Александра Ивойлова: Не можех аз да видя – за да видя

Поглед към стихотворението на Емили Дикинсън

Желанието за аналитично проникване в една поетична творба...
Може би е същото, което кара човека да надниква в безкрайността на света, без да му се удава да я разгадае. Но и друго: пристрастието към словото, към стихотворението, което ще бъде преоткривано и преживявано още и още... Винаги.

Умирайки – чух да бръмчи муха.
Покоят – който в стаята настана –
напомняше въздушния покой –
между два напора на океана.

Очите бяха сухи – от изстискване –
дъхът се стягаше – за да съпътства
последната атака – че на нея –
сам кралят – щеше да присъства.

Аз паметта си завещах – подписах
онази малка част от мен – която
за подпис бе пригодна – и тогава –
във стаята промъкна се – мухата –

и забръмча тя синьо-смътно – секващо –
преди към светлината да отида –
и после мръкнаха прозорците – и после –
не можех аз да видя – за да видя.
     

превод: Цветан Стоянов

Тук лирическият „Аз“ говори за себе си в минало време, сякаш през непреодолими граници се връща да разкаже за преживяното. Всъщност го провижда, разгадава го. „Умирайки“ – Емили Дикинсън улавя този момент с ненадминато проникновение, в детайлите му, в нюансите. Изразява го с гениална простота.

Мухата – нейният неочакван в контекста на края образ е изразителен и жив в своята „обикновеност“, всекидневност. Незабележима в дните ни, сега тя има основна роля. Само звук е – последната връзка с живота. Определя движението между двата свята. Преминаването оттук в отвъдното.

И ето го покоят, напомнящ „въздушния покой между два напора на океана.“ Миг тишина, преди следващата вълна окончателно да я залее. Плато, до което достига борещият се живот, за да се спусне стремглаво надолу – от другата страна.

„Очите бяха сухи – от изстискване“ – в краткостта на този стих се разчита неистово страдание. Страдание, изтекло до последната си капка. Достигнало пресъхнал извор. Безчуствието.

Но „дъхът се стягаше – за да съпътства последната атака“. Една толкова образно изградена метафора. С горчиво-ироничния нюанс в нея – Бог, видян като крал. Сякаш в предопределеното заключително събитие има нещо тържествено, дори помпозно. Осъществяване повелята на властелина.

А паметта? Тя е завещана, подписана е онази част, „пригодна“ за бъдното. За пореден път Емили Дикинсън разкрива осъзнатата си творческа и личностна значимост, която ще достигне до хората. Отговорността за оставащото след нея.

В последвалото връщане към заявеното в началния стих става ясно: казаното по-нататък се е случило в предходно време. Какво голямо значение придобива тук живата частица. Създавайки по този начин реалистична картина, тя се приравнява и същевременно контрастира с мащабни имагинерни образи – на океана, на битка и крал. Така  се  пренасяме в свят, който сме готови да съпреживеем.

Сега мухата се промъква и нейното бръмчене, „синьо-смътно – секващо“, е всичко, което остава: бълнуване, мъгла, ту се явява звукът, ту чезне... най-невероятното отражение на това, което отиващият си изпитва на ръба на своето време. Преди душата да се устреми към светлината. И в противовес – „мръкнаха прозорците“. Краят. Всъщност – край ли е? Световете се раздалечават. За да прозвучи парадоксалното: „...не можех аз да видя – за да видя.“ Мъртвият тук не може да види случващото се във вечността. А отишлият към светлината (душата му) не може да говори от свое име. Не ни е съдено да узнаем ТАЙНАТА.

Пластовете в стихотворението се застъпват и преплитат, сякаш картината е погледната отгоре. Сетният миг се разделя на моменти. В него са знаците от случилото се преди (сухи очи, завещана памет) и предстоящата атака, която ще отнесе дъха на живота; и едновременно единственият звук на този живот – мухата. И още: мракът и светлината в две посоки – смъртта и вечността. Честите тирета, характерни за поезията на Дикинсън, подобно на своеобразни мостове, подчертават, разграничават и в същото време свързват образи и моменти. Всичко в лаконизма на това гениално стихотворение.

В своите майсторски преводи Цветан Стоянов създава истински български еквивалент на стиховете на Емили Дикинсън. Произведенията се възприемат като неделима цялост. „Ябълка върху дланта“ (Константин Ганев). Прониквайки дълбоко в тази поезия, Цветан Стоянов претворява и нейната специфична музика. Тази „грапавост“ на мелодичната линия, в която е живецът ѝ. Музиката и римата – толкова индивидуални, винаги разпознаваеми.

Александра Ивойлова в Диаскоп

© Христина Мирчева

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника