по заглавие   по съдържание

Съботен литературен BOX: "Бизнес от страх"

01.02.2014
Снимка 1

Разказ от Христина Панджаридис  

Мъжът чу токчетата по стълбището и отключването на вратата. Познаваше краката и кафявите обувки. Излъскани и чистички. Сигурно тя пазаруваше по няколко чифта наведнъж, щом установеше, че са ѝ удобни. Ходеше винаги на токове. Не ѝ пукаше, че стърчи с една глава над мъжа си. Беше я видял един-единствен път с маратонки. Изхвърляше боклука. Две големи найлонови торби и кутия от пица в лявата ръка. Съседката се прибираше от дванайсетчасовата си смяна като касиерка в магазин и умората скоро щеше да я хвърли в леглото. Поне той се надяваше да не е разочарован от слухтенето си в последните дни. Знаеше, че два дни почива и два дни е в магазина. Вече седмица касата на семейния бизнес стоеше стерилно празна и чичо му го псуваше. Думите си пестеше, но на ругатни беше щедър.

От дебненето в коридора се премести до стената, разделяща техния от нейния хол. Стена беше помпозна дума. Параван по-скоро. Сложи ухото си и я усети как отваря гардероба и прибира дрехите, ходи боса по мозайката. Пусна пералнята. Зафуча водата в банята и след десет минути утихна. Чу я да си тананика някаква песен, но въпреки напрягането на острия му слух, не различи думите. Може би тя не знаеше текста или импровизираше. Изпуфка силно, зашеметена от топлината на банята и напрежението в краката и легна на дивана. Представи си зачервеното ѝ тяло. Изглеждаше добре, но след като видя майка ѝ, му стана ясно как тя ще я повтори, превръщайки се след раждането на бъдещето си дете в пухкаво юрганче. Имаха кожен, черен диван. Твърде нисък за неговия вкус, но не и за техния. Веднъж беше пил ракия у тях и между другото спомена за фирмата на чичо си за бронирани врати и решетки. “Човек не може да се остави на случайността...”

Отпусна ѝ шест, седем минути да се успокои и отдаде на съня.

Отвори вратата на чуждия апартамент. От подслушване и наблюдение жилището му се стори близко и в някаква степен негово. Познаваше голяма част от шумовете, обитаващи стандарната панелка. Но някои оставаха скрити и загадката го изкушаваше. Не искаше да плаши съседката, самият той се страхуваше от високите етажи и не поглеждаше надолу. Страхуваше се и да не умре от инфаркт преди майка си и да я остави сама. Беше прочел колко вредяло на сърцето прекомерното кафепиене. Майка му разделяше живота си между инвалидната количка и леглото, и само неговите ръце ги беше грижа за нея. Толкова се боеше от смъртта, че две седмици се лиши от единствената напитка, освен водата, която пиеше. Привиждаше му се кафе, миришеше му на кафе, предвуксваше горчивите му капчици... и не устоя. Казваше си, че заради майка му, заради неговата всеотдайност към нея, доброто ще го защити. Той не вършеше злини. Подсещаше хората да се заключват и скриват зад здраво направени врати.

Жената лежеше на канапето с вдигнати на облегалката крака. Червените лакирани нокти му заприличаха на румени детски бузи. В близкия парк, където разхождаше майка си следобед, покрай люлките и пързалките, беше пълно с червени бузести деца.  Гледа я повече, отколкото изискваше работата му на известяващ за дебнещите опасности, и миг преди да се вразуми и изчезне, тя глезено промърмори.

-   Борко, ти ли си? Раничко се прибираш...

Той прие думите ѝ навътре. Лицето около ушите и брадичката го засърбя. На него не му казваха така. Чакаха го с нетърпението на самотен човек, видял от живота само неприятности, а той подозираше, че на другите хора, дори на съседите му, животът показва и весели страни. Дори в черните криминални романи описваха разни романтични истории. Едни герои ги убиваха, но останалите се влюбваха. Пътуваха, женеха се.

Не получила отговор, жената отвори очите си. Кафявото в тях бе същото като кафявото в обувките ѝ. Развика се.

Той беше колекционер на викове и не различи в нейния толкова ýплах, колкото любопитство и изненада. Май долови и предизвикателство. Притесни се, че обърква работата си с четенето на криминални книги и мечтаенето, докато чака денят да се появи на прозореца му. Обърна се, тръшна вратата и избяга по стълбите. Предвидливо беше отставил незатворено мазето. Мушна се в мрака и заключи след стъпките си. Смъкна перуката си на чернокос къдрав мъж. Блаженството не светеше в тъмното, но пролази по цялото му тяло. Днес можеше и да не пристъпва към четене на следващия роман. Ще си припомня всяка секунда. Следобедното му кафе се отлагаше за утре. Вълнението на една жена, потъваща в ритъма на ежедневния семеен живот, го захранваше като свършил гладуването си мъченик.

Вечерта съседите поръчаха при чичо му новата си блиндирана врата. Настояваха за експресна услуга.

Той напълни джоба си с парите, равни на двайсет процента от сумата, и отиде да си купи запушалки за ушите от аптеката. След кратката разправия съседите му замениха вечерята със страстни и бурни изблици на любов. Не бяха пуснали предвидливо музиката и той чуваше думите им дори без да напряга слух .

 

илюстрация: Георги Чепилев