по заглавие   по съдържание

Ина Иванова: "Северна стая"

09.12.2013
Снимка 1

Краката му мръзнеха. Проклетата мъгла се беше просмукала навсякъде, сутринта коленете му скърцаха като каруци. Калин отпи от греяната ракия и опря ръкав в наболата си брада. Платът отзивчиво изпука под острите върхове на космите.

- Няма да се мърда днес оттук, братче.

Антони дигна поглед от клечката, която дялкаше. Скулптор, к`во да го правиш! Мълчалив за десетима, тежък, с големи, месести ръце. И не може да стои, без да прави нещо.

Едно време в Академията ходеше с пакет детски пластилин в джоба. Заседнеха ли някъде, вадеше топче – обикновено с гнуснозелен или мърлявосин цвят – и почваше да вае. Коронният му номер обаче беше да направи пластилинена монета с профил, ама не на римски император, а на сътрапезник. Харесаше ли жена, правеше пред нея червена „монета” (червения пластилин къташе в отделен джоб), слагаше ù по усет един нисък кок, от което профилът добиваше изящество и без да хаби много приказки, можеше да претендира за телефона или сърцето ù.

Естествено, завиждаха му искрено и последователно. Обаче не отмъстително. Мъст имаше само, когато на сборни изложби неговите работи се забелязваха и оценяваха от критиката. Е, тогава вече знайни и незнайни завистници впримчваха цялата си изобретателност, за да му разкажат играта. И му я разказваха. Сега му викат „конкуренция”.

В ония смешни, но железни времена, Антони – тънко момче, на което по болест казармата се беше разминала – оцеля заради подходящия си работническо-яташки произход. Носеше домашен керемиденочервен пуловер, даваше обяснения на кварталния (и той си знае на кого още) поне два пъти месечно и псуваше на майка и леля. Зиме киснеше с часове в читалнята, гледаше репродукции с присвити очи. Смесваше алкохоли из главата си и пластилинени топчета из джобовете. Ходеше винаги срещу вятъра, вееше рошав перчем из всички криви, потайни улички.

После се ожени един-два пъти, поразложи се битово още един-два и накрая се оттегли в дълго мълчание. И в правене на малки пластики. Известността му в тесни кръгове растеше, а в широки – съвсем се размина с възможността да пеят дитирамби за името му. Завистта около него вече беше станала плътна и някак беше поомачкала ентусиазма му. В такава атмосфера се раждат обаче истинските, проверени приятелства.

Мислите на Калин тежко и мързеливо кръжаха из главата. Отсреща планината, зачулена с бяло, тегнеше над селските баири.

- Едно време майка и татко продали всичко за апартамент във Видин, после и него – за гарсониера в София, пък аз сега, гледаш ли – избягах на село и ако ми направят още две откупки, ще сменя тоя идиотски балатум за дъсчен под. С кой акъл сме бягали от къщите в оня дрънчащ град?

Антони дигна рамене. Той на истински въпроси не винаги отговаряше, пък на риторични ли?! Спокойно, деликатно даже изчака продължението, да не наруши с нищо ритъма на приятеля си, да дочака всеки завой на мисълта му.

- Ей там, в кьошето, – продължи бавно Калин – отлепих балатума и отдолу лъсна дюшеме. Хубаво, старо дюшеме с ей-толкова широки дъски. Съсипано. Майка им стара, отгоре мазали с обущарско лепило и разстлали от край до край тая гумена простотия.

- Остаряваш! Човек като вземе да мисли за къщи вместо за жени, значи е остарял.

- Бабината ти! Остарял. Що не вземеш да останеш докато се вдигне мъглата и ще разбереш защо се тука живее.

В мигове на особено разчувстване Калин налучкваше някак сляпо видинския словоред, който беше чувал само в най-ранно детство.

След четвъртата им греяна ракия стана ясно, че мъглата няма намерение да се вдига, но зад баирите отсреща слънцето пада и опитните им очи отбелязаха мимоходом  посиняването на въздуха. Привечер.

Препекоха наденици върху решетката на камината, мазнината закапа, зацвърча и замириса апетитно. Източиха домашно вино – тъмно, малко стипчиво. Зъбите им се оцветиха. На масата капнаха няколко едри капки. Доброто вино не пада на дребни зърна. И с добрите разговори е така.

Вън шумата громолеше под струите на урината им, нали никой свестен мъж няма да ходи до някаква фаянсова тоалетна на другия край на къщата, щом може да излезе навън и на чист въздух, насаме с напредналата есен, да облекчи душата си. Да си докаже,че не се е съвсем погражданил.

Нощта напредна, главите им вече шумяха, мъглата отвън се пресели в уморените им мозъци. Разговорите станаха меки и окръглената атмосфера край облата маса върна Калин към любимите му мисли за барачката в двора. Изчака Антони да се облегне и в уюта на пиянското си вцепенение започна. Сега е безопасно и приемливо да е сантиментален. Добър.

- Като я купих тая къща, и през ум не ми мина колко неща ще намеря. Уж празна ми я продадоха. Гардеробите миришат на лавандула и нафталин. В старото елтабло тука, на коридора, намерих кибрит. Ти да видиш кибрит – главичките му като едър ориз, братче. Палиш, съска… като фугас съска, значи. В мазето – стари лимонадени шишета с керамични запушалки. Не съм виждал досега такива, само на картина. В градината да не ти разправям що цвете изникна – от предишната стопанка. Растенията си знаят мястото и времето.

