Съботен литературен BOX: "Защо не ме удари"

Разказ от Палми Ранчев

Сърцето ми отчетливо биеше. Чувах „туп“, наставаше тишина, и така до следващия звук. Разстоянието между отделните удари се увеличаваше. Цялото ми същество постепенно замря. Почти не дишах, докато следях как Нейката и Тото приближават един към друг. И с всяка измината крачка ситуацията ставаше по-напрегната. Вече знаех какво искам. Ако можеше да не съм на това място. И да не видя какво ще се случи. Наблюдавах ги по принуда. Нищо не можех да направя.

     Двамата бяха все така високи и стройни, с широки рамена и еднакво светло-руси коси, сресани на висок път: всеки косъм на определено място, отделен от останалите. Заради този им вид момичетата се избиваха за тях. Никой не го знае по-добре от мене. Бях склададжия, докато Нейката играеше в полусредна категория, а после - не си спомням точно годините, но го правих в продължение на доста време - наплитах ракетите на кортовете покрай „Цариградско шосе“, там Тото всеки следобед демонстрираше бекхенда си. Дори и когато вече не се състезаваше даваше уроци на начинаещи и средно напреднели. Беше любим спаринг-партньор на шефове от телевизиите, партийни велможи, даже и на двама министри.

    През това време Нейката го викаха няколко пъти в националния отбор. И веднъж почти победи медалист от европейско първенство. Мачът беше на стадион „Дружба“, на открито. През цялото време поддържаше напрежението с леви прави и подготвяше най-мощното си оръжие. Бомбастичният му десен – правият, крошето и дългият ъперкът в главата – беше направо разрушителен. Не го намираше точно. И особено в третия рунд, когато и двамата се поумориха, се налагаше често да влиза в клинч. Тогава се омаза от кръвта му. И с окървавено лице застана до рефера. Не му вдигнаха ръката. Но ако питаха мене, спечели първия и втория рунд. За третия, когато онзи му наложи близък бой, не съм сигурен. В близкия бой повече беше държането и блъскането. Но първите два рунда, сигурен съм, бяха изцяло негови. Накрая целият стадион освирка противника му. И въодушевено скандираше неговото име. Лично аз прегракнах от викане. И на всеки разказвах как във втория рунд Нейката така засече с десен прав онзи мухльо, че едва не го свали.

     Още на следващия ден го видях на корта да прехвърля мрежата с Тото. Ей това най-много им отиваше на двамата. Отиграваха трудни положения без да се напрягат. Играеха безгрижно, с невероятна лекота. Сигурно защото не се интересуваха кой води в точките. Нейката, колкото и да го оглеждаш, трудно ще разбереш, че беше играл тежък мач предишната вечер. И при това бяха го ощетили. Отнеха му победа, която щеше да го изпрати далеко. Например на олимпиадата. Или щеше да участва в друго голямо състезание. По едно време забелязах, че над лявата вежда беше ожулен. Буквално като минат с раш-пила: червено-мораво-черна следа. Беше следа от мача. Но влажната му коса падаше върху травмата и я скриваше през по-голяма част от времето.

     После Тото рядко се появяваше на кортовете. Беше започнал работа в някаква телевизия. Едва ли е било трудно да се уреди при многобройните му познанства. Коментираше тенис, бокс, понякога и футбол. Имаше добра дикция, гласът му беше дълбок, правеше навременни паузи и поглеждаше с характерната си усмивка драгия зрител. И дори когато акцентираше върху несъществени подробности, им придаваше допълнителен смисъл. Поне за кратко изглеждаха значителни. Подробностите. Приличаше на американски президент, от старите, с идеално поддържана прическа. И стоеше идеално на екрана. 

      От Нейката всички очакваха скоро да стане шампион. Значи при него също всичко се развиваше сравнително добре. Беше пролет, спомням си, и в парка, където се намираха и тенис-кортовете, и боксовата зала, беше зелено и свежо. Тогава често го виждах с Мая, сериозното му гадже, и тя като извадена от списание. Скоро разбрах, че имали намерение да се женят. Така говореха повечето постоянни посетители в двете кафенета на кортовете. През това време не мислете, че Тото беше сам. Постоянно имаше гаджета, коя от коя по-красиви. И той, и Нейката винаги са имали перфектни приятелки. Сякаш преди да излязат с някой от двамата преминаваха кастинг, нали така му казват, когато избират най-подходящите участнички. Но вече говоря за времето, когато  Нейката беше срещнал Мая и нямаше нужда от други момичета. Докато Тото продължаваше да се среща и с телевизионерки, и с тенисистки, а и с манекенки. Усмихнат, с изсветляла от слънцето руса коса и пружинираща походка, гъвкав, спокоен, като голям и ласкав котарак.       

