по заглавие   по съдържание

Диана Маркова: "Малката клетка"

06.03.2014
Снимка 1

Първият номер, за който се сетих беше 112. Нямах време да го обмислям, защото едновременно ми беше лошо, пикаеше ми се и се потях от жега.

- Ало, чувате ли ме? Казвам се Диана.

- Как?

- Диана. Намирам се в абсурдна ситуация...

- Кажете какъв е проблемът, Яна? – служителите в тези центрове са традиционно лаконични, освен това не чуват добре.

- Диана! Ди-А-на! С „а” – натъртих аз.

- Добре. Обяснете случая.

- Днес, на пети октомври...

- Коя година?

- Е, 2012-та, разбира се. Казах ви „днес, на пети октомври”.

- Ясно. През коя година сте родена?

- Моля?

- През коя година сте родена?

- 86-та, но какво значение има това?

- Дата на раждане?

- Защо просто не попитате дали имам три крака, по дяволите? – леко се поядосах.

- Не ви разбирам. Кажете на коя дата сте родена? – чудех се как гласът не се изморява.

- Ако ви интересува ЕГН-то ми, мога просто да ви го продиктувам...

- Явно случаят не е толкова спешен. Моля ви, бъдете точна и ясна.

- Добре. Родена съм на 11ти ноември.

- Единадесести... единадесети... - започна да записва служителят.

- Да, точно така. Четири единици – побързах да потвърдя аз.

- Какво се случи днес, на пети октомври, Диана?

- Намирам се в абсурдна ситуация, както ви казах – повторих с досада.

- Абсурдна какво?

- Абсурдна ситуация. Знаете ли какво е абсурд?

- Моля, по същество!

- Значи... днес на пети октомври в четири и двайсет слънцето падаше под наклон на терасата, на която обикновено си пия кафето.

Смукнах от цигарата и отпих глътка кафе.

- ... в четири и двайсет – продължих аз – беше двайсет и шест градуса (проверих в интернет), но според мен се усещаше като двайсет и седем, и осем.

- Бихте ли...

- Разбира се, продължавам по същество. Облечена съм с бяла памучна фланелка с щампа. Щампата е корица на роман от съвременен български автор. Знаете ли как се казва романа?

- Моля, изчакайте.

Служителят може би трябваше да пусне музика, за да не го чувам, но той явно забрави, защото напрягайки се, дочух: „Важно ли е как се казва авторът на романа?” Друг глас, по-далечен отговори - „Кой пита?”. „Някаква Диана. С „а”.”. Другият глас нареди: „Питай я кой роман чете.”

 После гласът на служителя се върна в слушалката до ухото ми:

- Кой роман четете, Диана?

- О, благодаря за въпроса. Започнах „Мидълсекс” на Джефри Юдженидис още през лятото, но после почна учебната година и...

- Ясно, разбирам! – прекъсна ме той.

- Как така ясно, разбирам? Нима ви е ясно, че в момента не чета роман, а учебник по история на икономическата мисъл!? Стигнала съм до икономическия либерализъм...

- Проследете развитието на идеята за икономически либерализъм от началото на зараждането на класическия икономикс и оценете приноса на Адам Смит за нейното утвърждаване  – равно, като на запис, изрецитира гласът.

Помислих, че не съм чула добре. Но все пак материята беше прясно усвоена и успях да изтърся само „лесе-фер”, което в превод май значи „ще го направим сами” или нещо от сорта.

- Ако бях ваш преподавател, щях да ви пиша три – изненадващо за мен гласът омекна и сякаш даже невидимото лице отсреща се усмихна.

- Наистина ме изненадвате... Но това не променя нещата. Аз наистина имам нужда от помощ!

- Е, поне мисълта ви е трезва. Трябваше да се убедя в това.

- Нима сте се съмнявал?

- Нима на фланелката ви не пише „Лудост”?

- Какво? От къде знаете това? Аз ли ви казах? – не схващах смисъла на полемиката.

- Романи с фланелки от съвременни български автори има само два: „Алкохол” и „Лудост”. Вие не четете нито  един от тях, значи мога да допусна, че ги носите заради щампите.

- Това какво означава? Да не би да искате да кажете...

- Нищо не искам да кажа. Продължавайте.

- Така – опитах се да изляза от шока. – намирам се в абсурдна ситуация. Днес, пети октомври, навън е 26 градуса, макар че ги усещам като двайсет и седем, и осем... Облечена съм с фланелка, на която пише „Лудост” и... И...

- И?

- Ами... поради наклона на Земята спрямо Слънцето в този момент... – потни капки се стичаха по тялото ми под фланелката, а една капна от челото ми на пода. Можех да я видя без да се навеждам, защото подът беше мит последно в сряда.

- Умолявам ви да прескочите подробностите.

