Mаги O’Фарел за скръбта, историята с пиесите на Шекспир и адаптирането на романа ѝ "Хамнет" за големия екран

ПРОФИЛИ 

►

Саша Хан в разговор с авторката на „Хамнет“ Маги O’Фарел

6 февруари 2026

Превод от английски език: Юлияна Тодорова
 

Маги O’Фарел за първи път се впечатлява от хомофоничното подобие между сина на Шекспир Хамнет и главния герой в пиесата му „Хамлет“, когато е на 16 години. Не забравя за тази „интрига“ в продължение на три десетилетия и публикуването на девет книги, вкл. няколко неуспешни опита да напише история за Хамнет. Нейното „вертиго“, както го нарича, приключва след завършването на мемоара ù „Аз съм, Аз съм, Аз съм“ (2017).

Издаден през 2020, романът „Хамнет“ получава доста положителни оценки от критиците, като печели Наградата за художествено произведение от жена и се изкачва на челно място в ранг листата с бестселъри. Проследявайки историята за краткия живот на единствения син на Шекспир, оттогава „Хамнет“ е адаптиран за сцената от Кралската Шекспирова компания и наскоро е превърнат във филм от Клои Жао, режисьорката с награди от Филмовата академия. Въпреки първоначалното ù намерение да отхвърли предложението да напише филмов сценарий, O’Фарел в крайна сметка започва работа по адаптирането на романа заедно с Жао.

Точно преди интервюто ми с нея, гледах по телевизията как O’Фарел се присъедини на сцената към Жао, актьорския екип и създателите на филма „Хамнет“, за да получат наградата за най-добър драматичен филм на 83те награди „Златен глобус“.  Оттогава филмът е бил номиниран за четири награди „Оскар“, вкл. за най-добре адаптиран сценарий.

Разговарях с O’Фарел за факта защо „Хамлет“ е имал толкова силно влияние върху нея, момента на чудата синхроничност с Жао, както и за месинговите игли от времето на Тюдорите, които намира близо до театър „Глоуб“ в Лондон и ги подарява на Пол Мескал, който е в ролята на Уилям Шекспир във филма.

Саша Хан: Изглежда Хамлет ви преследва откакто на 16 годишна възраст като ученичка в шотландската ви гимназия изучавате пиесата „Хамлет“. Има ли някакво особено качество у характера на Хамлет, което държи загадката Хамнет-Хамлет в ума ви повече от три десетилетия?

Maги O’Фарел: Като пиеса „Хамлет“ наистина е енигма и е доста загадъчна. Тя следва „тропите“ на трагедията за отмъщение, но Хамлет всъщност не е класическия трагичен герой отмъстител, защото за отмъщение го призовава един дух, привидение. Обаче той е абсолютно неспособен да се справи. Колебае се и променя решенията си, а накрая умира. Във всяка трагедия с тема отмъщение главният герой преминава през много голяма травма и страдание, но накрая оцелява. Представям си, че сигурно да е било доста шокиращо за публиката през 17ти век, която е трябвало да преживее това подриване на всеобщо приетото, а и днес, дори ако много от нас познават историята на Хамлет, преди да се сблъскаме с нея като ученици, читатели или публика, тя си остава доста объркваща. Смятам, че точно заради това все още говорим какво точно разкриват тези думи, нюанси и образи 500 години по-късно, което пък показва непреходното качество на Шекспир като творец и това, че творчеството му постоянно е „отворено“ за нови интерпретации и спорове.

СХ: Споменавали сте, че когато пишете, е все едно да разговаряте с въображаеми приятели. Как са се променили гласовете на героите в „Хамлет“, откакто за първи път решихте да пишете романа си? Станаха ли по-силни, по-настойчиви или някои от тях отпаднаха изцяло?

МОФ: Осъзнавам, че това с въображаемите ми приятели ме кара да изглеждам малко лудичка. Винаги съм била свързана с историята за Хамлет и самите Хамнет, Агнес и Ан, връзката и взаимозаменяемостта, така да се каже, на тези имена, за това какво се случва, когато името ти се отделя от това кой си всъщност. Този интерес към имената доведе до голямо въртележка/вертиго относно Шекспир. Всеки път, когато сядах да пиша, част от мен не можеше да спре да мисли колко ужасна идея е да пишеш художествена проза за известния драматург Уилям Шекспир.

Името му се е превърнало в нещо толкова отдалечено от самия човек като личност и действа едва ли не единствено като прилагателно, което се отнася към историята, облеклото и драмата, така че да отделя това име от романа беше много освобождаващо. Спрях да се чувствам толкова несигурна относно това, което правех и бях в състояние да пиша и да „моля“ читателите да го възприемат като човешко същество преди да е и драматург.

Имаше го и суеверието за сина ми. Не исках да започна с писането на романа, преди той да навърши 11 безпроблемно. Не че имаше някакъв голям риск да умре от черната смърт, макар че няма как човек да е прекалено внимателен. В този времеви интервал написах мемоара си „АЗ СЪМ, АЗ СЪМ, АЗ СЪМ“ за близките ми „срещи“ със смъртта. Опитах се да направя нещо ново като тест за самата себе си, да науча нещо. Да пиша нехудожествена проза беше голямо предизвикателство за мен откъм учене, но в същото време се борих с идеята за близките срещи със смъртта, какво причинява тя и как променя начина, по който човек преминава през живота, когато я осъзнава. Тогава не го знаех, но всъщност съм подготвяла почвата за „Хамнет“.

СХ: Говорили сте за това колко лошо е било едно по-специално отношение в научните изследвания върху Шекспир и как сте искали да покажете гледната си точка към този факт в романа си. Аз самата бях развълнувана от това колко голямо внимание обръщате на женската грижа за дома и домакинстването, докато жените в ония времена перат бельото или готвят в онези пропити с влага стаи. Агнес също е описана как се грижи за градината, за пчелите и за болни хора. За мен тези моменти изглежда демистифицират идеята, че тя е притежавала свръхестествени сили. Агнес въобще не е толкова вещица, колкото е тънък наблюдател или толкова потънала в работата си, че страшно много улавя дори и най-малката промяна. Питах се дали бихте се заинтересували от идеята как хората са склонни да описват това като вещерство, когато всъщност се влага голямо усилие за това в каква хармония живее тя с околния свят.

MОФ: Трябва да обясня, че първоначално имах намерение романът да бъде за бащите и синовете им. Докато правех проучвания за романа си, поех в малко по-различна посока, защото много се разтревожих за начина, по който историята се е отнесла към Агнес. Винаги са ни учили в една определена посока за съпругата на Шекспир: че е била неука и неграмотна селянка, която го впримчва в брак, защото забременява от него; че той избягва в Лондон, за да се отърве от нея и че не я е обичал. Буквално, обаче, аз не намерих каквото и да е свидетелство за всичко това.

За да открия Агнес, се разтърсих в пиесите.

Знаех, че романът ми ще се фокусира върху момчето Хамнет, за да изведа това дете на преден план от литературните бележки под линия, където се споменава бегло и да го направя един от главните герои.

Романът трябваше да бъде ситуиран в Стратфорд, защото не е за кариерата на Шекспир в Лондон. Така че майката на момчето щеше винаги да е част от цялото повествование, но толкова се ядосах за несправедливото и неоправданото ù очерняне, че тя просто стана по-голям образ и зае повече място в романа. За да открия Агнес, се разрових в пиесите. Сега, трябва да се отбележи, че Шекспир носи страшно много маски като драматург и актьор, но винаги съм усещала, че „Хамлет“ е пиесата, в която се разкрива най-много. Помислих, че и тя трябва да е някъде там.

В този ред на мисли, докато Англия по онова време е строго изолирано общество и ходенето в протестантска църква е било задължително, иначе човек се е давал под съд, като погледнем в пиесите на Шекспир – съществувала е тази голяма контра култура, това пресечно течение на други вярвания. В пиесите му има буквално вещици и един втори поглед. Когато създавах образа на Агнес, реших да ù придам това.

