по заглавие   по съдържание

Съдба

23.12.2013
Снимка 1

В рубриката " Куриози и истории из живота на бележити личности"

АНТОНИО ДА КОРЕДЖО (1489 - 1534) - италиански живописец

- Ограбен съм! Двете ми анжелоти! Дръжте крадеца! – крещеше отчаяно сеньор Гамбеса към слугите си, които го гледаха в недоумение и мислеха, че господарят им се е побъркал. Той, богатият събирач на ценни картини, щедрият дарител на всеки, който похлопаше на вратата за помощ, сега лудее за две анжелоти...

- Какво ме гледате? Потърсете крадеца и ми донесете анжелотите. Пет жълтици ще дам на този, който ми ги донесе. Но да бъдат моите! По тях има особен знак, който само аз мога да разчета. Да внимава онзи, който би се опитал да ме излъже!... Вървете, вървете веднага!

Слугите побързаха да се отдалечат, а един от тях – Фанфачино, се впусна по улицата, оглеждайки се навсякъде, защото само преди малко той бе отворил отключената като никога витринка, където бяха анжелотите и бе пуснал от прозореца парите на един стар, обезумял просяк.

- Анжелотите! Анжелотите! – продължаваше отчаяно да повтаря Гамбеса.

- За Бога, какво се е случило? – прекъсна го приятелят му, кавалерът Борачино, който влезе в този момент с храненика на Гамбеса – Монкристиано.

Борачино би се изсмял на Гамбеса, ако не се боеше, че приятелят му е полудял.

- Но помислете, друже мой, че две анжелоти най-лесно биха могли да се заместят с други.

– Но не и моите! Не знаеш нищо, затова се опитваш да ме успокояваш.

Борачино започна да диша свободно, виждайки, че умният и щедър Гамбеса още не е съвсем изгубен.

- Но кажи ми първо, синко мой, Монкристиано, предаде ли копието на картината от Кореджо и колко получи за нея?

- Предадох, татко, и господарят ми брои за нея тридесет жълтици. 

– Тридесет жълтици за едно копие! А оригиналът струваше двадесет и пет и то в медни анжелоти! Божествени Кореджо, колко суров бе животът към тебе!

– Но ти все още нищо не ми казваш за твоите анжелоти! - прекъсна го Борачио.

- А, да! – Те бяха безценни за мене, защото бяха минали през ръката на божествения художник и бяха част от възнаграждението, което бе получил за споменатата картина.

- Отдавна почина Кореджо, а ти твърдиш, че притежаваш негови анжелоти? Нищо не разбирам!

- Така е. Слушай по-добре какво ще ти разкажа.  Случи се отдавна, преди повече от петнадесет години. Вие знаете, че някога имах силно желани да стана художник, но като разбрах, че дарът на творчеството ми липсва, залових се да търся и откупувам ценни картини, които после препродавах на високи цени. По това време чух за някой си Антонио Алегри, известен художник от градеца Кореджо, който се подписвал с името Лието. Той бил самоук, но рисувал чисто, елегантно. Боята му била бляскава. Той бил живописец на ангелски форми и първият художник, който рисувал фигури във въздуха. В детските му и женски фигури имало особена грациозност. Бил скромен. Рисувал в родния си град, откъдето по-късно взима името си – Кореджо, и в Парма, но не се одързостявал да се представи в Рим.

-  Идете в Парма, влезте в църквата и погледнете купола. Това ви стига, за да се плените от художника, - така ми каза веднъж един мой приятел.

Заинтересуван, един ден аз се отзовах в предградието на Кореджо. Наближавайки града разбрах, че там върлува смъртоносна треска. Без да слизам от коня си, реших да хвана пътя за Парма. Така заобиколих град Кореджо, където тук-там върху поляни, се издигаха малки къщици. Пред една от тия видях красива млада жена, облегната на едно дърво, да държи под лявата си ръка кошница, пълна с цветя, а с дясната да росù цветята върху хубаво малко дете, легнало по гръб на тревата. То се усмихваше на жената и протягаше ръчички и краченца към цветята. На две крачки от тях, на груба скамейка, бе седнал мъж, с лице благородно и мило. Той съзерцаваше прекрасната картина - майката с детето.

- Къде е Рафаело да ги нарисува? – помислих аз, като шибнах коня да побърза към Парма.

Едва стигнал там, отзовах се в църквата Сен Джовани. Вдигнах глава нагоре към купола. То не бе купол, а сякаш самото небе! Апостолите се кланят пред бляскавото "Успение". Св. Богородица като че плава в тихия ефир – възнасяйки се на небето, обкръжена от групи ангели. Едни я подкрепят, други летят около нея, пръскайки във въздуха хиляди цветя; едни размахват кандила с тамян, други извличат пленителни акорди от музикални инструменти... Празник божествен и небесен!

