Денчо Владимиров: КАК СТАНАХ ОКУПАТОР

28.01.2014
Снимка 1

От мястото на събитието:

Късно снощи нашият ранобуден кореспондент Денчо Владимиров ни изпрати спешна депеша:

Здравей, Ина!

Днес  май поставих рекорд по гениалност. За два часа - от идеята до написването, съчиних този актуален фейлетон, който  може да пуснете с предимство пред другия, защото отново започна фарсът с окупационните стачки в нашата уж правова държава...

Вдъхновен и окупиран от твоя чар,

Денчо Владимиров

 

….Краят и на този януари дойде изненадващо със студ и сняг. Всеки гледа  да се прибере на топло и търси начини как да изкара зимата при положителни температури. Пенсионерите масово пълнят читалните на обществените  библиотеки, залите на обществените  пощи, само по-паралиите от тях – разни пенсионирани полковници от службите, бивши депутати, бивши  партийни величия,  рентиери, реститути си позволяват да седнат в кафенетата на табла и шах. Някои играят и като хвърлят боб и си редят пасианси. Но на мен пенсията на български интелигент не ми позволява такива пребивавания на топли обществени места .

И ето, вървя по улицата и слушам как двама  зад мен си говорят, че студентите пак са сложили катанците на  един ректорат и  правят окупация. ”Добре са го измислили, хайманите – коментира  една говореща ледена шушулка, вгледах се и видях, че това е пенсионерът, който продава вестници навън в студа на сергия.

- Така тия тарикати  могат да си изкарат и зимата на топло вътре в стаите с парно в университетите, а  отвън демократичното общество с любезното съдействие на разни посолства им мъкне кашони с лапаница  и бутилчици за вдигане на революционното настроение… - коментира шушулката - пенсионер.

И тогава … ме осени идея!

Свърнах свит от студ по улицата и  забих право в намиращия се до университетата в нашия град  студентски стол.

Беше вече към обед .

Влязох вътре и като вдигнах двата си  пръста /среден и показалец/, извиках високо на  персонала:

-  Аз съм окопатор, пардон, окупатор. Всички вън! Правя окупация на  студентския стол !

- Окупатор? О, щом е тъй, разбира се, веднага излизаме – каза главният готвач и поведе персонала навън като намигна на готвачките – Малко почивка няма да ни дойде зле. Време е за кафе и цигарки …

Вътре обаче бяха останали още двама .

- Вие какви сте, бе ? Не чухте ли моя революционен призив?

- Ние сме охранителите от  университета! Дойдохме да изядем по една чорба на топло…

- Чорбата се отлага! - властно казах аз . - Вън веднага! Че само на охранители ще ми станете…

И двамата охранители като трепереха от страх излязоха навън. Да си треперят в дървената  будка пред университета от студ.

- Ами … какво да кажем на ректора все пак, нали столът е към университета …? - върна се да ме пита един от охранителите.

- Предай му, че аз съм  български пенсионер,  бил съм журналист 40 години, но все още ми е останал мозък в главата  и  като интелигент съм постъпил избирателно - да окупирам само  университетския стол! Това е най-чувствителното място за окупация – и за студентите, и за преподавателите, и за служителите. Срива се „от раз„ всичко с една такава окупация. Като няма  къде да хапнеш по обяд с купони, отива си и меракът за работа, и за учене… Предай му на ректора  и моите  безпрекословни искания! А те са:  да се повишат всички пенсии в България, като най-ниските станат 1500 евро! Високите пенсии на разни  полковници от службите, бивши партийни величия и прочие паразити  да не помръдват нагоре и със стотинка. Да се ревизират под лупа всички пенсии отпуснати по инвалидност на разни "мнимо болни" тарикати и мошеници! Да се отнемат пенсиите на всички досегашни депутати през прехода, защото не са ги заслужили  и да върнат полученото до стотинка на държавата! Докато не се изпълнят тези мои искания, няма да мръдна оттук! Слагам катанците  и започвам окупацията! ОКУПАЦИЯ!

