по заглавие   по съдържание

Проф. Стефан Станев : Йоан Левиев (1934 - 1994) - II

11.01.2014
Снимка 1

продължение от 04 януари 2014 тук

Ателието му беше голямо, просторно, с две тераси и няколко по-малки помещния, пълно с купища картини, рамки, платна, кутии с бои, буркани с четки, книги, старинен стилен диван с два стола и масичка към тях, дълга работна маса и, разбира се, статив, а по стените накачени картини, плакати от изложби, снимки на двамата с Милчо от посещението на Йони в Щатите и други. Йони обикновено се разполагаше чорбаджийски на дивана и пушеше цигара след цигара, а аз се разхождах из ателието или сядах на един от столовете и така с часове „бистрехме” политиката или задълбавахме из дебрите на ренесансовото изкуство, юдейските религии /едни от любимите теми на Йони/, импресионистите /моята слабост/ и др. Много чел и много видял, човек със собствено мнение и позиция, ерудит, удоволствие беше да се говори и спори с него. Друг път започваше своите знамените имитации на бай Дечко Узунов, на Светлин Русев и други известни художници или разказваше разни случки от срещите и разговорите си с известни партийни и държавни ръководители. Слушах го и се заливах от смях.

Йони говореше въодушевено, темпераментно, категорично и непрекъснато ме учудваше с широките си познания в различни области на живота. Упорито устояваше своето мнение и  трудно се съгласяваше с доводите на опонента си. Дори когато си замълчваше и вече си мислех, че съм успял да го убедя в правотата си, той най-неочаквано ме контрираше с любимата си фраза: "Чакай сега аз да ти обясня, защото ти нищо не разбираш!”

Особено разпалено спорехме по политечски теми. Ситуацията в страната след първите години от промяната на Десети ноември беше динамична, бурна, напрегната, не можеше хора като нас емоционални, експанзивни, политизирани и искрено разтревожени за съдбините на България да останат равнодушни и да гледат сеир.

Йони познаваше лично повечето известни хора на изкуството и културата, политици, държавници, журналисти и затова бурно реагираше на поведението и медийните изяви на някои от тях: „Този ли? Не ми говори за него, знам го много добре какво представлява! Хамелион! Фурнаджийска лопата! Кариерист!” или: „Няма повече да ми носиш в ателието този вестник! Махни го! Гнъс ме е да го пипна! Машата, къде е машата да го изхвърля през прозореца /тук имитираше Георги Калоянчев в ролята му от известната пиеса на Иван Вазов „Вестникар ли?”/ Понякога споровете ни вземаха ожесточен характер, веднъж дори аз скочих от стола и заявих, че повече няма да стъпя в ателието му, че е безпартиен комунист, политически невежа и куп други такива глупости, и излетях навън. „Чакай! – извика Йони след мен и хукна да ме гони по стълбите. – Стефане, чакай, опомни се! Може ли да си разваляме добрите отношения  заради хора, които въобще не се интересуват  от теб или от мен, не им пука и за България, а гледат само собствените си интереси! Срамота! Върни се!”

Върнах се, извиних му се, отпуснах се на стола и се хванах за главата. „Господи! – рекох си. – Докъде стигнахме!” „Докъде стигнахме! – повтори като ехо Йони, сякаш беше прочел мислите ми. – Едно време брат брата е убивал за парче земя, сега приятел с приятеля си се намразва заради политическите страсти. Докъде я докарахме! Срамота!” „Срамота! – съгласих се виновно аз. – Да отидем да изпием по една кòла. Повече няма да говорим за политика.”

Разбира се, че още след ден-два продължихме да говорим за политика и пак да си вдигаме кръвното и децибелите, пак се заяждахме, но в тези спорове аз открих и едно друго качество на Йони, което още повече ме привърза към него: той не трупаше злоба в душата си, преценяваше другия не по това как, а какво говори, съзнаваше много добре, че едното е характер, емоция, темперемент, а другото – съдържание, интелект, познания, култура, и държеше на приятелството, дори когато му се казваха не съвсем приятни истини. Беше широко скроена личност, ценеше истинската стойност на нещата и не позволяваше дребните страсти и различия в мненията да се намесват трайно и дълбоко в отношенията с приятелите му.

От човек с твърде високо обществено положение – народен художник, председател на Комисията за монументални изкуства и т.н., чието мнение в сферата на изобразителните изкуства тежеше и в много случаи е било определящо, търсен, ухажван, ценен, той изведнъж се оказа извън борда на флагманския кораб и се превърна в редови художник. Разбирах много добре, че не му е лесно, виждах, че на моменти е объркан, неориентиран и смутен, но той не беше от хората, които се предават и изпадат в безтегловност. Напротив! Не загуби самообладание, чувството му за реализъм и житейска мъдрост не го напусна и той взе еднственото правилно решение: работа и пак работа. „Аз съм най-напред художник и след това всичко останало!”

И понеже вече нямаше големите монументални поръчки, насочи силите и вниманието си към живописта. Свидетел съм как за 2-3 години в ателието му  се родиха десетки и десетки картини: пейзажи, натюрморти, портрети, фигурални композиции, и как с всяка своя нова изложба той продължаваше все повече да изненадва и учудва почитателите и любителите на изобразителните изкуства, свикнали да виждат преди всичко неговите стенописи, фрески, мозайки или големите му монументални платна.

Последната изложба на Йони в Пловдив беше открита на 28 септември 1993 в галерия „Тимкомпакт”.

 

следва

 

На снимката: Йоан Левиев, Милчо Левиев и собствениците на галерия "Ашкенази" по време на откриването на изложбата на Йоан Левиев - 03 февруари 1986, Лос Анжелис, Калифорния, САЩ

 


 

редактор: Христина Мирчева