      Разказвам толкова подробно за тях, защото ги харесвах. Дори им се възхищавах. Бях сигурен, че ако ги познавах по-рано щях да знам как да живея по-лесно и по-безгрижно. За мене беше удоволствие да съм заедно с тях, да поговорим, да се посмеем, или от разстояние да наблюдавам как общуват помежду си и с останалите хора. Понякога ги виждах всеки ден, дори по няколко пъти дневно, но случваше се дълги периоди от време – цели месеци – да не срещна никого от двамата. Или не, от тримата, защото Мая беше постоянна част от компанията им. 

     Някои се чудеха какво ще работи Нейката, когато се разбра, че неочаквано се е отказал от бокса. Нямал повече амбиции. Заради Мая, според кибиците в кафенето. Със сигурност той също можеше да започне работа в някоя телевизия. Или да дава уроци по бокс и тенис на разни цървуланковци, които искат да приличат на английски джентълмени. Никога не съм се безпокоял за бъдещето му. И не обръщах внимание на онези, които говореха зад гърба му, че имал финансови затруднения, дори не можел да си плати кафето и така нататък злословия. По-късно научих, че получил наследство от леля в Америка. Не че съм очаквал точно това. Но много му подхождаше.

      Тогава разбрах, че Мая и Тото изчезнали. Заминали за Виена. Не можех да повярвам. Колкото и да разпитвах за подробности, нямаше кой да ми каже повече, освен че там са се оженили. Не можех да проумея постъпката им. И добре стана, че Нейката също се запиля нанякъде. Казваха, че строи хотел на морето. Не проявих интерес. Буквално ме беше страх да науча повече за тях.  

     Признавам, преди Тото и Мая да избягат бях уверен, че светът ще бъде по-лесен за живеене и значително по-красив, ако всички бяха като тях тримата. Каквото и да беше се случило помежду им, не само не го разбирах, но и не исках да го разбера. Повтарям, през цялото време Тото имаше много и различни гаджета. Някои дори бяха по-красиви от Мая. Въпреки че сега, след като е минало толкова време, не мога да кажа какво означава някоя жена да е по-красива от Мая. Тя беше на своето място до Нейката според моите представи. Затова, повтарям, отказвах да мисля за нея. А и за тях двамата. Исках всичко да остане каквото беше. Но знаех, че не е същото.

     След време научих, че двамата с Мая започнали работа в австрийската телевизия. И двамата говореха отлично немски. Не исках да знам нищо за тях. Дори на това, което чувах, се съпротивлявах. Но подробности от съвместния им живот идваха и до мен, колкото и далеко да ми изглеждаше тогава Виена. Не след дълго жестоко се скарали. Шумен скандал, с обвинения и трайна омраза. Клатех глава и си мислех, че всичко е, защото бяха далеко от Нейката. Само заедно възхищаваха. Останали сами, бяха най-обикновени хора. Двамата се развели и след няколко месеца Мая се оженила за тежък баровец, икономист с международна кариера, и отишла да живее в Хюстън. А Тото, разбрах една сутрин, се върнал.

     Скоро по софийските улици се появи и Нейката. Явно беше построил хотела с парите от американската леля. Не знам дали първата им среща е била търсена или случайна. Оттогава всеки път, когато се срещнели, мълчаливо первал Тото с късо дясно кроше и отминавал. Няма смисъл да припомням какво представлява десния на Нейката. Коленете на бившият му приятел омеквали мигновено и се свличал по очи. Оставял го да лежи в прахта. Нали знаете какво представлява нокаутът. Малка смърт. Какво да му противопостави Тото в отговор, бекхенда си ли? Пък и като се замисля, той го заслужаваше. Сега, когато виждах как двамата вървяха един срещу друг, разбирате защо пулсът ми бясно се ускори. Едва дишах.

     Тото беше го забелязал. Продължи да върви без да се отклони от пътя си. Подхождаше му подобно поведение, поне на този Тото, когото познавах, преди да отмъкне гаджето на своя най-добър приятел. И Нейката го забеляза. Рамото на дясната му ръка моментално се раздвижи. Кръгово движение, сигурно оборот и половина, и същевременно се отпусна по-надолу. Леко прегърбен, притисна брада към гърдите. Не откъсвах поглед от лицата им. Аз, със сигурност, доста съм остарял през тези години. Докато те бяха останали същите. Само израженията им бяха като замръзнали. Тогава, или когато почти се разминаха, спряха и се обърнаха един към друг. Мълчанието им продължи доста дълго време.

     -Защо не ме удари?

     -Нямам желание.

     -Заслужавам го.

     -Знам. Но вече нямам желание.

     После едновременно тръгнаха. И скоро се отдалечиха, всеки в своята посока. Следователно трябваше да се успокоя. Нямаше смисъл сърцето ми да бие по този отвратителен начин. Нали вече обясних как – туп-туп-туп – в гърдите, в слепоочията, до пръсване. Наведох глава, преглътнах, поех въздух и издишах. Повторих го няколко пъти. Накрая въздъхнах сравнително спокойно. И когато отново погледнах към мястото, където бяха се срещнали, тях двамата ги нямаше.    

от новата книга с разкази на Палми Ранчев  „Боксьори и случайни минувачи”

илюстрация :Георги Чепилев