Труман Капоти: Не трябва никога да им позволяваш да усетят слабост у теб, защото тогава ще те заръфат като акула

ПРОФИЛИ 

►

Автор: Джеймс Грисъм
30 октомври, 2025

Интервюто, дадено от Капоти на Катлийн Медуик, е публикувано в изданието на „Вог“ през декември 1979 г.
 

Просто продължавай с това, което правиш. Дори и да е неправилно, продължавай. Не трябва никога да им позволяваш да усетят слабост у теб, защото тогава ще те заръфат като акула.

Труман Капоти
 

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Труман Капоти много добре знае как да се появи. Винаги го е знаел. През 1948 г., когато публикува първата си книга – недълъг роман със заглавие „Други гласове, други стаи“ – той чисто и просто създава сензация. Не е само сочната красота на прозата му или преждевременното майсторство. Става въпрос и за това, че корицата на книгата показва снимка на непознатия млад автор: млад мъж с деликатно бледо лице, излегнал се в шезлонг, очите му провокативни взрени в камерата. Това са очи на любовник, на убиец. Жилав фавн, както го нарича приятел. На двадесет и три Труман Капоти е момчето от провинциалния Ню Орлийнс, който идва в големия град и, с невъзмутимото ноу-хау на провинцията, знае как да го съблазни. Това е изкусно съблазняване: сякаш Труман, момче на риболов на огромно езеро, съзира голяма изплъзваща се риба и просто знае как да я хване: камуфлажно приготвя кукичката на въдицата си с блестяща стръв (самият той)  и изчаква с търпението на светците. Когато улавя рибата – славата, го прави неочаквано и завинаги. Разбира се, талантът му е в кукичката. Без нея той никога не би се присъединил към първите редици на съвременните писатели от Юга – Портър, Уелти и Маккалърс – и остава там, като един от най-големите американски таланти в литературата, повече от трийсет години.

От онова момче на корицата на книгата сме виждали много лица на Капоти. Като гущер той винаги приема нови форми, нови преобразявания. Дребен спретнат Капоти в сив костюм на райе и очила с черни рамки, повел сладката Мерилин Монро за танц в „Ел Мароко“ през 1954 г. Широко усмихнат Капоти с черна вратовръзка и черна маска (Капоти социалната пеперуда), любимецът на богатите, който официално въвежда вестникарската наследница Катрин Греъм на бала за 75 000 долара, даден за нея през 1966 г. – организирай го тоя бал, казва тогава, само за да се появи на събитие, където наистина да си прекара добре. По-слаб и поостарял Капоти (негов приятел казва, че панталоните му винаги изглеждали провиснали, все едно са го плясвали по задника с лопата), когото претърсват в затвора „Сан Куентин“, където през 1972 интервюира убийци – няколко години след безмилостно подробния му разказ за убийството в Канзас в романа му „Хладнокръвно“, който го затвърждава като сериозна сила в американската литература (Капоти утвърденият автор). Пълен неприятен Капоти със слънчеви очила и в роля във филма от 1976 „,Убийство чрез смърт“ (Капоти филмовата звезда). Предаден и войнствен Капоти, след публикуването на глави от книгата му „Сбъднати молитви“, изкусно прикрита история за богатите му приятели, в „Ескуайър“; и Красивите Хора му хлопват вратата. И накрая (тогава така изглежда) обеднял Капоти, който признава пристрастеността си към наркотици и алкохол в шоуто на Стенли Сийгъл, когато изразява някакви намерения да преодолее зависимостите си – ако случайно преди това не се убие.

