по заглавие   по съдържание

Весела Ляхова: "Бежанци"

31.10.2013
Снимка 1

Коста Солаков стоеше като попарен пред трупа на момъка. Край ушите му прелитаха думи на изненада, покруса, възмущение, но всички те – някак неразбираеми. Вълна като треска се надигна в гърдите му. Сякаш всичко му се изясняваше изведнъж, с тая жертва. Живял е като в мъгла, със затулени уши и очи, та не е осъзнал какво става някъде наоколо, съвсем край нас. Толкова омраза, колкото е нужна за това злодеяние, не се събира наведнъж. Тя се изцежда капка по капка, като змийска отрова, трупа се в сърцата незабележимо, за да ги направи камък. Така са се предпазвали от отравяне римските императори – всеки ден се тровят по малко, докато станат накрая изтъкани само от отрова. Ала от какво се предпазва оня извършител, посял насилието в душата си и оставил го в себе си да се развие и цъфне! Грозотата на Щерьовата смърт беше страшна, още по-страшно беше безсмислието на жестокостта. Сега се почва – говореше примитивният надпис, никой няма да бъде подминат – казваше го изборът на жертвата.

В миг Коста се озова пред смразяващия въпрос: какво да правим. Прокънтя като ехо в главата му: трябва да се направи нещо, веднага! Не направим ли сега, утре ще е късно. И ще ставаме все по-беззащитни и самотни пред това, което ни се крои! Ще ни изловят като пилци, един по един в домовете ни, и нищо няма да остане от нас – имоти, земя, деца. Внезапно осъзна, че всичкият опит на самосъхранението от екзархийските времена досега, е ненужен, безполезен. Убийството на Щерьо го взриви, като бомба разруши живота – неговия и на тия уплашени и смълчани хора, които не си тръгваха, сякаш нямаше къде да идат. Сбъдваха се най-черните страхове.

От дъното на мегдана се зададе Георги Шишков. По домашни дрехи, гологлав, той бързаше насам.

Защо извикаха Шишкови? Да измият от спечената кръв мъртвото тяло, да погребат един нещастник? Тук трябва да се извикат Сократос, Ламбридис, всички, които празнуваха своето завръщане, защото ето цената му! Това насилие засяга и тях, независимо че навярно те не са го предизвикали. То изтегли междата и щат-не щат, постави хората от двете страни: едните прокуждани, другите – оставащи. Това, че тях ги гонят, че не им остават дори троха надежда, изведнъж лъсна с цялата си неотменимост.

Георги Шишков приближи до проснатия обезобразен труп. Наведе се непохватно над него, чудейки се какво да стори, извади от джоба си голяма кърпа и внимателно покри лицето му, сякаш се боеше да не му причини с докосването си още болка. Опита се да измъкне табелата през главата на убития, но връвта бе залепнала в кръв.

– Ех, каква я сториха сега? – с тих глас въздъхна той. Но на мегдана беше се възцарила такава тишина, че дори листата на чинара, изронени от вятъра, можеха да се чуят.

Коста Солаков изгледа съселяните си. Как сухи бяха очите им, как изопнати бяха лицата им, как отчаяни те не помръдваха от тоя есенен смъртен площад.

– Първо убиха отчето, сега – гайдарджията – излезе глас из народа. – Не се спират пред нищо.

Солаков усети гърдите си вледенени от някаква твърдина и решителност, а ума си бистър, мъдър. Разбра, че страданието е изострило до краен предел не само неговите чувства. Обърна се с лице към тълпата, сякаш търсеше кой се обади. Срещна множество погледи, чакащи, питащи, недоумяващи. Напрежение гнетеше въздуха като нажежен.