Обхванат от възторг, какъвто друг път не бях изпитвал, аз напуснах църквата, като спрях първия минувач, когото срещнах, за да попитам, къде живее великият живописец и поет, божественият Антонио Алегри. Казаха ми, че живее в родния си град – Кореджо.

- Сигурно му  заплащат богато за такива велики творби?

- Уви, господине, със своята четка той едва е успял да си купи колиба. Сам преценете: за „Успение”, от която толкова сте възхитен, платено му е едва двадесет и пет жълтици, а той я изписва на скеле, по гръб, с месеци...

След няколко минути на силно вълнение Гамбес продължи:

- Нито чума, нито треска, нищо не би могло да ме спре да намеря веднага художника. Аз отново се запътих към градчето Кореджо.

Не далеч от града зърнах човек, огънат под тежеста на тежка торба, която носеше на гърб. Между него и мене вървеше 15-16 годишно момче, което си тананикаше нещо и крачеше с широка стъпка. То скоро настигна човека и му предложи да поноси торбата вместо него.

- Жив да си! – рече приведеният. – А колко трябва да ти заплатя за умората?

- Няма нужда от нищо. Аз съм здрав и млад.

- Аз не искам без нищо. Дванадесет анжелоти стигат ли?

- Не ми трябват. Аз съм сирак, живея скромно. Като толкова искаш да ми платиш, четири са предостатъчни.

През това време почти ги настигнах. Лицето на човека ми се стори познато. Но къде съм го виждал? – А, да! Той бе същият, когото неотдавна видях да съзерцава тази прелестна картина с майката, която обсипваше хубавото си херувимче с дъжд от цветя. След половин час човекът и младото момче влязоха в колибата. Аз скочих от коня, вързах го за дървото и отидох да помоля за гостоприемство в жилището им.

-Добре дошъл, скъпи Антонио – рече жена му, като радостно се впусна към мъжа си. Той обаче падна на едно триножно столче, треперейки ужасно.

- Боже мой, но ти си болен!

- Да мила, втресло ме е. Ще ида да си легна, а ти услужи на господина с каквото можеш. Нахрани момчето добре и му плати от торбата четири анжелоти. Онзи богаташ Рофонго, който от години ми дължеше десет жълтици за картината „Светото семейство”, най-после ми ги плати, но какъв дявол е той! Откъде събра толкова медни анжелоти! Възнаграждението ми е само от тях. Превиха кръста ми и усилиха треската. Безмилостен, жесток скъперник! – Да разбереш, казва, какво нещо е парата и как се печели тя! – Господ да му прости, съсипа ме.

Болният се извини и се отегли в съседната стая. Аз почаках момчето да се нахрани, през което време от разговора с домакинята се убедих, че съм в дома на търсения от мен Кореджо. Пожелах на болника добро оздравяване, казах, че ще ги посетя на заранта и помолих момчето да ме заведе в някой добър хотел. По пътя се уверих, че е сърдечно и добро дете. Казах му, че ще го осиновя и ще го изуча на любимото ми изкуство – живопис. Това е същото момче, което днес за копие взема повече, отколкото живописецът за оригинала.

Същата нощ се разболях от злокачествената треска, която върлуваше в града. Цяла седмица бях на легло. През това време Монкристиано се грижи за мен по-добре от който и да е истински син. Щом се повдигнах, отидох да потърся художника. Но той бе умрял от треската предишния ден. Точно вдигаха тялото му. На погребението разбрах, че през нощта, когато Кореджо се разболял, се вдигнала страшна буря в Парма. И върху къщата на скъперника Рофонго паднал небесен огън и изгорил сбирката му от картини. От уплаха той полудял. Тръгнал от град на град да проси. Сега живее в нашия град. Често го срещам пред чужди врати.

Щом се върнах в хотела, поисках от Монкристиано парите, които бе получил от божествения Кореджо. Той обаче бе изхарчил две от тях. Останалите прибрах като ценен спомен от тъжната история на великия живописец. Това са анжелотите, чиято загуба ме подлуди.

В този момент голям шум се чу по стълбите. В стаята влезе слугата Франфачино, като дърпаше за дрехата някакъв безумен просяк.

- Господарю, на него ги дадох, но той е жилав. Противи се. Сам не мога да ги взема.

А обезумелият крещеше: - Мои са, мои са. Не ги давам. Познавам си ги. Анжелотите на Кореджо! Всички ви ще удуша! Те ми изгориха къщата!

- Небесно правосъдие! Та това е Рофонго! – каза Гамбес.

А слугите хванаха смахнатия просяк и го изхвърлиха навън.