СХ: Благодаря ви за това разяснение. Четох, че сте имали твърдото намерение да отхвърлите предложението да участвате в адаптирането на „Хамнет“ за филмов сценарий, но някак сте се оказали обратно в романа заради Клои Жао. Това не е изградило филма, но има един момент в сценария, когато Агнес и Уилям са в началото на връзката си, ухажването, когато тя му казва „Виждам те“, което за мен е красив момент на разпознаване и признаване. Имало ли е и такъв момент при отправянето на поканата или по време на съвместната ви работа с Клои, в който сте се почувствали абсолютно в унисон една с друга?

MОФ: Най-първият разговор между Клои и мен беше в платформата Зуум. Щях да ù благодаря много за предложението, но щях да откажа. След 40 минути напълно промених решението си, което не правя често. Не съм съвсем сигурна какво очаквах от едно обаждане по Зуум от страна на режисьор-носител на „Оскар“, но се развълнувах от мисълта, че щях да видя това невероятно имение в Ел Ей с иконом и, може би, с басейн в задния двор. Тогава тя се появи на монитора и май тъкмо беше плувала. Косата ù изглеждаше малко влажна и носеше суичър. Изглеждаше като да е под някакъв навес с много кучета в далечината, което въобще не очаквах.

Тя е страстен човек, който е много наясно с това какво чувства и мисли за нещо определено, което е страхотно. Харесвам такива хора. Също така, никога не съм срещала някого, който слуша толкова много, колкото Клои. Има невероятна памет и се съобразява точно с това, което ù се каже. Тя си спомня неща, които съм ù казвала преди година и половина, за които аз съм забравила напълно. Имам чувството, че притежава някакви невидими антенки, които улавят какво се случва в стаята, какво казват хората и какво не. Първия път, когато се видяхме, не беше планирано. Бях се съгласила да пиша с нея, но едва бяхме започнали да пишем сценария. Имаше сценична постановка на „Хамнет“ и аз бях в къщата на Шекспир в Стратфорд за интервю с една телевизионна компания. Не знаех, че Клои също ще идва, но ето че тя беше там. Просто се прегърнахме силно в стаята, където е роден Шекспир, което, сама разбирате, си е нещо много хубаво, нали?

СХ: Доколкото зная, вие пишете в нещо като барака без Интернет, но е трябвало да общувате с Клои почти изцяло в онлайн срещи и с гласови съобщения. Как ви се стори този процес на работа?

MOФ: Всъщност мина си много гладко. От самото начало Клои имаше ясна представа за това кои нишки в романа иска да запази и кои да не да включи. Тъй като познавам историята в романа отлично, можех да помагам с проследяването на ония части, които, ако отпаднат, ще се отрази на събитията, които се случват по-късно или ще направят действията на героите да изглеждат неясни откъм мотивация. Аз се справих с първото превръщане на роман от 350 страници в сценарий от 90 страници, после тя направи нейната си версия. След това нямаше чернова, която да бъде нейна или моя. Клои изговаря нещата много и, както споменахте, направи много гласови съобщения, което е нейният стил на работа, когато иска да каже какво мисли за някой определен детайл. Аз съм точно обратното. Трябва да пиша, за да разбера какво чувствам за определено нещо. Някои от гласовите съобщения бяха по 20 секунди, най-дългото – 58 минути, за което дъщеря ми каза, че си е било подкаст.

Но всичко и всеки ден променят човека. Ето и сега, като водим този разговор, в който обменяме идеи и мисли. Това е най-вълнуващото в живота.

СХ: Във филма плаках на всички моменти на семейно щастие, особено когато беше сцената с версията на „Макбет“ и Хамнет казва: „Кога пак ще се видим тримата?“. Тръпки ме побиха, защото бях чела романа и знаех какво следва, някак предварително се разтъжих. За разлика от филма, нямаше толкова много сцени, в които семейството на Шекспир са описани толкова щастливи. Интересува ме как тези моменти са „изпъстрени“ с всепроникващото усещане за смърт, един мрак на земята или водните тела, които се промъкват из цялата книга и филма. Как двете с Клои доразвихте тези епизоди на радост в сценария?

