Тенеси Уилямс и Джеймс Грисъм "поставят жените на мястото, което заслужават"

ПРОФИЛИ 

►

През есента на 1982 г. начинаещият драматург Джеймс Грисъм интервюира в Ню Орлийнс легендарния писател и драматург Тенеси Уилямс – среща, която по-късно става основа за материалите на Грисъм и книгата му „Безумията на Бог: Тенеси Уилямс и жените от мъглата”. 

Автор: Лесли Кендъл Дай

Превод от английски език: Юлияна Тодорова

Миналото лято попаднах на „Безумията на Бог: Тенеси Уилямс и жените от мъглата“ от Джеймс Грисъм. Видях снимка на Уилямс на корицата на книгата и това ми бе достатъчно.

Получих повече от това, за което се бях спазарила.

Свърших книгата, докато седях на пейка на детска площадка - съпругът ми помагаше на дъщеричката ни да мине през катерушките. Наоколо хората живееха и се забавляваха, а аз стоях вцепенена, удивена и нащрек. Книгата предизвика у мен забързани възприятия – жизненост, за която копнеят артистите и благодарение на която процъфтяват. Когато потърсих отзиви за книгата, питайки дали и други са откривали тази странна творба, открих много малко отклик от читатели.

Преди няколко седмици сестра ми ми показа пост на Джеймс Грисъм във Фейсбук. В него той разказва как през 2007 г. го диагностицират с рак на пикочния мехур и се обръща за помощ към сенатора в неговия щат Хилъри Клинтън. Подкрепата й спасява живота му. Постът му във Фейсбук набира огромна популярност.

Джеймс Грисъм

Джеймс Грисъм, автор на „Безумията на Бог“, изведнъж се превръща в тема на разговори; самата Х. Клинтън подхваща историята. Тя благодари на Грисъм за поста му и кампанията й заснема видео за представянето й.

След това Грисъм създава хаштага #puttingwomenintheirplace (дапоставим женитенамястотокоетозаслужават). Той започва публично да разказва истории за други жени, които са били „шампионки“ в живота му и насърчава хората да правят същото. Връзката с книгата – и с жените, които блестят от страниците й – се изяснява веднага. Нямах съмнение в искреността на Грисъм, но също така не се съмнявам, че уроците, които е научил, докато е правил проучванията си за книгата, са намерили втора платформа за изява в публикацията му във Фейсбук.

„Безумията на Бог“ се разпростира от историята на американския театър до интимните размисли на дузина актьори и актриси, като за гръбнак се използват признанията на един от най-големите ни драматурзи. Творбата също така е писмо-благодарност към много от великите актриси от ерата на Тенеси Уилямс.

„Бил съм голям късметлия… защото съм предлагал душата си на толкова много жени“, казва Уилямс на Грисъм, „и те са я изпълвали, поправяли и са ми я изпращали обратно за ползване.“ Политическият момент съвпада с размишленията на Тенеси Уилямс, както са записани от Джеймс Грисъм. Една книга, която е можело да бъде забравена – трагично – на прашна лавица в секцията за театър на някоя книжарница, изведнъж става ключово четиво.

Тенеси Уилямс

През есента на 1982 г. Джеймс Грисъм, начинаещ драматург, пише писмо, слага го в плик, поставя марка и го изпраща на Тенеси Уилямс. Не пречи да кажем, че преди него стотици, ако не и хиляди фенове са правили съвсем същото и никога не са си мечтали да получат отговор.

Уилямс се обажда на Грисъм по телефона.

— Вероятно можете да ми окажете някаква помощ“ — казва драматургът.

След това Уилям кани Грисъм в Ню Орлийнс и, естествено, Грисъм приема.

Така започва одисеята на Грисъм из сърцето на една самотна и дълбоко депресирана икона, която се чувства впримчена във „възела на времето“, неспособна да пише, жертва на собственото си лошо използване на ума и тялото.

Това е доста много за плещите на двайсетгодишен млад мъж, но Грисъм слуша и си води записки. Уилямс не предявява никакви претенции, просто е човек, който отчаяно се нуждае от валидация. Самият Грисъм също се е лутал, навлизайки по-дълбоко в душата на друг човек отколкото би трябвало, но Уилямс е толкова гладен за общуване и това е така неотложно, че Грисъм продължава напред.

