Блестящият сборник с проза на Лори Лий, празнуващ живота, живян и изгубен

Автор: Елън Врана

"Всички сме част от безкрайна сага. Да, избледняваме, но се появяваме отново в още по-ярки цветове.“

(Лори Лий)

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Според британския писател Лори Лий, писането на автобиография всъщност е „да приспиш духовете и да си подредиш мислите.“ Полската поетеса Вислава Шимборска пише, че „всеки мемоарист оставя след себе си по-голяма или по-малка прилика с хората, които е познавал, редом с два автопортрета.“ Те са каквото са и както другите искат да ни виждат. В същото време, в мемоарите си, озаглавени „Някакъв живот“, Греъм Грийн посочва натиска да ексхумира себе си от миналото изцяло заради това, което е сега и е бил тогава. Тъй трудна е задачата да скицираме миналото си „аз“, че никак не е чудно, че има толкова много интерпретации. Имаме късмета да живеем във време, когато автобиографичните есета на Лори Лий (1914-1997) „Не мога да остана дълго“ се преиздават със значителна скорост.

Излишният спомен е не само унищожител; той може да отрече самото съществуване на някого. Незапомнен ден е като неродена душа, по-лошо отколкото никога да не се е случвал. Действително, какво е било онова лято, ако не се помни? Онова пътуване? Онова проявление на любов? На кого се е случило, ако не ви е оставило нищо?

Този хубав очарователен мъж, прекалено романтичен, жадува да се пренесе в дните с портокали в коледния чорап и малките селски къщи по уличките с дървета от двете страни.

"Мили кестенови дървета“ на Хауард Фипс

Лий израства в селскостопанска общност в Котсуолд, която първо напуска на 19 г. и към която се завръща 25 г. по-късно. Въпреки това, той постоянно „пътува“ към миналото си и всяко есе е пропито от дълбок копнеж да се завърне към „каквото е било преди“.

Светът ми на осем годишно момче няма проблеми с езика, няма паспорти, бариери, ограничения и пари. Плосък е като панделка, дълга около милион мили и малко по-широка от пътеката в градината. Започва от ъгъла на спалнята, сред плюшените слончета и немски шлемове, и изстрелва в космоса ярка цветна линия.

Лий е притежавал дарбите на писателя: чувствителност, чувство за хумор, любов към езика и заразителна страст да наблюдава, както и любов към спомена. При все това, Лий е знаел, че „най-голямата пречка при автобиографиите е писателската цензура на самия себе си“, т.е. вододела между спомен и реалност.

"Ниша в ъгъла, къщата на Глийб" – дърворезба на Хауърд Фипс

Британският поет А. Е. Хусман пише от място, за което копнее, много подобно на Лий. Като хомосексуален той се е чувствал „встрани“, когато това е било незаконно във Великобритания и се е смятало за морален упадък. Но, подобно на Лий, стихотворенията му са пълни с чувство за „това, което никога няма да се случи“. Като Лий (а и много други), Хусман е усещал този копнеж най-много, когато се разхождал в провинцията.

Фотография: Елън Врана

За разлика от Хусман, творчеството на Лий, по собствените му думи, „е празнуване на живота“. Темите варират от пътувания до първата любов, апетит, удоволствия, писане и контраста между хората в града и провинцията.

Един от най-ранните ми спомени е малко момче, седнало на улица в селото ни, заобиколено от група старци с посивели бакенбарди. Отегчено и напрегнато, мислите му някъде другаде, то чете с напевен глас новините от войната от смачкан вестник. [...] Точно по този начин се натъкнах за първи път на напечатания текст и познах силата и славата му.

Най-изключителната част от книгата е есе от 1967 г. за Аберван, градче в Уелс, което губи сто и четиридесет човека, предимно деца, когато заради продължителни дъждове се свличат минни отпадъци върху местното училище. „Селото, което загуби децата си“ е точно това. Лий се завръща година след трагедията, за да интервюира хората, да види останките и да предложи проникновен поглед към тази огромна незараснала рана.

Връщането в Аберван почти година след трагедията, това беше първият глас, който чух, идващ от стар уелски миньор, който стоеше сам с кучето си на крайбрежната улица с изглед към руините. „Никой не беше виновен“, продължи той, - „или всички имахме вина…“ „Дъждът капеше с черни капки от шапката му. Напевният му глас, като в църква, изглежда говореше на въздуха или на всеки, който си правеше труда да поспре и да го послуша.

Книгата е завладяваща и, по жесток начин, представлява съвършеното предизвикателство за някой с таланта и чувствителността на Лори Лий.