МОФ: Знаете ли, смятам, че писателите са ужасни хора. Играем си с емоциите на хората. Ако не почувствате емоционален резонанс с някой герой, няма да се натъжите, ако той умре. Така че, боя се, че нарочно го направихме да изглежда наистина прекрасно за зрителите, за да се почувстват разтърсени, когато Хамнет умре. Подходих малко лекомислено, но биографиите на Шекспир действително омаловажават смъртта на Хамнет и казват неща като „невъзможно е да узнаем дали Шекспир е тъгувал или не“. Имайки предвид, че детската смъртност по онова време е била висока, намирам за скандално да се предполага, че човекът не е изпитва тъга по погубения си син. Как да не скърби? Било е постоянна реалност за всички семейства; родителите на самия драматург е трябвало да се справят със загубата на две дъщери, още когато са били малки. За мен беше оправдано да се опитам да придам достойнство и смисъл на смъртта на детето и да утвърдя значението ù, както и това на загубата, която предизвиква толкова силни емоции.

СХ: В доста от книгите ви се занимавате с това как хората преживяват загубата и се опитват да се справят със скръбта и тъгата. След толкова много романи и сценарии, който се занимава много открито с такава голяма загуба, дали въобще се е променил начинът, по който човек се справя или преборва загубата? Споменахте, че пишете, за да отработвате нещата в живота си и се чудя дали това ви е помогнало по някакъв начин.

MОФ: Сигурна съм, че е. Мисля, че всичко, което преживяваме, ни променя, макар че едва след години осъзнаваме значението на случилото се. Когато писах „След като умреш“, бях на 27. Не бях омъжена. Нямах деца. Смятам, че да имаш деца те прави изключително уязвим пред страховете в живота. Медицината е напреднала страшно много, но когато родиш дете, имаш чувството, че сърцето ти живее извън собственото ти тяло. Но всичко и всеки ден те променят. Разговорът, който водим сега, това, че обменяме идеи и мисли – това е най-вълнуващото в живота.

СХ: И накрая, Маги, когато пишехте „Хамнет“, предполагам, че проучванията ви са били изпълнени с талисмани, свързани с „Хамлет“. Тук включваме перото от керкенез, с което не сте могла да се разделите години след написването на романа. Когато писахте филмовия сценарий, добавихте ли нещо към тази колекция?

MОФ: О, колко хубав въпрос! Никой никога не ми го е задавал. Трябва да ви кажа, че перото от керкенез се повреди. Имах ново пакостливо бенгалско котенце, което се катереше по лавиците и го докопа. Наистина имам нужда от ново перо. Всъщност, подарих някои от талисманите си на екипа на филма. Знаете ли какво е иманярство в плитки води? Ходи се по брега на Темза в Лондон, за да се намерят предмети. Все едно човек е аматьор археолог. Правила съм го доста точно по местата под оригиналния театър „Глоуб“ на Шекспир. В определени моменти при отлив могат да се намерят месингови игли от времето на Тюдорите, които са били използвани, за да се прикрепят сценичните костюми и косата на актьорите. Знаем, че са от онова време на Тюдорите, защото са с определена форма. Винаги са заоблени в единия край. Намирала съм ги често. Пазя ги, защото е много вълнуващо, че е страшно вероятно да са от костюмите на театър „Глоуб“. Подарих няколко на Пол [Мескал], когато започнахме снимките на филма и му казах, че искам да ги има, защото, макар че не можем да сме сигурни, възможно е и да са били използвани от самия Шекспир.
 
Саша Хан

Писанията на Саша Хан се публикуват от „Азиатски филмов архив“, списанията Documentary, Film Comment, MARG1N, Mekong Review и MUBI Notebook. Представяла е филмови програми на ъндърграунда в Сингапур, на филмовия фестивал Dokumenter и е била част от предварителната селекция на международния филмов фестивал в Сингапур от 2022 г. Творчеството ù може да се намери на: sashahan.com.

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.