Dencho Vladimirov: КОЯ Е НАЙ - МЕЧТАТЕЛНАТА НАЦИЯ

Знам, че веднага някои ще кажат възторжено  - американците, тия от САЩ, те са най-мечтателната  нация. Нали  си имат  даже такъв лаф - “американската мечта”.

Още от малък американецът си мечтае като някогашния прапрадядо Форд да намери на улицата ябълка, да я обърше от праха, да я продаде, с парите от нея да си купи две ябълки, да  продаде и тях, като срещу парите купи четири ябълки и така, докато  диалектически стане мултимилионер. Книжните магазини в САЩ са пълни с романи за забогатели американци  от малки ваксаджийчета, разносвачи на кафе, пране, търговци на дъвка, бикини и какво ли не.

Разбира се, още от малък, истинският американски мъж си мечтае да скалпира индианци, да завладее целия свят, Марс и други по-известни планети. Момичетата си мечтаят да станат холивудски звезди, момчетата не отказват да станат милионери в  Долината на киното, но не изключват възможността да забогатеят  и по други начини - крупни обири на банки, държави, че и на цели континенти.

Така или иначе, през последните години у нас медиите се изпотрепаха да ни внушават, че най-мечтателната нация е тази на гражданите на САЩ. Пък и управниците на тази страна и днес, излязат ли пред микрофона, все за това говорят, за сбъдването на американската мечта. Оказва се обаче, че от времето на златотърсачите в Аляска, та досега американската мечта е била май  все да се сложи ръка на нещо, все нещо да се пребара - преди на златото, нефта, днес пак на нефта, диамантите, урана, но и на  други бонуси от земната твърд. Поне за това излиза, че си мечтаят всички американски президенти и конгресмени. Е, Мартин Лутър Кинг също си имаше американска мечта - бореше се за равноправие и демокрация  в “най-демократичната страна” на света. Но го гръмнаха, защото явно не е мечтаел в правилната посока. Въобще май там, който не мечтае в правилната посока, все му се случват разни неприятности...

Така че очевидно ще се окаже, че американците не са чак толкова мечтателна нация, не може там да си мечтаеш, каквото си искаш...Колкото и да е внезапно за някои, ще излезем с тезата, че българите са доказано  по-мечтателни  и от американците…

Някога българинът, през социализма, ако се съдеше по вестниците, мечтаеше да изпълни насрещния план, да стане ударник, дори герой на труда, да поставят снимката му в алеята на трудовата слава и да му връчат тържествено партийния билет. Мечтаеше българинът, ако се съди по вестниците, и да изпълни предсрочно плана за събиране на вторични суровини в родния си квартал или учреждение. Не мечтаеше да отиде, да кажем, със семейството си на море или планински курорт, защото това тогава бе фасулски просто през ония мрачни години на социализЪма, и нямаше никакви проблеми само  срещу някой лев  с профсъюзна карта да се изтегнеш под чадъра на плажа до немкини и чехкини и така да си чуруликаш с тях и по двадесет дни... Единственият проблем в такава ситуация би могло да ти създаде жена ти, ако заподозреше, че освен заздравяването на дружбата между българския и немския народ, се опитваш да развиеш с русата Гретхен или Лотхен и някакви други по-специални отношения извън интернационалните връзки на българския и немския пролетариат...

Е, мечтаехме  тогава и за друго още, от най-ранна възраст!

Аз например  като малък мечтаех да хвана диверсант...

Тогава това бе престижно. Диверсантите ги описваха  като хора със зли погледи, които ходят с раници из планините, минават границата, за да правят саботажи срещу народната власт.

И  веднъж  щеше да ми се сбъдне мечтата да хвана диверсант, след като видях  в планината мъж  и жена с раници, отидох да търся  въже, за да ги завържа и  да ги  предам  по надлежния ред на органите на МВР. Но  като се върнах с въжето, те си бяха  отишли  след като бяха  изяли няколко консерви, изпили три бутилки вино, и изпочмачкали тревата от някакво голямо търкаляне!! После разбрах, че не са  били диверсант и диверсантка, а туристическа двойка! Бях много, много разочарован!

