по заглавие   по съдържание

Силвия Томова: С какво ме спечели "Клетката" на Детелина Барутчиева?

06.12.2013
Снимка 1

Очакване на поощрение, очакване на уволнение от работа, очакване на любов, очакване на пътуване, очакване на среща, очакване на самото бъдеще. И колкото и забавни да изглеждат ситуациите, вплетени в това предверие на чакащите, те сякаш нямат излаз към светлината, обречени са, хванати са в клетка.

Отзив на Силвия Томова за новия роман на Детелина Барутчиева "Клетката"

Не е лесно да се говори за книгите на Детелина Барутчиева. Нейните разкази, а и романи, не се подчиняват на модата на деня – не впрягат вниманието на читателя от първия ред, за да следи и сам да разгадае вплетена криминална загадка или да тръпне, притаил дъх, за сложните или не чак дотам любовни авантюри на героите. Барутчиева пише като бунтар, който не желае да се вслушва в други гласове освен този на своята интуиция, а посоката, която неотклонно следва, е подчинена единствено на натюрела на героите, които обаче сякаш тя самата отказва да контролира.

По своето същество и романът, който ви предстои да прочетете, има такава тъкан. Той прилича на модерен европейски филм, в който на режисьора е необходим само един щрих, за да опише цял характер, а в случая с Детелина две реплики между нейните героини са по-красноречиви за техния нрав, отколкото биха били стотици думи. Барутчиева обаче е силна не само в кинематографичността, така умело вплетена във всичките й творби. Тя не си позволява за разлика от редица съвременни автори да налага готови решения, не подценява читателя, за да го води сляпо през своите светове, а се осланя на неговата интелигентност. По същия начин както го правят художниците, чиято картина ви поглъща не толкова с изобразените образи, а с настроението, което творбата излъчва, с чувството, което ще остане след това, с ненадейното решение, което изобразеното, и без да сте търсили специално отговори, ще ви подскаже.

С какво ме спечели „Клетката“? С реализма, живия диалог, драматургията, вложена в текста.

Когато се впуснете между страниците на тази книга, ще останете удивени колко малко измислица има в нея. Всеки един персонаж сякаш е влязъл в тази книга за кратко, талантът на Барутчиева го е уловил в определен миг, някакъв отрязък от неговото битие, но след прочита на книгата този персонаж продължава да съществува. Той може да е дамата отдясно на вас, някой от публиката, който дори не подозира, че е станал герой на роман и че някой вече го е наблюдавал, разгадал го е и го е превърнал и в литература. А за мен тези неща, които изброих, правят една книга наистина добра, наистина убедителна и безспорно провокативна.  А и животът на измислицата, колкото и да е изкусна тя, е кратък, докато книгите, написани с талант, съществуват и вън от света на изкуството, те преливат в реалността, ако и не винаги да дават решения за нея. А романът на Барутчиева е такъв. Той е съвременен, но не в смисъла на злободневен, кратък е, но не като бърза закуска, не е четиво за метрото или ленив следобед.

Книгата създава своеобразен клаустрофобичен свят, в който героите имат двойнствен живот. Всеки един от тях обитава най-малко две вселени. Светът, който насила си принуден да делиш с други човешки същества, светът, който уж създавате заедно, и накрая - третият свят, който е истински, но контурите му се губят в общата какофония. Над всичко това обаче има и един четвърти свят – този на наблюдателя, на този, който трябва да се появи, подобно на Годо, но никой не знае дали това ще се случи, нито кога, нито пък дори този, който всички очакват действително съществува. И колкото и възможности за бягство да създава този сюжет, изпъстрен с обрати, с поквари и лекомислие, всички, дори онези, на които им тежи, отказват да избягат, отказват свободата. Сюжетът създава възможности за обрат, сякаш всички врати пред героите се отварят – те имат мечти, готови решения, енергични са, но очакването, а не страхът ги спира.

Очакване на поощрение, очакване на уволнение от работа, очакване на любов, очакване на пътуване, очакване на среща, очакване на самото бъдеще. И колкото и забавни да изглеждат ситуациите, вплетени в това предверие на чакащите, те сякаш нямат излаз към светлината, обречени са, хванати са в клетка. Може би и затова една от героините в книгата сключва брак по интернет, абсолютно виртуален такъв, който й гарантира любов, но само виртуална, обещава й най-красивите градове на света, но в които тя може да се разхожда само през екрана на компютъра си. Друг персонаж пък бяга, с помощта на алкохола, във вътрешните си обитания, което го прави абсолютно неадекватен за всичко, което се случва в същата тази чакалня. Трети, подчертано, живее в измислен свят, който обаче бива представен на останалите като истинско постижение.

Разбира се, задачата на този текст не е да ви разказвам книгата, а само да ви насоча към един от възможните нейни прочити. На пръв поглед всяка една от историите, които присъстват в книгата, може да изглежда откъсната от останалите и самостойна, но силата на този роман е именно в това майсторско подвеждане. Дори Барутчиева на едно място в романа си казва, че присъствието ни в този свят наподобява на ехо – тук е, обаче го няма. За мен това е една от най-сполучливите метафори в книгата. Тя и накъсо донякъде дава и ключа за разгадаване на романа. Шефът, този, който всичко вижда и контролира, може да бъде така познатият ни Биг Брадър, може да бъде и Годо, може да бъде дори Бог. В пространството, което обитаваме, ние се чуваме, разменяме думи, но извън този наш общ, клаустрофобичен, свят те не се чуват. Няма ехо, което да ни потвърди, че съществуваме. А и в романа липсват открити пространства. Това, което се вижда през прозореца, ни изправя до нова клетка, а това, което се вижда от нея към нас е отново едно затворено в собствените си мисли същество.

Дори краят на света в книгата на Барутчиева е овеществен. Той не е взрив на вселени, в който изчезват планети и галактики, а апокалипсис, който ще срути само сградите, които обитаваме. А единственото, което ще оцелее, няма характер. То е угодно, безцветно, дисциплинирано и ужасно скучно човешко същество, което ще организира наново света като подреди офиса.

„Клетката“ на Детелина Барутчиева е жив, убедителен, богат роман, който деликатно ще ви преведе през света, за да ви го покаже и по този начин да го обясни, без да се налага. Красотата на тази книга не е в извода, който неизбежно се откроява накрая, а в начина, по който той е бил достигнат. Стилно, с онова майсторство, на което са способни френските режисьори от новата вълна. При тях никога не се знае нищо със сигурност. Винаги остава една отворена врата. А това е силната, овладяна, и талантлива литература.

Приятно четене!