по заглавие   по съдържание

Антон Баев: "Пирамидата"

20.02.2014
Снимка 1

11:37

Офисът на бул. „Руски“ 52 беше точно на ъгъла срещу Търговската гимназия. Удобно място за наемане на стажантки, помислих си.

Беше целият от мрамор: черно и бяло, тръбна мебел, скрито осветление. Бюрата също бяха черни с големи цветни монитори на всяко. Имаше три или четири момичета в стилни черни костюми, без грим.

Попитах за Марта. След минута тя се появи на вратата в дъното. Не бях сбъркал. Точно копие на Моника. Оставаше да поема ролята на Бил.

Целуна ме, след като затвори вратата на вътрешния офис след себе си. Изтрих червилото от бузата си и седнах. Тя поръча кафе и сок по интеркома. Седна срещу мен и кръстоса крака. Еластичният черен чорапогащник беше опънал гънките на бедрата й.

„Толкова съм впечатлена от американските ти репортажи! Наистина ли всичко, което описваш, ти се е случило?“ - попита тя и отпи малка глътка портокалов сок.

Беше от жените, които приемаха всичко за чиста монета. Искам да кажа, че се правеше на такава.

„Разбира се - отвърнах. - И много други неща, които не са за вестник. Сигурно ще ги опиша в книга.“

„О, чудесно! Кога смяташ да я издадеш?“

Винаги съм се учудвал на лекотата, с която повечето жени гледат на битието.

Тя смени позата като кръстоса десния си крак върху левия.

„Утре - ухилих се и си взех цигара от кутията на ниската масичка. - John Player Special. Като в гимназията. С позлатен мундщук!“

„Тогава ги продаваха в корекомите - намигна ми тя. - Все имаше начин да се снабдим.“

Баща й беше някаква клечка в системата на затворената търговия с валута за български граждани, работили в чужбина. Системата, наречена Кореком. Незаконната ни врата към Запада.

На абитуриентската ни вечер се бях натровил от John Player Special. Години след това от позлатения му мундщук ми се повдигаше. А след пропадналия опит за неземен секс Марта се изпари от живота ми, тъй да се каже, в мига, в който животът разтвори вратите си за мен под формата на казармен портал и маршова музика.

„Пуша ги само в изключителни случаи - продължи тя. - Кажи сериозно за книгата.“

„Е, това е въпрос на пари. У нас от книги не се печели, знаеш“ - отвърнах и запалих едно Johnie.

Ароматът му ме накара да съжаля за годините пропуснато удоволствие.

„Като стана дума за пари - изведнъж смени тона тя, пресягайки се делово за кутията, - искаш ли рекламата ни за региона да минава през теб? Комисионата е 15 процента, а рекламният ни бюджет, разбира се, е тайна. Но е няколко милиона“ - усмихна се Марта.

Лицето й бе наедряло, но трапчинката на лявата буза още си седеше. Предлагаше ми сделка: аз да се разписвам за процента, а после да го делим.

Съблазняваше ме като Вирсавия в банята.

„50 на 50“ - казах небрежно и се надигнах.

„Разбира се, няма да си прекарвам другарчето“ - отвърна тя и ме докосна по рамото.

Срещата не беше свършила. Вече се чувствах като Давид, заровил глава в големите й меки гърди с тъмнокафяви зърна, най-големите в гимназията.

„Имам и друго - продължи Марта, като издиша плътна струя синкав дим. - Предполагам, че имаш някакви спестявания. Вложи ги тук. Ще ти уредя преференциална лихва като за наш служител. Естествено ще взимам по един процент. Но ти гарантирам, че ще си удвоиш парите без да си мръднеш пръста. Мога да ти уредя десет на сто месечна лихва по валутен влог и петнайсет по левов.“

Бяхме прави един до друг, а лявата й ръка още драскаше рамото ми с дългия си лилав маникюр.