Двамата си сипаха още малко от миризливото вино, в което Калин слагаше някакви смоли. Беше стара традиция тая, гърците даже са пантентовали „Рецина”-та и само те имат право да я приготвят и продават на ошеметените туристи. Художникът обаче си имаше магия, той ароматизираше домашното си сухо червено вино по рецепта на дядо си и не пропускаше случай да изкоментира „педерастките алепски пинии, с които само бели вина можеш да правиш.”

- На църква ми мирише в устата, бе Калине! Твойта бъчва да не е храм, бе?! – Прошумоля с устни Антони. Едрите му ръце помръднаха, все едно вае думите повече с тях, отколкото с мисълта си.

- Баба ти е храм!

Художникът пи, огледа преценяващо чашата си и реши да скочи в дълбокото:

- Слушай. Ей там, в бараката, намерих два сандъка книги. Половината барака е пълна с нарязани дърва, харизаха ми ги, а край северната стена – два сандъка един върху друг качени. Пълни с книги. Мирише на библиотека, братче. Пренесох ги онзи ден тука да ги прегледам.

- И?! – Оживи се кой знае защо Антони.

Гледай ти, приключение му се дощяло!

- И... нищо. Стари списания и книги от 50-те години. Учебници по селскостопанска техника, двигатели разни, трактори. Между тях брошурки за народното стопанство и други народни щуротии. Клишета, клишета… Даже жалост не изпитваш, докато ги четеш. И нашите неща така ще звучат след половин – един век. „Капитан Немо” струва повече от цялата полезна техника  и схемите в тия учебници.

- Хм. Що ?

- „Капитан Немо” е въображение, бе братче! Полет! – има си номер в тоя живот Калин. Ползва категоричността като аргумент, в повечето случай му върши работа. Виното също помага според силите си. – А селското стопанство е таблици, малко Маркс и тук-там трактор, разглобен на детайли. Нали видях?!

- Баща ми е учил двигатели с вътрешно горене, Калине. – гласът на скулптора пробуча тежко и успокоително. - И Маркс, и ДИАМАТ, и каквото още там. Това все пак бяха научните книги. И с тях работи, докато се пенсионира. А дали е чел научна фантастика, не знам. Аз не съм.

Разговорите им никога не са били последователни. Те си имат вътрешна логика и всеки си върви по неговата писта. Някъде по средата на думата се срещат и се разбират. И тогава им става малко неловко, затова стават саркастични. Открай време са така. С годините само се научиха кога могат и кога не бива да се прекъсват, поомекнаха някак.

- Да. Слушай сега – ровя аз из тия книги. Пожълтели, ама непохабени. Нали се сещаш – трошливи вече, туткалът и хартията колко да са трайни! Хубави книги, пък непотребни. Дожаля ми.

- Изхвърли ли ги?

- Не.

- Какво ще ги правиш?

- Не мога да ги хвърля, братче. Няма да ги чета. Не мога и тука да ги струпам. А оставя ли ги в ония сандъци – ще мухлясат, ще изтлеят. Бараката фири отвсякъде.

- Погреби ги – пробва чувството си за хумор Антони. То е здравеняшко, мъжко чувство, месесто.

„Като ръцете му”, помисли си Калин и загледа топчестите възглавнички на скулптора. И валчестите му длани погледна. Ще вземе да му ги нарисува един ден ръцете. Със златна монета с римски профил между пръстите. Да я върти така и да проблясва… да е ясно за посветените, че не държи вече пластилин приятеля му. Че от друга проба му е изкуството.

- Ти тая стена тука виждаш ли я? Външна е. Северна, баш срещу вятъра. Едно време хората така са си строили къщите, братче – да обръщат гръб на ветровете. А ние сме повдигнали поли и на всеки кръстопът метани правим, все едно… както и да е.

Виното в каната свършваше и Калин излезе да наточи още. Утайката му вярно на храм намирисваше от смолата. Той внимателно завъртя канелката на дъбовото буренце и прецеди с голямата цедка.

Когато се върна, Антони беше обронил глава върху пестниците си и спеше. Нежно спеше, като човек, дошъл отдалеч и за една нощ само. Като гостенин. Така ще е най-лесно, на пияното му теме сега ще си каже най-съкровеното Калин.

- И тука, братче, на тая стена съм решил да ги наредя тия тъпи, ненужни книги. Тия жални, остарели хартии. Да подпират и те с гърбовете си къщата. После ще накова една рамка, ще сложа отгоре гипсокартон и те ти! Изолация. Друго е натурален материал да ти крепи къщата. И сила – трактори и думи. Пък книгите ще си останат като в Ноев ковчег. Ще ги глътне северната стена. И другия път като дойдеш, ще ти мирише на училище и на храм.

- М-хм. Идиот. При тебе винаги на терпентин мирише – промърморва Антони.

Всичко е чул, дяволът! Ни оная валчеста мъгла от планината, ни ракията са могли да му замъглят акъла. Скулптор от висока проба... що спирт е изпил! Добре, че не е прието между приятели да коментират на трезво това, което пияни са си казали.

 

Ина Иванова в "Диаскоп":  "Името на неделята"
                                                "Оня вятър"
                                                "Остров, пронизан от светлина"