  А мечтае ли днес българинът? И за какво?

Да, разбира се, мечтае. И тематиката на мечтите му се разшири още повече.

 Мечтае, както върви по пътя си, да намери някой лев.

 По-мечтателните българи и българки мечтаят да намерят повече левове, ако може във вълута.

Още от зората на демокрацията у нас милиони българи и българки започнаха да  мечтаят да спечелят  с бизнес. Какво ли не рисуваше въображението, политнало в мечти!

Един отворил книжарничка, подведен от въображението, че още в първия ден ще му влязат вътре стотици жадни за четмо млади и стари хора, ще му изкупят на огромна опашка  всичките книги и писалки, и той със спечелените пари ще отвори още по-голяма книжарница, може и дом на книгата! Сега често виждам такива мечтатели - книжари, които вече или са забравили въобще за книжарския си бизнес, или като им влезеш в обекта, те посрещат там като генерал Гурко и те ухажват като Мадона!

Какво мечтаене само падаше и на  село! Мечтаеше се, че от върнатите нивички земя  ще се народи само с пет-шест идвания като на гости от града и с  покопаване за разкършване, такъв богат урожай, че с парите от него да се накупят и комбайни, и трактори, че и да се отиде на екскурзия в Рим, Берлин, Токио! Какво излезе от тези селски мечти, е известно! Сега има най-вече  българи, които мечтаят  богати мазни паралии от Анадола или от Арабските ширини да дойдат и да им изкупят нивичките  за  половин наниз пендари, та да отделят левчета, за да си оправят зъбите или някоя друга болежка.

 Безспорно, най-много мечтатели при българите има, както и се очакваше, в художествените професии!

Стотици интелигентни мъже и жени основаха издателски фирмички и смятаха, че още първият издаден роман от тях, ще им донесе Нобеловата награда и книгите ще се харчат като топли гевреци. Художниците се размечтаха   с една картина да станат прочути като  Леонардо да Винчи… Големи наши артисти, прогонени заради тоталитарното си  зловещо минало от големите държавни театри, постъпваха в частни театри. Там те, водени от мечтите си се виждаха като  бързо повторение на случая с Шекспир, който, видите ли, отначало, при пристигането си в Лондон от своята забутана провинция в Страфорд на Ейвън, разкарвал конете на лондонските богаташи около театъра, но после се прочул като  велик драматург, та чак и до ден днешен.

 Но едва ли нещо може да се сравни като пик на мечтите на българина с онова, което се случи скоро след пропукване на зората на демокрацията у нас.

Появи се Негово Величество Джакпотът!

Сега българите всенародно всяка седмица мечтаят да ударят джакпота и както казват някои от тях съвсем искрено - така да се спасят от мизерната си съдба в родната България! За тази  тотоцел българинът вече отделя и последните си пари на безработен и отива като в църква в тотопункта и си подава там като в олтар  тотофиша, заявката за сносен человечески живот. Вкъщи децата му, плачливи и боледуващи внуци, жена му заспиват  гладни, защото главата на семейството е дал последните пари за фишчето, дето ще го направи милионер.

И така от джакпот на джакпот - мечтае българинът.

Във въображението  му се рисуват какви ли не холивудски сюжети - как спечелва милионите, как си плаща с тях тока, парното, водата, как лекува децата, жената, майката, бащата, как ги води на почивки, как се плацика отново на море като в социализЪма, който един хитър старши научен сътрудник по марксистка философия нарече тоталитаризъм...

Е, сега има ли още спор коя нация е по-мечтателна - българската или тази, дето столица ú е Вашингтон?

Ще има да ни гонят американците по този показател!

       Илюстрация: Георги Чепилев