Подобен дивидент май даваха само наркотърговците. Къде ли пък се е набъркала моята гимназиална Вирсавия?

„Ще си помисля - отвърнах и целунах ръката й. - Нали може?“

„Може и двете“ - усмихна се тя.

Нямаше отърване.

09:44

На другия ден сутринта вече бях вложител в Лайф чойс. Вкарах 10 000 долара срещу 15 процента месечна лихва и сигурни гаранции, че ще бъда от защитените вложители. През мен щяха да минават и всички рекламни материални на Лайф чойс. Също срещу 15 процента. Вече се чувствах милионер.

Разбира се, трябваше да се виждам с Марта поне веднъж седмично и да изтърпявам ежедневните й обаждания по телефона. Но това е бизнес. Сметките трябва да се плащат.

Всъщност тя ги плащаше.

23:04

Обикновено ходехме в някой от луксозните ресторанти в Стария Пловдив. Тези, от времето на соца, бяха позападнали, много от тях дори затвориха, но имаше няколко, продадени по специални цени и процедури на избрани хора от бившата номенклатура. Социалистическият кореком се беше разраснал. John Player Special бе само една от десетките реномирани марки цигари, които можеш да павкаш като комин, стига да не работиш като коминочистач.

Вечеря на свещи в сепаре или в затворена за двама ни одая. Ресторантите в Стария град бяха възрожденски къщи, турска архитектура с френски елементи.

„Българинът се хвали с алафрангите, а мълчи за одаите“ - подхвърлях на Марта, а тя се смееше и отвръщаше: „По-добре миндер с възглавнички отколкото пластмасова конфекция в стил емигрантско бистро!“

Сервитьорът влизаше само като му звъннем с камбанката. Колкото повече се виждахме с Марта, толкова по-начесто друсах камбанката.

Тя беше твърдо на водка с кампари - като в гимназията. Само че сега водката бе Руский стандарт вместо Зубровка. Кампарито си беше битер.

Марта се наливаше яко, без да се напива. Разказа ми, че имала два брака, но и двамата й съпрузи забегнали в Америка.

„Вместо да сменят жените си, българите сменят страните си“ - остроумничех аз след второто питие.

Сега живеела с детето си. Момче на 10 години. Симеон. Родила го, докато съм бил в казармата. Студентска любов, нещо такова.

Нещо като лицеви упори, коремни преси, марш на скок, трамбоване, трамбоване, трамбоване. Мехурите по ходилата ми бяха оставили белези. Бях изпозабравил всичко научено след удара с ток, който ме хвърли на пет метра от релейната станция, тъкмо когато се хванах за дръжката на вратата да вляза вътре и осигуря връзката на полка.

И се учудвам, че останах жив!

„Христо Фотев - чух я да казва, - още го цитираш!“

Обичах Христо Фотев повече от нея. Жените ревнуват мъжете дори от любимите им поети. Впрочем от писателите - не, само от поетите. Дали това не доказва бисексуалността на поетическия изказ?

Напивах се винаги преди нея. Бях се примирил с това. Никога не преодолях тази травма.

Как да спечелиш, ако първо не загубиш?

Докато се чукахме, непрекъснато мислех за гърба си. Имаше навика да забива маникюра си по раменете ми и след това да движи ръцете си надолу. Ако не внимавах, щях да се прибирам раиран като затворник.

Затова предпочитах да съм зад нея. Така и не успях да се загубя в гънките на пищната й плът. Някога тази плът ме плашеше, сега ме предизвикваше да я опитомя.

Гърдите й се люлееха като черни камбани със златни езичета над оглушелия от блъскане клисар...

Когато се прибирах, Ава спеше.

Въздъхвах и забивах поглед в тавана.

Парите щяха да дойдат от небето.

 

откъс от романа
"Рай друг не чакай" от Антон Баев
ИК "Хермес" 2014
 
Антон Баев в "Диаскоп": "Абстракция"
Антон Баев в Уикипедия тук
 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева