Недялко Славов: "Портрет на поета като млад"

Заставам на катедрата и вдигам ръка. Гласовете зад мен заглъхват. Притварям очи, ръката ми литва и... стоварвам тебешира върху черната дъска. Страстно, с главни букви изписвам МЕТАФОРА, подчертавам я с две линии, увенчавам я с три въпросителни, ослушвам се за ефект.

Ефект няма.

Възкликвам през рамо:

- Метафора? Не сте ли чували?

Тишина.

Извръщам се:

– Никой ли?

Изпуква чин. Изпуква втори. Нанасям четвърта въпросителна. Тебеширът се чупи, чувам напрегнат смях.

– Но това е – казвам съкрушен,  –  майката на поезията, Нейно величество сияйната Метафора!!! Никой ли не е чувал за нея?

Моят РАБФАК не трепва! Не се трогва нито от майчинството на метафората, нито от сиротството на поезията – моят РАБФАК гледа гранитно! Решавам да скъся дистанцията.

– Метафората пренася качеството на едно нещо –  пръстите ми се плъзгат и като по релси  потракват равномерно по чиновете, –  върху друго нещо, метафората е...

 – Може ли по-бавно? – прекъсват ме. – Пишем.

– Ако може и  с примери –  обаждат се.

–  Да, с примери – пригласят.

– Тогава с примери. Кои от Вас живеят оттатък реката?

– Коя река? – пита Иван.

– Марица!

– Ама вие сериозно ли? 

И смига на Сяров, сочи ме с вежди – с една  дума, тоя не е наред. Сяров смига

нататък и също ме сочи с вежди: така известно време си смигат и  ме препредават с вежди.

– Кой от вас живее на другия й бряг? Вдигнете ръка.

Покашляне, споглеждане, почесване. Няколко ръце колебливо се вдигат.

 – А до пешеходния мост?

 – Сега пък за какво?  – изпухтява Иван.

 – Колко свода има пешеходният мост?

По темето му блесва капка бисерна пот. Вяра зяпа, сякаш цели конец в игла.

 – Два!  – радостно възкликва Сяров, – два са!

 – А да ви напомнят на нещо тия сводове?

Сяров въздъхва и се предава. Лаурел и Харди вдигат рамене. Спирам се пред Иван. Културномасовикът  гледа с виновна усмивка.

– Сега за кое говорим? – пита.

Връщам се на прозореца и гледам навън – през моето отражение, точно в центъра на челото ми свети уличният фенер. Измествам се и фенерът излиза от челото; връщам се и пак го поставям между веждите си. И така – няколко пъти.  После рецитирам:

– Два свода там са две крила на птица…   – Така, драги колеги, ги е видял  сводовете поетът... А както знаете, Бог редактира света чрез поетите…

Дагонов изръмжава несъгласно. Иван е отбелязал поведението ми –  гледа

подозрително ту мен, ту прозореца и с концентрирани пластелинови движения заформя сопола в ноздрата си.

 – Вярно е – съгласява се Валентина, –  прилича.

 – Може – съгласява се и Сяров.

 Иван е приключил с топчето – вече е готов да го изстреля. Гледа ме и клати глава:       

 – Така си е.

Лаурел и Харди стръвно записват.

 – Ето – казвам, – как мостът става птица в главата на Поета! И точно това е метафората, колеги – поглеждам Теа и се почуквам по слепоочието, – но мостът е птица само тук, във въображението на Поета, извън въображението метафората не съществува, няма я в реалния живот.

– Че за какво ни е тогава – обажда се Дагонов – празна работа. И ако може, една забележка, другарю лектор – първо, Бог не съществува, и второ, ако някой прави редакции на света, това го прави  единствено работническата класа!

откъс от новата книга на Недялко Славов "Портрет на поета като млад", изд. "Хермес"

илюстрация: Георги Чепилев

редактор: Христина Мирчева