Съществуват образите, с които пресата нетърпеливо захранва публиката през годините. Или, по-скоро, образите, с които Капоти захранва пресата. Но без значение колко маски си слага той, колко много всеки нов Капоти шокира и дразни публиката, винаги присъства една основна съставка на постигане, която прави Капоти нещо повече от просто дъвка за светските журналисти или някогашните му приятели. Винаги има нова творба и тя винаги е много добра. Творчеството на Капоти, подобно на имиджа му в обществото, изглежда е способно на безкрайни трансформации. От завладяващия стил на прозата му в „Арфата на тревите“ и ранните му разкази, той изковава нов литературен жанр – нещо като репортажи, които разкриват реалността дори като по-чудата и по-невероятна от фикцията. В „Хладнокръвно“ тя е (също като автора) ярка, шокираща и не е възможно да се игнорира. Докато собственият му живот става по-баснословен от всякога, докато „мъничкият ужас изостря ноктите на лапите“ му относно Гор Видал и други опоненти, докато социалният му статус рязко спада, апетитът на обществото за прозата на Капоти става още по-голям. Днес, повече от десет години, след като първо са му я предложили, евентуалните читатели на „Сбъднати молитви“ все така точат лиги в очакване. Славата и прословутото му ежедневие винаги са се оглеждали едно в друго в живота на Капоти, и това все още е така, подобно на сиамските близнаци, които днес той използва за свои литературни персони: Капоти, запознайте се с Капоти. Лицата на Янус, убиецът и светецът.

За враговете си Капоти, почти буквално, е копие на човека, когото нападат: може да бъде карикатура на самия себе си по-добре от тях и така да се превърне в нещо като демон на отмъщението. За приятелите (и любовниците си) Труман е детска фантазия – коректив, но и довереник. Съществуват също маски, огледални образи; но те не са лъжовни. Във фикцията се крие истината. В маската – друга маска.

Има един Труман Капоти, когото малко хора са виждали: човекът на изкуството, който постоянно съизмерва себе си и творчеството си. Говорейки за кариерата си, Капоти прецизно се самооценява, както би го направил някой светец; дава детайли с обективност, която може да е смразяваща, за прогреса, който е постигнал в преследване на целта си.

Т.К.: Няма нищо общо с егото. В моя случай със сигурност няма, защото, честно, нямам много такова. Притежавам огромно чувство за значението на това, което пиша. Имам предвид, дължа го на Господ, ако искате да го кажа така, да постигна това, което зная, че мога. Не мога да спра сега, нали разбирате, просто защото го има и другото ниво, крайният етап от изяществото – трябва да го постигна.

Онзи Труман Капоти, който го казва, е на петдесет и пет, дребен мъж – само петдесет килограма – обаче носи голяма екстравагантна сламена шапка („Харесвате ли шапката ми?“, пита, влизайки в стаята). Всъщност шапката удължава лицето му, прави го по-бледо, нещо като скрито привидение. Но очите светят ярко – очите на човек, който е виждал и е водил битки с демони, все още ги вижда и се бори с тях. Сякаш за да прогони демоните от взора си, Труман изнамира неща, които го примамват в далечни ъгли. Ако се случи да се понесе към някой стол, сяда, но вместо да остане спокойно, сякаш го плясва някакъв подличък детски ветрец, който дразни отпуснатата кожа на врата му и кара ръката му да се понесе във въздуха, а тялото да потръпне. Прилича на ъгловата птица, която във всеки момент може да излети от стаята и да изчезне в небето по обед.

Когато говори, в първия момент сякаш и гласът му е безтегловен – онова негово типично мяучене, но затихващо или (да използвам думата му) умиращо. Говори за себе си, за репутацията си: после гласът му се концентрира в гладко остро прищракване; сякаш те напада, дори удря с юмрук по масата в желанието си да разбереш какъв е в действителност (според него).

Т.К.: Смятам, че имам кариерата на човек на изкуството. На петдесет и пет съм и пиша професионално от почти четиридесет години. Това е страшно много време. Повечето хора, знаете, известни личности, обикновено са в забавната индустрия – имат много кратки кариери. Един писател работи дълго, но много малко от тях всъщност го правят. Защото е толкова изнервящо. Това е онзи постоянен непрекъснат хазарт. Имам предвид, ако си наистина добър като човек на изкуството. Ако не си, е, няма значение, защото съвестта ти не е засегната. Ако не се стремиш постоянно да се напъваш, да си нещастен и доволен, да вземаш наркотици и да пиеш, и да правиш нещо, за да се мъчиш да се измъкнеш от това ужасно напрежение. Защото всъщност това, което правиш, си е да играеш хазарт с живота си (и тук гласът му едва ли не звънва пронизително). И не е репутацията, това си е твоят живот, така си минават годините, пропилявам ли ги? Тотално ли съм ги пропилял?

Капоти се навежда напред, в очите му искрят сини лазери, докато говори, юмрукът бие в масата и отчетливо отмерва думите.

Т.К.: Искам да кажа, мисля, че наистина имам голям талант и някак съм длъжен да го покажа! Но трябва да го покажа по най-добрия начин и точно това кара човека на изкуството да има професионално развитие, кариера: това е почтеността да се държиш, да устискаш, без значение какво ти струва. Като Пруст, когато е шокирал хората от парижкия елит, публикувайки тайните им в „По следите на изгубеното време? Е, Пруст наистина е имал относително кратка кариера. Била е нещо несравнимо, монументално, но кратко. И когато е започнал да издава книгите си, не е бил известен. Затова, когато са го нападали, това е ставало в много тесен кръг от познати нему хора. Но основната разлика е, че когато аз започнах да публикувам, бях много известен писател. И човек, точка. Атаките срещу мен бяха огромни, катастрофални! Имам предвид, отвсякъде, от всички страни - човек би си помислил, че съм убил бебето на Линдберг! Че въобще не е бил Хауптман, не, точно Труман Капоти е откраднал детето и го е удушил.

В тоя момент Капоти е във вихъра си. Контролира разговора.

Т.К.: И това съвсем не беше краят. Имам предвид, че така е с всичко в живота ми. Значи, имах проблеми с пиенето. Е, за Бога, превърнаха го във война на световете или нещо подобно. Преживях го. Превъзмогнах го. Беше епична битка, но Бог знае, че никой не ми се притече на помощ. Искам да кажа, мислех, че е малко удовлетворение, че съм посветил толкова много от живота си да дам своя принос, разбирате ли… Но така стоят нещата. Издигат те и те свалят, довършват те. Горе и долу.

Защо, в представите му, хората се обръщат срещу него?

Т.К.: Това си е в природата на човека, предполагам. Случва се на всеки. На всеки, който има дълга кариера, уверявам ви. В някакъв момент се обръщат срещу теб. Имам предвид, няколко пъти са се обръщали срещу мен. Когато излезе първата ми книга „Други гласове, други стаи“, за една нощ се превърнах в голяма знаменитост. Е, бих го нарекъл обръщане срещу мен, да искат да унищожат книгата и репутацията, която съм постигнал, като атакуват характера ми.

Преекспонирано: образът на встрастен млад мъж с предизвикателен  поглед, излегнат на канапето …

Т.К.: Е, снимката просто беше образ на нещо друго, което искаха да атакуват. Искаха да нападнат цялата ми дръзка същност, това да съм себе си.

И когато го атакуват по този начин, мисли ли, че наистина са искали да продължава да бъде себе си?

Т.К.: Като цяло, да… Вече не обръщам никакво внимание на каквато и да е атака към мен. Повярвайте, наистина е така. Могат да ме обвиняват в масово убийство и това изобщо няма да накара сърцето ми да прескочи. Въобще не ме е грижа за нищо… а какъв беше въпросът?

Мисли ли, че хората…

Т.К.: Смятам – (гласът му като на даскалица, като линия, която шиба кокалчетата на пръстите) – че ако се откажеш от нещо, когато те атакуват, тогава ще надушат страха и кръвта, и ще те докопат, фрас! Разбрах го твърде добре и затова никога не отстъпвам. Е, не съм и го искал. Защо да го правя? Прав бях! Постъпвах правилно! Грешаха те! Те постъпваха глупаво! Така че не бих отстъпил, не отстъпих, така трябва да се прави. Просто продължавай да вършиш своето. И дори ако не е правилно, не се отказвай. Никога не трябва да им позволяваш да усетят някаква слабост у теб, защото тогава ще те налазят както акулите нападат някого във водата заради кръвта му.

В свят на хищници или изяждат, или си изяден. А един човек на изкуството се сблъсква с още една опасност, тази да погълне самия себе си.

Т.К.: Наистина е абсолютно невероятно състоянието на напрежение, в което човек като мен живее. Повечето хора не го разбират. Първо, получавам петнайсет впечатления в минута повече от повечето хора. Разбирате, че това само по себе си е голямо усилие.