– Не се спират – подхвана той. – Няма да се спрат, докато не ни прогонят. Затуй е надписът на гърдите му – посочи той убития. Мислите му се подредиха: – Андартите не са прости разбойници. Те не искат жълтиците и нанизите на жените ни, не искат и честта ни. Искат земята ни, селата ни. Те не могат да ни простят, че ние сме тук родени, че дедите ни са тук родени. – Гласът му се засили, видя, че впериха очи в него. – Ние им пречим, защото сме тук от памтивека и им напомняме, че те са отскоро...  Селото сме основали, църквата сме ние построили, училището е наше, мегданът е наш, тоя чинар пак българска ръка го е садила. Това се изтръгва само силом. Тяхното насилие е страшно, то цели да ни изкорени и никой няма да им поиска сметка. На силния никой не иска сметка. Оня ден Папандреу държал реч по радио Лондон. Рекъл: най-сетне една Гърция за един народ, двайсетгодишните страдания на народа се увенчали с успех; Гърция победила и Турция, и България. В тая война Гърция не е воювала нито с България, нито с Турция, но се брои за победителка! Разчистват си вековните сметки от султанската империя и преди това! Белязания, Андон Чауш, Капа са изпълнителите на тая политика. Без угризения ще убиват селяни, а ще обявяват, че така освобождават земята си от врагове.

Никой не го прекъсна. Беше се възцарила предвестна тишина. Коста Солаков продължи:

– България дойде като обединителка. Ала радостта ни беше кратка. Пак й надвиха. Какво ни чака, като се изтегли и последният български войник? Изпитали сме го не веднъж и дваж! Но тоя път погубението ни ще е довека! Щом на един сирак посегнаха, какво ще последва...

Множеството мълчеше, сякаш чакаше да чуе свещена тайна. Той каза:

– България ще ни защити, в нея е нашето спасение!

Неясен шепот като ветрец премина сред хората, не се разбра за одобрение или възражение, но стихна в ново очакване.

– От две седмици гледате отвъд моста на Панега заминаващите талиги и си мислите: всеки сам решава дали да остане, или да поеме по пътищата. Ала такова нещо не се решава за себе си, зад дувара. Дуварите не могат да ни опазят, защото враждата не е явна, а подмолна. Който остане тук, трябва да е готов да се откаже от себе си, от българското си име, от езика си. – Ново вълнение премина през множеството. Коста усети, че думите му натежаха, но погледът му остана хладен като острие, което не жалеше никого, себе си също. Защото и неговите надежди се погребваха в днешните кратки есенни часове. Той продължи с ясен глас: – Вижте ги тия борци за свобода как действат – гърбом, срещу беззащитния. Инак как ще обяснят лице в лице своята жестокост! Какво ще стане с нас, ако останем? Обърнете се назад и погледнете – какво постигнахме ние в сравнение с нашите събратя в освободената родина? Как се усъвършенствахме, можехме ли да се образоваме и израснем, да сътворим нещо от ония работи, които са честта на един просветен народ? Погледнете и ще видите все същото – гнет и мизерия са ни отредени, защото ни считат за твърде нищожни, за да се съобразят с нашите стремежи. Заплахата сега е да останем или да бъдем живи. По-добре е да сме живи. Може да не си победител над беззаконието, но не оставяй то да те победи нито изкуши. Бог да прости мъртвия, а живите да спаси

Солаков млъкна. Думите му бяха излезли из него наведнъж, гладко, сякаш някой друг говори. Сам не знаеше кога са се родили и колко дълго са събирали сили, но сега се учуди на себе си, на заблудите, в които е тънел до преди седмица, ден, час. Не е виждал, че около него светът се тресе! Въстания, войни, нападения, престрелки – и той с неговия градеж по средата. Кой гради върху вулкан? Надеждата да стихне злото от само себе си, старателно хранена с кротост и страх, сега му се видя жалка, лъжовна. Затова беше длъжен да изрече пред своите съселяни всичко насъбрано, без да се страхува, че ги подтиква към решение, взето от него. А те стояха отпред, смазани, уморени, сякаш не вярваха, че това е краят. А той знаеше, подир всеки край има ново начало. Колкото е по-безжалостен краят, толкова е по-силно следващото начало. Като смъртта и живота – не се ражда нов стрък, дорде не изчезне до дъно старото семе. Да, зловоние и болка се разнася при всеки край – и той понесе тая палеща болка, но тъй е предвидено с живаго.

Изтрополи конски впряг. Идваха за мъртвия.