Той прекарва много дни с Тенеси Уилямс, който се чувства очернен „до последно“ и дискредитиран от съвременните критици. Копнее за завръщане към апогея си, време, в което се е наслаждавал на любовта и признателността на възторжена публика. Съвсем оправдано е бил смятан за гласа на новото поколение. Питал се е дали някога е бил достоен за такава похвала. Накрая Уилямс поставя на Грисъм задачата за огромен проект: може ли да намери актрисите, с които Уилямс е работил, да им предаде лично бележки, които им е написал и лично да говори с тях?

Защо?

За да види дали е бил значим за тях.

По време на обедите в третокласни закусвални, „Тен“, както Уилямс моли Грисъм да го нарича, предлага подробни спомени – записки, които си е водил – за жените, с които е работил. Снабден надлежно с личните бележки на „Тен“, накрая Грисъм намира и печели доверието на такива величия, като Катрин Хепбърн, Джералдин Пейдж, Джесика Танди, Ким Стенли, Лилиан Гиш, Мариан Селдс, Франсис Стърнхегън и Морийн Стейпълтън – само няколко от седемдесетте, които се появяват в „Безумията на Бог“. По някакъв начин от амалгамата на много гласове се появява един наратив, който обхваща не само дълбоките размисли на Тенеси Уилямс, но и тези на множество звезди в театралните среди.

По време на тези интервюта се създава модел. Докато превключваме от разказите на Уилямс до самите актриси, по техните думи, една след друга те се утвърждават като титанични интелектуални сили.

 Лорет Тейлър в пиесата на Тенеси Уилямс „Стъклената менажерия“, 1945

Лорет Тейлър, която въвежда нов актьорски модел в „Стъклената менажерия“ – има огромно въздействие върху Уилямс. „Абсолютно нищо не убягваше от вниманието ѝ или безмилостното й чувство за детайла“ – казва драматургът.

За Елизабет Уилсън той казва: „Представи си да си отдаден, но дистанцират: страстен, но професионалист.“

„Размишлявам за Мариан“, казва Уилямс на Грисъм за Мариан Селдс.  Според нея „Животът си върви. Как използваш времето определя какъв човек си извън сцената – и на нея. Когато управляваш това време – времето на собствения ти живот – си щастлив.“

А за Франсис Стърнхегън Грисъм пише: „Тен чувстваше, че вижда как мозъкът ѝ работи, че интелигентността й – описваше я като „потискаща“ – захранва всяко нейно действие.“

„Виж“, казва Катрин Хепбърн на Грисъм, „…повечето от тези жени в списъка ти – в списъка на Тенеси – са взимали много съзнателни решения за живота си и за действията в кариерата си, за да станат добри и да се превърнат в някакъв вид вдъхновение за хората. Това си е битка – постоянна битка – да правиш нещо стойностно.“

 Катрин Хепбърн

 Джералдин Пейдж

От всички, с които Грисъм говори, Джералдин Пейдж е най-удивителната: всяка дума, която изрича, е като госпъл за това как да се води достоен и значим живот. „Пейдж“, пише Грисъм, „мразеше липсата на активност, празните разговори и мисли, разговори, които нямаха смисъл, тема или цел. Тя нямаше търпение или толерантност за неинтелигентни, непроучени хора или ситуации.“

„Джералдин“, казва Уилямс на Грисъм, „притежава забележителен интелект.“

Въпреки това този страховит интелект – който, по думите на Грисъм, има „невъзможно високи стандарти на поведение и креативност, а те я извеждат до сравняване с каквито и да е страховити и диви животни“ – пише в бележката,  дадена от Уилямс; той стиска ръката на Джеймс Грисъм и заплаква. Пейдж има толкова много за казване по отношение на Тенеси Уилямс: не е знаела колко е уязвим, колко много копнее за приятелство. Уилямс се стреми да се държи като жените, на които се възхищава, но не е знаел как да помоли за помощ.

Когато Уилямс размишлява за тези жени, той ни казва на какво да обърнем внимание – на какво му се иска да е обръщал внимание тогава. Може би на Пейдж, на която най-много е желаел да подражава в поведението: „Тя вярваше, че всяко едно нещо, всеки момент трябва да служи на някаква по-висша цел… Не се страхуваше от началото, да скочи откъдето се налага, пак и пак, за да стигне където е необходимо. Бих искал да ѝ подражавам в нетърпението ѝ към заблудите. Аз се заблуждавам през цялото време, все още е така и това не ми носи удовлетворение.“

Пейдж реагира на това чрез Грисъм, като казва: „блуждаенето е нещо отрицателно, в известна степен, и смятам, че блуждаенето на Тенеси – онова доживотно впускане в мрака – наистина беше негативно… Много е поетично, но не е състояние, в което искам да работя. Имам нужда от всичките си сетива, когато работя. Блуждаенето и витаенето в облаците са първото действие, предполагам. Увертюрата. След това започва работата. Човек винаги трябва да започва да работи.“