Труман получава впечатления сякаш са телеграми, тайни, които никой друг не знае. Като начина, по който се придвижва гущер, плавно се изнизва и начина, по който се превръща в смущаващ цвят под водата. Начинът, по който се надига отровната змия, с хипнотизиращи очи, докато няма къде да избягаш.

Т.К.: И хората казват, ами защо толкова много художници и писатели пият, вземат наркотици? Е, чудесно ги разбирам, защото съм минал по този път. Отказах се, защото ако не го бях направил, накрая щях да се погубя.

Чувства ли понякога, че сякаш върви срещу времето?

Т.К.: Да, тази фраза често ми минава през ума, но не го усещам в смисъла, по който го е разбирал Пруст, тъй като е умирал. Аз чувствам, че трябва да постигна определено нещо до определен момент, за да се отпусна достатъчно и да продължа към пълната изява на таланта ми. Чувствам, че трябва, до една година, да съм постигнал нещо в новата ми фаза, което ще ми даде известно усещане за отпускане и увереност, така че преди това да мога да си поема дъх, нали знаете, да направя този огромен скок.

Сега Капоти пише дълги часове в стая, която придобива за целта. Стаята е боядисана в бяло, само с няколко снимки по стените. Гледа към реката. Труман пише прав с лице към гледката.

Т.К.: През последната година и нещо действително не правя нищо друго освен да пиша, да пиша до безкрай. Пиша по десет-единайсет часа на ден. Т. е. никога през живота си не съм писал по толкова много. И знам, че ще продължавам така. Жадувам за някаква почивка или да приключа…

Казва, че вече не излиза – освен до спортния комплекс, където „Ходя да плувам в тъпия басейн всеки ден по един час и мразя това; умирам от скука. Не ми се и яде, защото имам нещо като анорексия, нямам представа защо. Но се насилвам, само защото трябва да съм във върховна форма. Има у него това усещане, наистина винаги го е имал сред хората в обществото, че е там и в същото време не присъства. Напоследък му се е наложило да си тръгне от шоу на Бродуей по средата, защото не можел да се концентрира. И е започнал да мрази да излиза за обяд или вечеря навън, защото, честно, това го прави изключително раздразнителен.

Т.К.: Имам ясното чувство, че откакто станах на седемнайсет, целият ми живот е бил – че съм живял вътре в електрическа крушка и че всичко това е една пиеса. Влизат хора и приемат най-различни роли в пиесата, после напускат и се връщат, или сядат някъде, но е като продължителна неспирна пиеса с голяма публика, която гледа. Преди година някой ме попита с какво съм известен и аз отвърнах: „Известен съм с това, че съм известен.“ Разбирате ли? Това е един начин да прекършиш човека.  Винаги съм бил известен с това, че съм известен; но в същото време съм го осъзнавал. Така че, следователно, това не ми се е отразявало и не е било отровното нещо, което всъщност си е. Това е много фин вид отрова и хората не осъзнават, когато започне да действа.

Когато отровната змия е в готовност да нападне, Капоти прави нещо. Той пише. Така че винаги, независимо колко отровна е атаката, съществува вещество, което е неразрушимо, корпус от написано. Писането е най-мощният вид магия на Капоти, неговият антидот за ухапването от змия. С него той може да омагьоса звяра и да защити най-жизнеспособната част от съществото си.

Ето така оцелява Труман Капоти – наркотици, алкохол, сериозна физическа болка, предателство от приятели – и затова литературната му репутация е кръвта на живота му. Оцеляването му е, както с готовност признава, цяло чудо. И все пак, не беше изненадващо да видим ухиленото му пакостливо лице на страниците на „Интервю“ миналата година, с въпроса под снимката „Този Труман човек ли е? (Дори „Интервю“ не се осмеляват да отговорят.) Не е изненадващо и че „Ескуайър“, който предвещаваше падението му с откъси от „Сбъднати молитви“, този месец публикува нов разказ със заглавие „Омая“. Чудотворно завръщане – но Труман никога не се е оттеглял наистина. Той е боец, в края на краищата, с кръв по устата и лапите – и може би точно този инстинкт на убиец е това, което го спасява.

Заглавно изображение: Труман Капоти, снимат от Ървинг Пен за „Вог“, декември 1979

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.