И започнах. Първо отворих едната вратичка на фурната –  гледам – цяла  тава  с  агнешко печено за обяд. Извадих я и я окупирах. След половин час тя бе превзета напълно, бяха останали само тук-таме няколко кокълчета от агнешкото. Погледнах  написаното от главния готвач обедно меню за днес и видях, че там има и още тави за окупиране.

Почнах ги и тях.

Периферно зърнах, докато работех с вилиците и лъжиците, че вън се бе събрала цяла рота от полицаи, които явно се  готвеха да атакуват  окупирания стратегически  обект. Извадих радиотранзисторчето от джоба си и натиснах копчето. Чух да съобщават с драматичен глас за моята окупация  и разбрах, че полицаите няма да ме атакуват, докато не получат разпореждане от прокуратурата, която започвала  сега да анализира  дали  окупацията ми е престъпление , хулиганска  постъпка  или само административно нарушение по някой член. Подскачаха вън от зверски студ полицаите, гледаха ме как окупирам тава след тава, преглъщаха, но не смееха да пристъпят и крачка, докато не получат  писмено разпореждане от прокуратурата. От време навреме размахвах пръст към полицаите, когато виждах, че някой от тях, примрял от студ  пристъпва към стола и иска да се вмъкне на топло при мен. Виждайки  обаче размахания ми революционно пръст, полицаят  уставно се прибираше в строя и продължаваше да подскача , заедно с колегите си,  упражненията  от  комплекса  за полицейска физзарядка…

Вече бях привършил с окупирането на всичко  отразено в менюто на стола, когато се натъкнах на особено приятна изненада: от голям  кухненски хладилник измъкнах замръзнало  красиво момиче , стажант-готвачка, което се бе скрило там от страх! Започнах да я масажирам и целувам  със загревающа цел  и тогава към моите предишни окупационни искания се прибавиха  спонтанно и нови: като все още  активен мъж да изживея приятни и щастливи минути на блаженство  с младата дама! Тя, след като се съвзе, ми поиска веднага цигара и кафе и след това прояви пълно разбиране и консенсус  към моите ново появили се искания.

И ние се усамотихме за доста време на  кушетката на главния готвач, зад един голям, клатещ се  от нашите диалогични  консенсусни движения, шкаф ...

Когато отново заехме вертикално положение, погледнах през прозореца на окупирания студентски стол и видях, че  полицаите  в  боен марш  вече настъпваха с решителен вид, водени от прокурор, който носеше като  прабългарско знаме, забоденото на копие разпореждане от прокуратурата  за силовото ми извеждане от окупирания  стратегически  за висшето ни образование обект…

И тогава… се събудих.

Бях задрямал на топло на някаква публична лекция по безопасен секс, заедно с още поне  стотина-двеста побелели пенсионери  и пенсионерки като мен. В такива неудобни  пози за отпочиване на ума  естествено  на човек какво ли не може да му се присъни.

Но когато днес  ми се случи да мина край един студентски стол наяве и отвътре ми лъхна на печено агнешко и топло, си спомних за своя сън. И без да се колебая влязох с решителни стачки вътре, извиквайки грозно и страховито на персонала :

-Аз съм  български пенсионер-окупатор, всички вън!

Да, уверен съм, че докато дойде време полицията да ме атакува ще мине много, много време. При днешната  система  сигналът  за моята окупация ще се прехвърля от  една прокурорска инстанция на друга, ще се връща за установени пропуски и пак ще потегля нагоре  в решаване на казуса дали  извършеното е престъпление, хулиганска постъпка или  административно нарушение… И както вече с десетилетия все не могат да се осъдят и  най-отявлени престъпници  из отечеството ни, така и в моя случай, годините ще си  минават, а аз ще си живея сред провизии и топлинка до края на жизнения си път.

Докато най-после полицаите  може и да получат прокурорско разпореждане  да ме изнесат навън.

С краката напред…

Озарено от идея и написано - 27 януари 2014 г.

 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева