Елеонора Пенева: "Лява предна обувка"

Вълнуващо е да летиш. Яхнал метлата на мислите, кръжиш над покривите, финтираш между антените и краката ти леко докосват върха на тополите. В такива моменти къщите, блоковете и целият пейзаж са просто детска рисунка, а дъждът, който вали от четирсет дни, може само да ти поклати шапката.

Да кажем, че седях на креслото, или лежах на леглото, пък може и да съм висяла с привързан крак за лампата в таванската стаичка на хазаите. Малко и скосено като хралупа, с напукан таван и дървен под, стайчето си имаше всичко – и врата, и мишки, и две прозорчета с пердета. А аз разполагах с цели две небета и можех спокойно да се развявам – кеф ти на първото, кеф ти на второто небе.

Поне така си мислех до момента, в който телефонът се събуди. Този невзрачен истукан понякога оживяваше и можех с часове да говоря, да се смея, да му се моля и да му се кланям. Смених си позата, хвърлих метлата, сресах се и тъкмо се чудех дали да се преоблека, телефонът пак се обади. Трябваше спешно да му обърна внимание, преди да си е помислил, че ме няма в стаята.

             – Ало, да, моля – заставам в лигава поза и наблюдавам черното паяче, което се спуска над главата ми. Телефонът мълчи! Тоя номер ми беше ясен, но се престорих на тъпа и попитах: – Ало, кой се обажда?...

Телефонът продължаваше да мълчи, а паячето се спусна върху носа ми и забърза нагоре по челото. Стоях като коронясана жаба в средата на стаята и се чудех къде да си навра слушалката.

Предусетил интимните ми намерения, телефонът изсъска: “Да пукнеш дано!” И ритна вилката.

Тук вече трябваше да кажа мармалад, но аз предпочетох да зеленея в средата на стаята и да стискам слушалката.

“Да пукнеш дано” – това приказка за телефон ли е? Един възпитан човек... Ама какъв възпитан човек – дори аз не бих си позволила подобно нещо! И изобщо на кое място в Менделеевата таблица кръжат подобни елементи?

“Да пукнеш дано!” – опитах.

Облегнах се на стената, която в този момент залитна да падне или просто беше решила да избяга от стаята, таванът се пропука още повече, а дъждът, който валеше от четирсет дни, сега вече проби стъклата.

И на целия този конфуз нямах пушка да се застрелям!

Продължавах да подпирам стената, макар че точно сега ми беше все едно дали ще остане в стаята. Ослушвах се за онзи хлъзгав глас с раздвоеното езиче и се чудех дали е човешки.

Същество от подземния свят е успяло да избута някоя шахта и да се обади по телефона, зла сила се е уплела в жиците, полтъргайст, извънземни, вещици, кикимори, гигивези Дракула?!..

Окараконджих се от мисли и предположения.

Стената омаля от притеснения и леко-леко взе да пука, сякаш някой й беше скочил на гърба и тя се чудеше къде да го занесе и на кого да го остави.

             – Ако падаш – падай, ако се махаш – махай се, само спри да пъшкаш и да ме изнервяш допълнително! – ритнах я в хълбока и се преместих на креслото.

Не мога да понасям някой да пъшка вместо мен. Както не можех да се помиря с мисълта, че това не беше гласът на Дракула. Той да падне толкова ниско, та лично да ми се обади?!... Изключено беше някоя пляса да се побърка дотолкова, че да се набута с цял жетон за развлечение.

Трябва да е онзи кюнлия – съседът, изпeркал от мания за величие. Той, естествено, не беше диагностициран, и обвиняваше цялата държава в заговор. Но фактът, че всички около него се държаха като професионални доктори, говореше в полза на държавата.

Ето, започва да ми играе окото, да ми трепери брадата и даже вдигам температура от внушения и съображения за сигурност. По този начин, така – за себе си – преоткрих закона за инерцията, а именно: че психическите натрупвания водят  до органически изменения.

Трябваше да спра да мисля и да го подозирам, защото иначе нямаше да се спра да сляза два етажа по-надолу, да го хвана за косата и да го влача по цялото поречие на Марица. Навярно щях да се успокоя чак на турската граница и да го предам на местните власти.

В този ред на мисли доста добре ми дойде едно предложение за кръчма, което бях отхвърлила преди четвърт час с извинението, че съм много уморена, дрън-дрън.

По-добре на кръчма, рекох си аз и скочих от прозореца.

Пъъ-ърр, стой! Вънка вали, а аз нямам чадър.

Върнах се обратно, за да установя, че и в къщи няма чадър, но поне ще си обуя обувките и ще изляза през вратата, което е за предпочитане пред реалната угроза да изкарам акъла на комшиите. Речено – сторено: влязох в обувките и излязох през вратата.

...Сутринта обаче! Тази сутрин не бях я предвидила, главата ми – камбанария (данъ – даанъъ), и едни високочестотни шумове (фиуу – фиу) – все едно, че съм спала на летището, а косата ми нащерена, все едно че съм драла котките на летището. Вървя по пода, обаче пистата хлъзгава и аз с един троен аксел се намирам зад вратата, под метлата – където ми е мястото. Боклук с боклука ти…

Трябва да си бия дузпата, преди да съм пукнала – размишлявам с пилешкия си мозък. Ама и аз съм една, що не пукнах още вчера, когато ме помолиха, ами отидох на летището и се напих като свиня. Глупости, какви ги дрънкам, нямаше никакво летище, пихме в един гараж на две преки от къщи. Слагам дясна обувка на ляв крак, но с другата виждам зор и решавам да си потърся чадъра.

Знам, че го няма, но искам, така, малко да ми поутихне главата. Оглеждам стаята, която точно сега ми заприлича на кучешка колиба, а една кучка зад вратата се мъчеше да обуе лява предна обувка на заден крак... И нямаше, нямаше кой да я гръмне.

Елеонора Пенева в "Диаскоп": "Груб строеж"

Другите за нея: "21 разказа за душата"

илюстрация: Георги Чепилев     

редактор: Христина Мирчева