В тоя момент откъм римския мост избуча автомобил. По цял ден се точеха машините по шосето, ала никоя не се отбиваше насам. Шумът се усили, докато на мегдана се появи ниска кола, каквито се срещаха само в градовете. Тя спря, приковала погледите върху себе си. Види се, мегданът не беше крайната й цел, защото няколко време никой не се показваше от нея. Тъкмо да си припомнят: това бе същият автомобил, с който преди години дъщерите на свещеника го отведоха в Солун.

От кметството излязоха партизаните. Досега те се криеха заради пребития гайдарджия, но любопитството, събудено от необичайното посещение, ги извади навън.

Вратата на колата се отвори, от нея тромаво се измъкна отец Спирос. Беше съвсем побелял, остарял, но все така с едра изправена фигура. Нахлупи калимавката, разтърси рамене и с облекчение огледа площада, необичайно пуст и смълчан. Застанал на средата, между двете групи съселяни, разделени – едните  пред училищния двор, посърнали като на погребение, другите пред кметството виновни – той сякаш разсъждаваше накъде да се обърне.

През стъклото подаде лице млада жена, дъщеря му, и извика след него да идат първо дома. Старецът не й отвърна.

От къщите наоколо заприиждаха хора, мълниеносно научили за завръщането на селския свещеник.

– Отче, добре дошъл, отче! – втурнаха се с радостни възгласи неговите сънародници. – Благослови, отче!

Отец Спирос ги посрещна с вдигнати ръце, сякаш готов да прегърне всички вкупом. Кръстеше множеството и не можеше да направи нито крачка от наобиколилите го хора. Той хвърли поглед към опечалените пред училището, ала те само гледаха чуждата радост и мълчаха, никой не се доближи. Свещеникът разбута тълпата, освободи се и се отправи към другите, сякаш разбрал, че там имат повече нужда от него. Никой от гърците не го последва, двете групи така си останаха разделени на общия мегдан.

В тоя момент бяха натоварили трупа на каруцата. Коста Солаков, наблюдавал посрещането на свещеника, излезе пред своите. Отец Спирос вдигна десница, прекръсти печалното събрание и погледна мъртвия. Отведнъж беше ясно какво се е случило. Такива неща бяха нещо обичайно напоследък.

– Добре дошъл, отче – продума Коста, но не се наведе да му целуне ръка.

– Добре заварил – отвърна по обичая отец Спирос Караянидис.

– Не ни заварваш добре, отче – горчиво уточни Солаков. – Идваш си за опело.

Иззад гърба му се чу ридание, мъжът продължи:

– Ще поемеш ли опелото на Щерьо? Тия, които го затриха, убиха преди и отец Димитър, та си нямаме свещеник. Все са ваши.

– Бог да прости мъртвия, но убийците не може да са наши.

– Прав си, убиецът е ничий, никой не го иска в своето общество.

– Костас му, ний с вас нямаме що да делим.

– Нямаме, но сме разделени. На нас, на гърците и българите, всичко ни е на обратно. Вие идвате, ние си отиваме, вие се радвате, ние скърбим.

– Всинца сме християни, злодеите са напаст еднакво за нас и вас.

– Сега християнството ни няма значение, разделението е друго... Вие избягахте заради нашите управници, нас ни прокудиха вашите управници.

– Свят голям, има място за всякакъв народ – рече свещеникът.

– Само ако има доверие – отвърна Коста. – Вие на нас не вярвате, и ние на вас не вярваме.

Коста Солаков замълча, а свещеникът понечи да каже нещо, но отзад се чу уплашен възглас, който прикова погледите:

– Пожар!

От стария харман, на високото, където беше Солаковият градеж, се издигаха гъсти черни облаци. Странно, как не бяха ги забелязали! Беше се добре разгоряло, димни валма като подгонени се разбягваха на всички посоки, носени от вятъра. Под тях лумнаха огнени езици, които мигом взеха мощ, издигнаха се към небето. Огънят беше толкова буен, че дотук долетя пращенето на дърветата, погълнати от стихията.

