съм кръстен на Еней и Ахил… той – Мичо, измисля страхотни истории…

Та като заговорих за боя и палитра, да кажа, коя е първата ми картина

Тя не е запазена, защото Мама не е знаела тогава, че съм гений аз. Сега вече знае, ама тогава не. Нарисувал съм я съвсем скоро след раждането си. Била е абстрактна, малко на Роршахово петно е приличала и техниката е била – органичен печат върху тензух… после Мама я изпрала и така картината се загубила завинаги… а такава хубава светла охра съм използвал, може би и венецианско жълто… иначе отдавна не ползвам тази техника, оставил съм авангардистите да я ползват, те така или иначе се насират непрекъснато.

Та както казах – рокаджийските години. Малко се отплеснах от темата, ама в печатното издание ще пиша и за учителя ми по рисуване - Иван „Джовани“ Поповски, гимназията, за момичетата, които ме отбягваха, за първото ми момиче, за замерянето с павета пред кръчмата „Пловдив“, ей така, нà, сред паркираните коли… и други такива пловдивски работи.

Иначе започнахме с Пепи – Петър Писарски – китарист и композитор, основател на бандата „Атлас“ … започнахме да свирим кънтри с него в тоалетните на факултета по Архитектура във ВИАС, той с банджо, аз с хармоника. Що в тоалетните, ами там имаше хубава акустика… и публика идваше. От преподавателите, професор Диди Арнаудов, мир на праха му, много ни харесваше. Диди Арнаудов е един от хората, които са ми дали вдъхновение за дълги години напред, преподаваше ни история на Изкуството, предмет, който трябва да се учи от всички…

Та свирехме и се кефехме… (не знам дали и кефихме не е правилно) Пепи беше направил бандата „Следа“ с Бойко Трифонов и Силвия Райновска и скоро ме покани и мене. Той ще каже по-точно, вече бяха ли „Атлас“ или не, но си спомням, че заедно мислехме името, какво да бъде… Атлас беше избрано заради двойния смисъл… ако не знаете какъв е двойният смисъл на думата Атлас, съжалявам…

Тука пак има малко мъгла в главата ми, но скоро се появих на една репетиция с мелодията на парчето „Мързел“ в главата си… мисля, че част от натрапчивия мотив бях откраднал от едно соло на Джон Маклафлин или на Жан Люк Понти… откраднал в смисъл, свих го без да питам… така направихме първото си парче, пулсацията дойде от Бойко – Брат Огнена Вода, между нас го наричахме така… не съм сигурен, че идеше от пристрастеност към индиански романи. Ето го и текста на парчето:

Мързел

Цял ден в къщи аз лежа, тавана гледам и мълча,

нищо не правя и ме мързи, така я карам по цели дни

Ооооо, ненужен си ти

Ооооо, ненужен съм аз

Утре ставам, рано в шест, тичам в парка около час,

после в седем, леден душ, на работа тръгвам уверено аз

Ооооо, май сънуваш.

Ооооо, май сънувам.

Будилникът звънна: Ставай, момче! Мама се смее, водата тече.

Бързо се мия, хапвам завчас, на работа тръгвам, уверено аз.

Ооооо, пак ли сънуваш?

Ооооо, този път не сънувам.

Цял ден в службата седя, тавана гледам и мълча,

нищо не правя и ме мързи, така я карам по цели дни....

Ооооо, Преустройваш се ти

Ооооо, Преустройвам се аз...

 

Това: „Преустройваш се ти“ го добавихме, когато дойде Горби. Иначе лирическият герой преживява известен… всъщност нищо не преживява…

Тъй, сега се чудя, кое да си спомня…помня ли аз… няколко концерта направихме, предимно кънтри и Пепи написа текст за едно парче на „Ийгълс“ и му направихме кавър, записахме го в радиото.. ако нещо не е точно така, Пепи в неговата част от петокнижието ще ме поправи. След време към бандата се присъедини и Румен Александров – Батката. Батката си му казвам аз най-вече. Той стана басист на бандата и на акустична китара и банджо от време на време свиреше. С него има доста истории извън тази на групата, ама те са за книжното издание. Само не си мислете, че съм алчен за пари и всичко оставям за книжното - не, просто съм пристрастен към бирата, най вече!

Батката беше музикант от години и имаше много контакти в бранша и осигуряваше доста ангажименти. Най-хубавото беше свиренето всеки втори понеделник от месеца в читалище „Петър Берон“ така създадохме своя постоянна публика, имахме истински фенове. Обикновено много хора не успяваха да влязат, залата не беше голяма, лятото свирехме на двора и тогава се събираха повече хора. Помня лицата им, как се кефеха на музиката, как пееха парчетата с нас, имаше и много момичета сред тази публика. Момичетата са истинската цел на всеки музикант, това от мен да го знаете и ако някой ви каже нещо друго, значи не е истински музикант. Имам предвид рокаджиите. Класическите музиканти не са в тая категория, там се иска яко свирене по осем десет часа на ден, къде време за момичета.

Синьото кафе… там се събирахме, нещо като борса – за музика и за мадами, ако ме питаш. Аз по това време, около 84-та вече живеех на „Любен Каравелов“ точно зад художествената гимназия и за две минути стигах до Синьото и за толкова до Попа. Ама и тези, дето се събираха на Попа, стигаха за две минути до моята бърлога, а някои скоро почти се пренесоха при мен. По едно време ги проверявах дали имат 16 години, но после спрях, щото едно момиче ме измами с паспорта на по-голямата си сестра, та обезсмисли тая работа. Та сутрин, като се събудя, то под сутрин разбирай 11-12 часа, понякога приличаше на бежански лагер апартаментът, тела навсякъде по дивани, в легла, по пода… много тела, много възможности, казвам аз…. Един път, беше много странна история, ставам тихо, няма никой в апартамента, отивам в банята да си хвърля душ, а под душа едно момиче, бая височко, много добре сложено се къпе и ми се усмихва, ама аз се чудя каква е тя, защото не съм я виждал преди, а и вечерта си бях сам, нямаше купон. А тя влязла през кухненската врата откъм двора, спала на дивана и я заварвам под душа. Малко се стреснах аз, бая голяма ми се видя тя, голяма в смисъл - като героиня на Вагнер, едра искам да кажа, и понеже съм падал в тая вана там, тя е много хлъзгава вана, понеже има седяща част, не посмях да отговоря на усмивката.  Не знам колко години дават за това в Чистилището, ама аз съм агностик и при мен няма такива наказания, остава само съжалението ако пропуснеш нещо. Е,  страшно съжалявам. Толкова.

откъс

 

Интервю с Енил Енчев тук