по заглавие   по съдържание

Керана Ангелова: "Слънчогледи за Мария"

15.10.2013
Снимка 1

През една мрачна декемврийска привечер в Нюнен, където отскоро живееше семейството на пастора Ван Гог, се появи Винсент. Застана на прага на новия дом на баща си по-неканен от всякога, по-отчужден, по-чужд. Не бързаше да пристъпи. Стоеше. Хлътналите му очи светеха като вълчи, гладни и жестоко наранени от самота. Татко, прости, мамо, прости. Мълчаха в полумрака на стаята, не се сещаха да го поканят, не намираха думите, не можеха да простят. Майката се сепна по едно време, втурна се: Влез, сине, добре си дошъл. Не беше добре дошъл. Очакваха да е стъпил на крака, да е напреднал в живота, да е спрял да ц а п а или – ако продължава да го прави – поне да продава, да се е замогнал криво-ляво. Продавай, Винсент, всички цапачи продават и печелят, има луди, които харесват цапаници, намери и продавай. За пръв път му говореха по този начин. Сигурно не го мислеха искрено, сигурно беше им дотегнал окаяният му живот. Предизвикваха го, а не им беше присъщо. Без-раз-лично ми е! Важното е да цапам, как-т-т-то каз-з-звате, озъби им се. Освен това, идея си нямате колко всъщност съм напреднал. Напреднах, отдавна не съм чирак в рисуването, художник съм – може да ми вярвате, така както аз най-сетне си повярвах.

Аз, Винсент ван Гог, съм художник и няма връщане назад. Първи го нарекоха цапач. След тях – целият градец. Пука ми, к’во ме интересувате! Вече имам друг дом, без покрив и стени, моят дом е моето въображение, неистовото ми желание да създавам картини е моят дом. Аз съм домът си! Новата къща на родителите му беше достатъчно просторна, за да приюти и него. Обаче неприязън излъчваха стените, подът скърцаше зловещо, тухлите бяха ледени – Винсент вече беше започнал да усвоява света и неговата недоизказаност с папилите на пръстите и с върха на четката. Щом бащиният дом не ме приема и светът рано или късно ще ме отхвърли. Пука ми за света! Пука ми, къщата невинаги е дом, разбрахме се по въпроса. Избра си квартира - една дупка в сградата на обществената пералня.

Прибери се, синко, разстроена заплака един ден майка му. Знаеш колко те обичаме. Не е достатъчно да обичаш някого, трябва и да го приемаш, какъвто е, сви вежди Винсент. И нае квартирата. След нея – още по-дълбока дупка при клисаря на католическата църква. Превърна я във вехтошарница: прокъсани дамски шапки, стари обувки с изтрити подметки и с връзки на възли, пробити легени, налъми с протрити каишки, изоставени птичи гнезда… грозното е красиво.

Красивото е грозно. Красивото и грозното зависят от любовта. Зависят от нежността. Красивото и грозното ги създаваме ние. Не е задължително очите ми да виждат като очите на останалите. Ще рисувам всичко това, защото вълнува душата ми. Мамка му, ще рисувам! Красива е ето тази парцалива обувка, с излинелия гълъбов цвят, който прелива към ръбовете във виненочервено. И тези тежки кални боти – колко път са извървели само. Човекът ги е събул, стоят клюмнали, сякаш всичката умора е останала в тях. Красиви са уморените обувки, защото в тях спи извървеният път. Всичко тук е красиво. Особено птичите гнезда – пълни са със спомени. За птици. За новоизлюпени голишарчета. За песни. За птичо любене. За топлина. Какво знаем ние за птиците, едно нищо и никакво. За да знаем поне мъничко, трябва да сме летели. Трябва да сме узнали какво е летене. Красиви са грозните опърпани птичи гнезда. Мамка му, късат сърцето ми. Светът ме принуждава да спасявам онова, което му е чуждо и отвратително, като ме предизвиква да го преживявам любовно и да го рисувам. Да, всичката неприязън и омраза на света ме подтикват да си създам собствен любовен свят. Спасителен. Аз, Винсент ван Гог, благодаря на света за невежеството и омразата му, която превръщам в любов – така, както ти водата превърна във вино, далечен мой Господи единствен… И не вярвай Ти на онези, които твърдят, че съм безбожник – сам виждаш как се задъхвам от нежност пред птичите гнезда, виждаш как коленича пред тях и се треса от молитва, която не мога да изговоря с думи. Защото ти, Господи, си гнездото, в което всички ние се гушим един друг в самотата си, но за разлика от птиците, не успяваме да я припознаем като свобода – понеже още не сме се научили да летим.

 

откъс от новия роман на Керана Ангелова
"Слънчогледи за Мария",изд. ICU, София , 2013
художествено оформления: Невена Ангелова
редакция: Невена Дишлиева  - Кръстева
 
илюстрация: Георги Чепилев