– Който го стори, легна му сърце на място – тежко изпусна пред себе си Коста Солаков и се втурна натам. Неколцина мъже го последваха. Те нямаха никакви шансове да надвият стихията.

Отец Спирос, изоставен от българите, отпрати у дома лимузината и с едри крачки се насочи към партизаните, към натрупаните пред кметството свои посрещачи.

– Не чакайте! Бийте камбана! Донесете ведра и бягайте да гасите!

Сократос и другите се разпоредиха за каруца и бъчви с вода.

Камбана заби ситно, тревожно. Събра се цяло село. Повечето, като видяха, че пожарът е далече от къщите, а и вече е неспасяем, останаха си по местата и се впуснаха в коментари:

– Изгориха Коста Солаков.

– Кой е бил?

– Той няма да се покаже.

– Който и да е, позор за гърците!

– Който уби Щерьо.

– Да се направи разследване.

– Можеш ли да хванеш четниците? Та че и да ги съдиш!

– Днеска са били тук, до довечера ги няма...

Българите мислеха за друго.

– Няма живот за нас...

И гледаха към харманите, където доброволците напразно се бореха с огъня. Не разчитаха на възмездие, просто чакаха да приключат двете нещастия, стоварени днес върху им: погребението на Щерьо и пожарът на Солаковото стопанство.

След час черковната камбана удари отново, този път на умряло – тежко, бавно, печално. Хората се пръснаха. Гърците си хванаха работата. Българите стъкмяваха багажа си, като час по час наблюдаваха горящата височина.

Денят превали. По мръкнало заревото над селото сви огнените си езици и постепенно се утиши. Постройка не беше останала, само обгорели димящи греди, грозно стърчащи и разкривени.

Коста Солаков, борил се часове с огъня, осъзна, че нищо не може да бъде спасено. Водата и пръстта, които хвърляха, за миг надмогваха на огъня, но после той отново се разискряше от жаравата на друго място и лумваше нагоре. Целият осажден, зачервен, ядосан, той спря помагачите си и сам захвърли ведрото. Седна на земята гърбом към пожара и отпусна ръце на земята. Пред очите му се въртяха жълти кръгове като огнени дискове. Тлеещият огън отзад изпускаше топлина като пещ, а тялото му копнееше за хлад. Никаква мисъл нямаше в главата му. Хората, като сенки се изнизаха към селото. Някой се опита да го вдигне, да го отведе, но той махна с ръка:

– Остави ме, върви си. Нямам нужда от помощ.

Трябваше му само малко време да отдъхне. Не изпитваше жал нито болка, не искаше да обяснява нито да приема съчувствие. Беше го казал: ако искаме да сме живи... България е спасението ни. Изведнъж в празното му съзнание изплува съученикът му от гимназията Асен Казанджиев. Тогава той го викаше в България, но Коста се подчини на баща си вместо на желанията си. Ако беше избрал свободата, нямаше да стои на тоя обгорял кръстопът. Съжаление ли беше това? Не, не – та нали все пак избираше свободата, даже сега много по-ясно, защото какво е за младия човек свободата – тя е като въздуха, а за него, зрелия мъж, когото уважават и българи, и гърци, е и пример, отговорност! Просто сега няма за кога да отлага, няма връщане назад. Щом го е казал, щом го е проповядвал, дай Бог сили и сам да го стори – пред своята съвест и пред погледите на другите. Това е краят на всички героизми, на всички надежди, със старото е свършено во веки веков.

 

откъс от романа на Весела Ляхова

"Бежанци", ИК "Жанет 45", 2013

 


 

ВИЗИТНА КАРТИЧКА

Весела Ляхова е родена в гр. Пазарджик. Завършва българска филология в СУ "Св. Климент Охридски" през 1985 г. Живее и работи в София. От 1980 г. публикува разкази в централния печат. Лауреат на литературния конкурс "Цветан Зангов" през 1987 г. Автор на белетристичната книга "До слънцето" (1993), сборник с новели, и на монографичната биография изследване "Живот мисия. Книга за проф. д-р Цеко Торбов" (2001). "Бежанци" е първият й роман.

 


 

редактор: Христина Мирчева