- Да... Добре. Ще карам накратко. Наложи се да се преместя в малката клетка.

- Хм.

- Малката клетка е на три метра от земята! – извиках аз и затворих. Цигарата ми беше  изгоряла.

Мобилният ми писукаше, както го прави, когато батерията се изтощава – първо с по-големи интервали между писуканията, после по-често. До сега беше изписукал веднъж, докато говорех и втори път след като затворих. Значи можех още малко да поговоря. Но първо трябваше да се успокоя. Избърсах запотеното си лице с края на фланелката и запалих нова цигара. На дъното на чашата с кафе имаше само утайка. Слава богу, чашата с вода беше наполовина пълна.

Хванах телефона и мислейки, че набирам последния номер, с който съм говорила, го залепих за ухото си. Извиках всичко, което ми дойде наум, без да се представям отново, защото толкова силно се надявах от централата да ме свържат със същия служител, че дори повярвах в това. Когато мозъкът работи под стрес, някои предположения се превръщат в констатации, както и друг път съм забелязвала. Ако стресът е твърде голям, констатацията може да се превърне в сапунен сериал или хорър, в зависимост от това дали душата е романтична или просто болна. Всъщност знам ли? Това не съм го чела в научните форуми, каквито и без друго не посещавам почти никак, така че не мога да знам със сигурност.

- Намирам се в абсурдна ситуация! В малката клетка съм! Клетката е на три метра височина от земята! Ако трябва да съм точна, на три метра височина от покрива на подземния паркинг, в който собствениците имат гаражи. Аз съм под наем и нямам гараж! Нямам и кола, която да паркирам извън паркинга, например пред блока! В малко тясно социалистическо убежище съм! Малката клетка! Клетката се движи нагоре и надолу, така ми се струва! Да, да! Помощ!

Батерията на телефонът пак напомни за себе си, преди да продължа:

- Знаете ли, че ако всеки човек прекарва живота си в малка клетка като тази, никога няма да има нужда от големи жилища, т.е. няма да има жилищни кризи като тази преди идването на власт на Уго Чавес във Вененцуела? – палех се все повече, гласът ми напомняше сутрешното кукуригане на кварталния петел. – Но това би нарушило правата на човека! Да, няма закон, който уточнява колко квадратни сантиметра са необходими на човек, за да бъде свободен в спалнята си, примерно или закон, който да забранява на човеците да живеят в кочина. Но, знаете ли... – устата ми беше вече толкова пресъхнала, че едва движех езика си между зъбите. – Знаете ли, че точно това е либерализмът? Протест срещу социалистическите малки клетки!

Казах това и телефонът ми се изключи. Междувременно вече бях пресушила чашата с вода, а умирах от жажда. Все едно бях погълнала дванайсет бръснарски ножчета и една острилка за моливи, от която е останала само острещата част. Толкова бях жадна, че вече не усещах нищо, освен световъртеж и немощ в цялото си тяло. Разтреперих се и последното нещо, което видях преди да загубя представа за света в малката клетка, беше надписът Camel върху угарката от втората ми цигара.

***

Когато отново можех да виждам, да чувам и да усещам с кожата си, нещо ме гъделичкаше по гърба. Вероятно бе косъм. Лежах в пижамата си, в леглото си, а брат ми стоеше изправен над мен с чаша вода в дясната си ръка и някакво бяло хапче в лявата си шепа.

- Сестра ми – каза ми той, докато поглъщах хапчето. – Много си зле! Лекарите казаха, че имаш клаустрофобия и хипотония.

- Ще пия кафе по-често. Кеф! – ухилих се аз.

- Всъщност кафето само временно повишава кръвното, а дори и се обезводняваш от него.

- Колко е часът? – попитах го аз.

- Дванайсет и половина. Имаш два дена да се оправиш и да се замъкнеш до банката – и брат ми отвори вратата и понечи да излезе.

- До банката ли? Защо? И какво се е случило изобщо? – недоумявах. – Защо съм на легло и на лекарства?

- Не помниш ли? – спря се той. – Беше се заключила на кухненската тераса. Когато се  прибрах, беше припаднала и повиках лекар.

- А защо трябва да ходя до банката? – нима забравях нещо...?

- Преди да се прибера и да те извадя от там видях, че техници разглобяват асансьора. Имаше и ченгета. Те казаха, че някой се е обадил за помощ, защото е заседнал в асансьора. После установиха, че това си била ти, проследили са телефона ти – брат ми вече говореше укорително. – За фалшив сигнал глобата е 500 лева. Остават ти два дни до края на срока за плащане. На глобата! – и той трясна вратата на излизане.

Дано поне си взема изпита по история на икономическата мисъл, помислих си и протяжно изпънах тялото си, облечено в пижама.

 

илюстрация: Георги Чепилев

 


 

редактор: Христина Мирчева