През 2015 г., голямо времево разстояние от онова телефонно обаждане през 1982, Грисъм най-накрая дописва творба, преливаща от дълбоки мисли, едновременно поетични и директни – на многото актриси, с които е работил Уилямс. В старанието си да предаде богатия живот на мисълта, който обитават актьорите, Грисъм цитира Робърт Едмънд Джоунс: „Те изглеждат много повече осъзнати от нас и толкова по-пробудени и толкова по-жизнени, че ни карат да чувстваме, че това, което наричаме живеене, въобще не е такова, а е нещо като сън.“

В основополагащата си книга за актьорското майсторство Ута Хаген пише, че „за актьора будната мисъл е предпоставка“. В „Безумията на Бог“ Грисъм предава ускоряването на сетивата, въплътено в художествена форма. Той успява едновременно да запознае читателя с почти свръхестественото осъзнаване на актьорската мисъл от една страна и от друга, прагматичната ежедневна работна етика, която Хаген трябва да приложи, за да успее в изкуството си.

Ута Хаген пише също: „Изкуството е достатъчно мистериозно без да го правим повече такова.“ Тя твърдо вярва в това да си приземен: „Теоретично актьорът трябва да е по-здрав душевно и физически от другите“, пише тя в книгата си, „тъй като той се учи да разбира психологическите проблеми на човешките същества, когато поставя собствените си страсти, любови, страхове и гняв в служба на героите, които играе.“

Грисъм отдава почит към мистиката на известни актриси, но разкрива, често чрез собствените им думи, тежката им борба да направят работата си – живота си на сцената – правдив. Грисъм също така изнамира отговор на въпроса на Тенеси Уилямс: Бил ли е от значение за актрисите, които вдъхват живот на произведенията му? Да, бил е.

*
Защо жените? Защо жените са били толкова важни за Уилямс? Защо е можел да разпознае силата им, защо толкова много е искал да научи от тях и да търси убежище в уроците им? Отговорът може да се крие в детството му. В майка си е търсил убежище от жестокия баща насилник – и се е чувствал предаден, когато тя не е могла да му го осигури.

Очаквал е повече от нея отколкото от баща си – човек, затворен емоционално в пренебрежение и фанатизъм. Уилям говори на Грисъм за тази рана: „Мразех майка си за това, че приемаше безропотно посредствеността, която представляваше животът ни и докато скачах във влака й на мечти, насочени извън него, аз я мразех, че се пренася извън реалния свят, където чувствах, че може някак да ми помогне.“

 Тенеси Уилямс с майка си Едуина

Без значение колко бързо е бягал, никога не е могъл да надбяга вината си. Уилямс може и да е мразел майка си, но също така е изпитвал голяма любов към нея, осъзнавайки накрая, че точно от нея е наследил таланта си.

„Изведнъж разбрах“, размишлява Уилямс, „че човека, когото мислех, че мразя, ме е превърнал в някой, който разбира образи, илюзии и който вероятно ме е направил писател.“

Делото на живота му – неговите пиеси – са съсредоточени в жената, която го е преследвала в живота, така да се каже. До 1982 той е съумял да приеме влиянието на майка си като дар. Тази уязвима, заблудена жена дори му е дала мъдрост: проникновена способност да усеща болката и да разпознава суровия материал, върху който надгражда актьорът.

Тенеси Уилямс причудливо вярва, че жените имат магична сила, която многократно ги вади от отчаянието. На Грисъм разказва, че е прекарал десетки години да търси убежище и приятелство у много от актрисите, които играят в пиесите му. Чак по-късно – през 1982, за да сме точни – започва да осъзнава колко повече от само убежище тези актриси са можели да му дадат. Точно в това късно признание е силата на „Безумията на Бог“.

Собствената ми майка, самата тя актриса, обичаше израза „Твърде късно се научаваме“. Това чувство е зовът, спешното предупреждение, което движи разказа на Грисъм.
„Безумията на Бог“ внушава, че театърът е само толкова велик, доколкото са хората, които разбират не само как да играят, но как да мислят точно, как да обичат дълбоко и как да работят много, много усилено. Книгата също предполага за тези извън театралния свят, че биха могли да се събудят от вида сън, за който пише Джоунс и да живеят по-пълно, по-чувствено и с повече цел.

През 1982 Грисъм пътува до Ню Орлийнс и се среща с една страдаща душа, ранена от детството, която се е издигнала над жестокостта на възпитанието си, но е живяла от време, дадено назаем. До момента, в който Уилямс се обръща към младия Грисъм, демоните му са го изпреварили. Той е имал уговорка със саморазрушението и я е спазил. И все пак, макар и неспособен да напише друга пиеса, в себе си е таял много, което е жадувал да изрази. Излязло е под формата на съвет и спомени и на Грисъм е останало да изкове думите заедно с онези от жените, които Тенеси Уилямс е описвал с болка.

*
Когато двадесет и две годишният Грисъм си тръгва от „Тен“, вече напълнил със записки няколко бележника, той не се втурва да започне проекта, с който го е натоварил Уилямс. Точно както самият Уилямс оставя в Ню Орлийнс съкрушена майка, така Грисъм е имал нужда да остави драматурга да продължи живота си. В крайна сметка, обаче, той спазва обещанието си. Какво го кара да погледне назад към обладания драматург? Отговорът се крие в това как Уилямс описва майка си: „Знаех, че майка ми пази неща – странни неща – които й помагаха да помни каква е била и каква е можела да стане… Всяко от тях си имаше история и място в дома ѝ“, казва той на Грисъм.

„Тотеми – исках да дам на майка ми нещо, което да може да сложи на някоя лавица и да го обича, нещо чупливо и прозрачно като онези шишенца с парфюм. Нещо толкова скъпо и изпълнено със смисъл като розовите листенца и кърпичките.“

Грисъм сътворява един тотем за драматурга, нещо в чест на прозренията и спомените му. От страници с бързо записани бележки – „странните неща“ на Уилямс – той сглобява майсторски разказ. Тенеси Уилямс дава на Грисъм съвет и философия, оцветена с тъжно съжаление, а Грисъм влага в крайния продукт и поетичност.

Тенеси Уилямс със сигурност би харесал този тотем – заради майка си, която е била възпряна в амбициите си за по-добър живот и би го харесал заради жените, за които по-късно е размишлявал и които е смятал за недооценени. Кръгът е затворен. Грисъм получава жалостивите признания на Уилямс и измайсторява от тях тотем, както Уилямс е искал да го направи за майка си. 
*
Случайно Хилъри Клинтън спасява живота на Джеймс Грисъм и той написва пост във Фейсбук, ода за нея, още един „тотем“. Този тотем става „вирусен“, изключително популярен.

Хилъри Клинтън казва, че се чувства по-добре не в „публичната“ част от работата си, а в тази да „служи“. Легендарната й сдържаност е използвана като тояга срещу репутацията й. За съдниците й е било лесно да я опишат като „заподозряна“ в култура, гладна за самопризнания. Тя е затворен човек в един бъбрив свят. По това, както и в движещата фокусирана природа на работната й етика, Клинтън напомня за актрисите, които обладават страниците на „Безумията на Бог“. Грисъм изважда на бял свят размишленията на актриси, които са били сдържани като Клинтън по отношение на личния си живот и методите си. Те не правят интелекта си достояние на обществото; това би било противно на много интимната природа на актьора. Тази интимност служи да защити техния ресурс, техния „вътрешен театър“, както Тенеси Уилямс нарича мозъка на артиста.

Тенеси Уилямс не доживява да види как една жена спасява живота на младия му приятел, но никой не би бил по-малко изненадан от ефективността и топлото отношение на Клинтън. Ако беше доживял да види хаштаговете, той не би могъл да сътвори по-подходящ от този на Грисъм. Уилямс е обичал жените, защото в работата си е бил в досег с толкова много страхотни жени както на сцената, така и в живота. Жадувал е за партньорството и наставленията им. Тенеси Уилямс е осъзнавал толкова добре колкото всеки друг значението да #поставимженитенамястотокоетозаслужават.

Лесли Кендъл Дай

Л. К. Дай е актриса и балерина от Ню Йорк. Пише в нюйоркските издания Salon, Vela Magazine, The Rumpus, The Washington Post, The Toast, The Establishment, Brain,Chil и Off The Shelf, но най-често в детските книжки на дъщеря си. В момента работи върху книга за краткия си опит като детегледачка в Манхатън.
http://www.lesliekendalldye.net/

Прочети в оригинал

© Диаскоп Комикс - Diaskop Comics

    Българска култура, комикси, художници, изкуство

Редакцията на "Диаскоп" изказва благодарност на своите сътрудници, които редовно изпращат информация първо при нас! Редакцията с отговорност оформя материалите и ги публикува. Препоръчваме на всички колеги, които желаят да популяризират информацията и вземат назаем съобщения, да поместват линк към първоизточника.